За един приятел.
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 2425 пъти
Един приятел почина и написах следното стихотворение...

Един ден си тук,
на другия те няма.

Като сън току що сънуван,
а в следващия миг забравен.

В йерархията ти бе ниско,
но душевно бе високо.

На акъл скастрен,
но съзнанието дълбоко.

Спъваха те всички,
включително и аз.

Накрая те поведохме
в последния ти час.

Като зли сили,
изпълнили своята задача.

Да те разрушат,
да те заклеймят.

Накрая получи ти съчувствие,
което не давахме поради липсата на самочувствие.

Траурен ден,
а после те забравят.

Само близките
не ще те изоставят.

Скрита сила имаше в твоята душа,
но не дивашка, груба, като другите деца.

Може би достоен бе за всичко,
което не получи.

Затова ли господ те прибра,
затова ли таз трагедия се случи?

Човека се спомина преди година някъде, беше обект на подигравки. Аз също му се подигравах, но поне преди да почине се усетих и спрях. Не ми се сърдеше, какъв човек само!
Интересното е как просто човек изчезва, спира да е тук, няма нищо романтично в смъртта. Нищо трагично, просто спираш да съществуваш. Известно време хората скърбят, кой искрено, кой не, а след това продължават с живота си, а човекът се забравя. Единствено близките живеят с товара на съдбата.
Замислете се.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 1 месец hash: 3abe51b95f

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Човек не умира, докато има кой да го помни... И никой не заслужава да му се подиграват, тъй кто никой не си знае съдбата, всичко се връща на този свят... Не се подигравайте, ако не изкате един ден да се подиграват на вс колкото и да сте добре в момента...

 

...