Навсякъде хората ме съсипват и спъват
преди: 4 години, 10 месеца, прочетена 1058 пъти
Здравейте, момиче на 21 г. съм. Направо към проблема - почти цял живот средата и хората ме спъват, най-вече откъм висшето образование. Какво имам предвид - записвала съм висше в 3 университета - УНСС /веднага след като завърших гимназия/, СУ година по-късно и НАТФИЗ. В СУ не съм учила, защото ми беше резервен вариант, ако не ме приемат в НАТФИЗ. Изпитите си ги взимах навсякъде, но ме отказваше едно нещо - средата. В УНСС не ми беше интересна материята, но можех да си взема изпитите. Нямах обаче приятели, нито просто човек, с когото да си поговоря нормално. Бях в пълна изолация, буквално отивах с часове на място, където не мога да си кажа и една дума с някой. Всички други се разбираха за кафе или за дискотека, с мен никой не говореше и на здравей-здрасти. Един път даже понеже бяхме в по-малка зала и нямаше много столове, бях закъсняла малко и не знаех къде мога да седна и никой никъде не ми отстъпваше, даже започнаха разни реплики сякаш сме в детската градина и ми стана много кофти, защото всички се смяха. Оттогава не стъпих там повече. Родителите ми не знаеха, че не ходя. Но там, ако бях останала щях да се срина психически. Може да звучи несериозно за някои, но не мога да издържа да съм с часове на място без да има и една дума да си кажа с някой, в началото съм се опитвала да се приобщя, но ме изолираха. Не съм задръстена, обличам се добре, спортувам, грима ми е хоби, интересувам се от много неща, ходя и на дискотеки и на рок концерти, както и в живота извън училище имам много приятели, които ме уважават, имала съм и много компании. След година кандидатствах в НАТФИЗ, защото ми беше мечта, имах и резервен вариант СУ, където на изпита пак ме гледаха странно, вероятно и там щеше да е същото, но нищо. Приеха ме в НАТФИЗ, бях на седмото небе. В началото общувах с някои хора, макар че виждах, че не ме харесват мнозинството. Не знаех защо. По принцип винаги бих помогнала, не се заяждам, не съм конфликтна личност, не съм лицемерна, не задушавам хората.. не искам нищо от никой и май това е единия проблем. С времето отново всички ме изолираха, пак нямах какво да си кажа с никой, седях с часове на място, където никой не ми говори. Отново всички се събираха на групички, било то за събиране или дори само до магазина да отидат. Имахме групови упражнения и беше кошмарно, защото трябваше още повече часове да седя с хора, с които не се разбирам особено, от време на време поне там си казвах нещо с някой, но просто ме възприемаха странно. Накрая понеже има колегиална оценка в нашия факултет - анонимно поставяш на колегите си и те на теб оценка за самите тях. Познайте колко имах от всички - 2 и нещо, а тази оценка имаше тежест и ме изгониха от академията, а всички изпити си бях взела. Оттогава изпаднах в страшна дупка, бях се до такава степен депресирала, защото на практика хората ми бяха съсипали мечтата, без аз нищо лошо да съм направила на някой. Винаги в груповия чат някой, ако питаше нещо къде е или как се прави, аз, ако знаех отговарях, вежлива съм. От онзи случай тотално се депресирах, загубих мотивация за всичко. Много хора са ми казвали, че всичко е от завист. Понякога наистина ми завиждат хората, забелязала съм, било то заради външен вид или заради умението ми с възможно най-малко усилия да си взема изпит или да се справя със задача. Този проблем го имах и в гимназията, но там обаче имах компания от класа, както и от почти всеки друг клас /малки и големи/ имах приятели и там никак не бях в изолация. Постоянно ме поздравяваха хората, макар че 90% от моя клас ме мразеха. Но пък от другите класове имах много приятели. Осъзнавам, че има някакъв проблем и в мен, но не знам точно къде е. Единствено може би в работния ми колектив се разбирах с 90% от хората, работех като барманка, останалите ми колеги сервитьори, миячи и т. н. бяха по-големи от мен - на около 20 и нещо, 30, както имаше и такива на 60. С тях се разбирах и нямаше тези простотии. Но в университетите не знам защо така се получава. Ако бях толкова зле, нямаше и в живота извън тях да имам приятели, които ме търсят и ценят, дори може да се каже, че съм душата на компанията. Имам и приятел от няколко месеца. Искам по някакъв начин да се науча да се справям с хората и колективите, защото един ден така нито ще мога да завърша каквото и да е, нито да си намеря работа, а и не искам да съм в изолация. По принцип не допускам лесно хората, но и не се заяждам. Не знам къде е проблема и как да го оправя. Излиза, че е проблем, че си добър човек или че си способен. Опитвала съм да го скрия, от година-две започнах да се интересувам от неща, от които се интересуват повечето хора, мога почти с всеки да намеря общ език, но пак няма ефект. Осъзнавам, че като отида някъде трябва задължително да имам своя групичка, които един вид да ме пазят, като в гимназията, защото сама очевидно не мога да се справя, но в университета не откривам и не мога да създам. Имам приятели, които са студенти и се разбирам с тях. Просто аз като запиша някъде и идва изолацията. Тази година пак ще записвам и естествено осъзнавам, че има опасност всички да ме намразят и искам максимално да го предотвратя, поне да не ме провалят. Забелязала съм, че най-не се разбирам с мои набори. Разбирам се главно с по-малки от мен или по-големи, но моите набори ме мразят от дъното на душата си. Ще бъда благодарна, ако оставите мнение :)!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 10 месеца hash: eef58b894f

