Споделена история от Проза, литература |
За несподелената любов
преди: 8 години, 10 месеца, прочетена 3484 пъти
Беше почти тъмно, някак си синьо, меланхолично. Духаше топъл вятър, във въздуха се усещаше ароматът на ранна пролет. и дъжд. Небето беше лилаво, розово, по- красиво от всякога. Те двамата стояха на скалата. Отстрани изглеждаха толкова влюбени и безпогрешни, а всъщност далеч не бяха перфектни. Любовта им, дори любов не можеше да се нарече, защото беше несподелена. Единият от двамата - тя, беше обречена да го обича несправедливо много. Сякаш доброто, което правеше, все беше наказвано или неосъществимо. За нея той означаваше толкова много и го доказваше със напразните сълзи, дългите нощи, чаканите срещи, загрижеността, болката в сърцето. Погледа ѝ отдавна се беше изпълнил с неизмерима тъга и отчаяние. Как можеше да е толкова млада и наранена едновременно? ... И въпреки хилядите начини по които той я нараняваше, тя винаги се връщаше при него, винаги му прощаваше, самозабравяше себе си и гордостта си. Последните две години от живота ѝ бяха изгубени безвъзвратно в преследване на единственото нещо, придобило смисъл за нея. Не можеше да го остави може би, защото се страхуваше от последствията или непоправимата грешка, с която искаше да се справи. Той беше в другата крайност ако говорим за чувства. Нараняваше я без окото му да мигне. Беше се уморил от себе си и начина по който постъпва, но беше късно да промени нещата и да я остави. За него тя беше навик, задължение. Всяка кратка среща беше с единствената цел да не я загуби. Да, не я обичаше, но тя беше резервен план, момче, което винаги може да има. Не си даваше сметка какво ще се случи с нея, важно му беше да има с коя да се хвали пред приятелите си и да повдига самочувствието си... Всъщност, тя знаеше това, но любовта и към него беше неугасваща, неутешима. Също като по филмите, но с лош край. Времето се промени. Небето посивя, обгърнато в мрачни области, Светлините на града бяха заслепяващи, а луната над тях- пълна. Тя се обърна към него и го погледна за дълго в очите. Точно знаеше цвета им.. бяха по- черни от нощта. Гласа му беше единствения звук, който искаше да чува. Тези малки детайли го отличаваха от останалите и го правеха различен, необикновен, недостижим. Истината е, че беше глупак, но какво от това... Мислите и изцяло бяха обвзети от него. Познаваше го толкова добре, че можеше да го отличи, дори да беше сред хиляди други. Покрай него всичко изгубваше изцяло смисъл, Земята спираше да се върти, сърцето ѝ забиваше учестено... Постоянно си мислеше за единствената и явно последна целувка между тях. Той я беше хванал през кръста с големите си, топли ръце, гледаше я в очите, приближаваше се все повече до нея. Дъхът и едва не беше спрял в този момент.. устните му бавно докоснаха нейните и се рздвижиха, ръцете му шареха по тялото й, а целувките ставаха все по- страстни... Някой за части от секундата би си помислил, че той може и да е влюбен, не е.. Но той си е такъв, от страх да не загуби лесната си жертва, ѝ причинява болка. Той гледа мъртво, напълно безчувствено нейните очи пълни с любов, и само погледът му е способен да я накара да размисли и да си остане с него. Докато той я заблуждава и губи времето си в името на егото си, тя губи частички от себе си и дава твърде много от себе си всеки ден на човек, който не я цени. Онази вечер отдавна е преминала, небето отново се е изпълнило със светлина, а скалата е изстинала. Не се е променила само нейната обич и неговото заблуждение. Докато той мисли за колата, приятелите и хиляди други неща, нейният ум е превзет от него. Той може би наи- накрая ще я остави, но тя него - НИКОГА...
Не се превръщайте в него/нея. Не наранявайте хората и не позволявайте да ви нараняват. Заслужавате много повече от изстинал поглед, празно съзнание и болка в сърцето.
момиче, 15г.
Надявам се историята да ви хареса, моля да споделите мненията си и личните преживявания от несподелена любов.
|