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Комплексари са, може да запишеш нещо задочно или дистанционно да не ги виждаш толкова

 

...

преди: 4 години, 10 месеца hash: ada7306317

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Не търси причините в хората. Поне повечето. Причината е в теб. Не мога да повярвам, че ако си това, което си написала за себе си, ти се случва такова нещо. Във всеки колектив, в които си попадала, картинката е една и съща. А хората са различни. Не одобрявам отхвърлянето, но нещо в твоята история не ми се връзва. Помисли добре, разпитай, ако трябва близки, но трябва да промениш нещо в себе си, за да получиш друг резултат, положителен. Получаваш това, което даваш, хубав закон. Много път има да извървиш още, млада си, опознай себе си, намери мястото и средата си, успех!

 

...

преди: 4 години, 10 месеца hash: 0ed0649d23

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

3.   Номер 2, не си изцяло прав. Аз съм точно като авторката. Имам приятели от гимназията, но в университета в началото всички ме изолираха. Успях най-накрая да се сближа съвсем малко с 1-2 момичета, но когато са в тяхната си компания, аз оставам на заден план. Авторке, напълно те разбирам. Не понасям университета главно защото нямам приятели. Първият семестър бях тотален аутсайдер и плачех всеки ден. И аз смятам, че донякъде проблемът е в нас, но съм наясно, че не се премахва така лесно. Аз съм изключително срамежлива и не мога да завързвам разговори, съответно запознанствата с хора ме стресират. Но ако човек понечи да се запознае с мен, се радвам изключително много и всичко върви по вода. Ти поне си имаш приятел, на когото можеш да споделиш терзанията си. А относно НАТФИЗ, това, че са те изключили заради една колегиална оценка, ми се струва даже нелегално. Все пак ти си плащаш за този университет, минаваш отлично изпитите, просто не разбирам... Аз уча в СУ, отново съм първи курс сега, също исках да кандидатствам в НАТФИЗ, но това, което казваш е покъртително.

 

...

горе^

преди: 4 години, 10 месеца hash: 3ea52ba987

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Замисляла съм се, продължавам да го правя, за причината в самата мен. Разпитвам и близки. Може би проблема е, че съм много искрена /да, наистина това е проблем, защото много хора не обичат да чуват истината/, но нямам предвид, че обиждам хората, а просто не обичам да замазвам нещата. Най-вече не се разбирам с връстници, макар че имам приятели на моите години. С доста по-малки или доста по-големи от мен се разбирам. Не мисля, че решението е да се отделя от всичко и всички, защото не обичам да го правя. По начало аз обичам хората. Да, обичам да бъда и сама, имам нужда от това, но не постоянно. Не съм самотница :D. Не знам, но стигнах до извода, че хората, когато срещнат човек, който не иска нищо от никой, чак не им се вярва и мислят, че е фалшив, превзет.. а аз наистина съм оптимист по отношение на хората и не бих направила нищо на никой без причина, макар че не позволявам и да ми се качват тотално на главата. Абе, не ми е лесно :D.

 

...