Невъзпитан - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (73815)
 Избор на редактора (64)
 Любов и изневяра (16338)
 Секс и интимност (9128)
 Тинейджърски (17261)
 Семейство (3390)
 Здраве (6085)
 Спорт и красота (3261)
 На работното място (1289)
 Образование (3862)
 В чужбина (823)
 Наркотици и алкохол (775)
 Измислени истории (671)
 Проза, литература (1186)
 Други (9672)
 
 
Пресметни колко струва пушенето?
 

  

Споделена история от Проза, литература

Невъзпитан
преди: 25 дни, 11 часа, прочетена 323 пъти
Младежът с пънкарската прическа се бе отпуснал на седалката и се взираше съсредоточено в екрана на смартфона си. От време на време поклащаше глава, подсмихвайки се, и обеците му изтракваха. Беше погълнат от заниманието си. Старият трамвай пълзеше бавно по булеварда, като на спирките отваряше врати с тежка хидравлична въздишка, за да пусне желаещите да слязат.
Когато вдигна за секунда глава, пънкарят видя, че няколко метра по-напред е застанало момиче с патерици. Стискаше патериците в дясната си ръка, без да се подпира на тях, а с лявата се държеше за металната тръба горе.
Той веднага скочи и с жест подкани момичето да седне. Тя обаче поклати глава и измърмори:
– Не, не, няма да сядам. По-удобно ми е права. – Очите й светнаха в израз на благодарност, а ъгълчетата не устните й само леко се извиха нагоре.
Пънкарят вдигна учудено вежди, после седна и стрелна с очи десния крак на момичето, който бе окован в дълга над половин метър шина, чийто ремъци, по два на бедрото и прасеца, изглеждаха много здраво пристегнати, направо впити в гладката кожа със съвсем лек загар. Тя носеше дънкови шорти с раздърпан подгъв и черна фланелка, на която бе изписано името не малко известна метъл група. Пантофките й бяха светло сини с черни панделки отгоре.
– Все пак… защо не седнете? – каза младежът. Изглеждаше леко притеснен.
– Благодаря, но не мога да си сгъвам крака и, ако седна… отива много напред. Неудобно е.
Той кимна и отново насочи вниманието си към смартфона. Обаче през минута поглеждаше към момичето, сякаш за да провери дали не е размислило и вече желае да седне. Погледите им се срещнаха няколко пъти. Духащият през отворените прозорци вятър развяваше дългата черна коса на момичето и то се принуждаваше да пуска дръжката, за да затъква кичурите зад ушите си. В тези моменти не изглеждаше особено стабилна, макар че можеше да стъпва на болния крак.
– Хей, младеж, не виждаш ли, че момичето е със счупен крак. Я му отстъпи мястото си! – каза с дрезгав глас един едър мъж, който се бе качил на предната спирка. Беше навел глава като готвещ се за атака бик.
Пънкарят извърна стреснато глава.
– На нея не й се седи. – Продължи да бъзика телефона си.
– Ама ти на много отворен ли ми се правиш! Знаеш ли какво…
– Невъзпитани са днес младите – подхвърли една бабичка, чула –недочула, разбрала –недоразбрала.
Младежът видимо се наостри. Прибра телефона си. Каза:
– Опитах да се изразя максимално ясно. Какво не разбрахте?
– Келеш! – мъжът пристъпи напред и хвана момчето за врата. Дръпна го нагоре.
Пънкарят бе доста кльощав, но жилав и успя да отблъсне атаката. Последва меле. Двамата си размениха няколко удара. Стреснати, пътниците заотстъпваха. Само момичето с патериците не можа да се отдръпне навреме. Бе пометено от вкопчените един в друг мъже. Падна на пода, надавайки пронизителен вик.
Те спряха да се бият. Пънкарят обърна гръб на дебелака и помогна на момичето да се изправи. В това време ватманът спря трамвая и отвори вратите.
– Какво става бе! Защо се биете!
Пънкарят се изчерви, когато видя сълзите, избили в очите на момичето.
– Ударихте ли се?
– Тъпанари! – отвърна тя, подпря се на патериците си и закуцука към близката врата. Успя да слезе без чужда помощ, но си личеше, че изпитва сериозни затруднения. Кръглото й лице с приятни меки черти се кривеше в болезнени гримаси при всяка стъпка.
– Този дрипльо е виновен – каза едрият мъж.
Пънкарят го изгледа злобно, после, миг преди ватманът да затвори вратите, изскочи навън. Свело глава, момичето куцукаше по тротоара без дори да прави опит да натоварва пострадалия си крак, който стърчеше изпънат леко напред със застинало в неестествен шпиц стъпало.
– Хей, чакайте! Много съжалявам! изобщо не предполагах, че ще стане така!
Тя извърна глава, гледаше с празен, премрежен от сълзи поглед.
– Нищо. Не сте виновен за нищо.
– Има ли проблем? Боли ли ви кракът?
– По-зле е от преди. Не мога дори да стъпвам вече. При падането… Но ще се оправя, не се безпокойте. Живея наблизо… Ако може да ми помогнете по стълбите. Асансьорът не работи от вчера.
– Разбира се – отвърна младежът, докато гледаше как тя се криви в кръста в опит да запази добър баланс при ходене.
Пънкарят се позамисли, после спря едно такси и подвикна:
– Госпожице, хайде да отскочим до Пирогов. Нищо не пречи да ви прегледат.
– Та аз оттам идвам!
– Нищо, нека да отскочим дотам. Сама казахте, че…
Тя се отправи към таксито без да протестира повече. Заохка, докато сядаше на задната седалка.
Наложи се двамата с шофьора да й помогнат на слизане. Движенията й бяха доста некоординирани, вероятно имаше световъртеж.
Не се наложи да чакат, защото веднага след пристигането им един доктор показа глава от кабинета, за да види дали има опашка, и, учуден, каза:
– А, Никол! Какво правиш пак тук! Проблем ли има? – Очевидно не му хареса, че момичето щади десния си крак.
– Ами… паднах – каза тя и сведе глава, сякаш бе виновна за нещо.
– Влизай, влизай!
Младежът остана да чака в коридора. Държеше да помогне, да изкупи вината си по някакъв начин. Защото ако не се беше сбил с онзи тъпанар, момичето нямаше да е сега в болницата.
След десетина минути я изнесоха на носилка от кабинета и казаха на пънкаря да я закара в рентгенологията за снимка. Бяха махнали шината от крака й.
– Какво става, Никол?
– Ще се види на снимката – отвърна сухо момичето.
– Аз се казвам Теодор, между другото, викат ми Теди.
– Не бих казала, че ми е приятно да се запознаем. Но все пак благодаря, че ми помагаш.
– Дано всичко е наред – каза пънкарят и забута носилката.
Час по-късно Никол излезе от кабинета мрачна като градоносен облак, с гипсиран от глезена до слабините крак, стиснала някакво листче между зъбите си.
Теодор не смееше да пита нищо, а и тя едва ли можеше да му отговори, както бе захапала рецептата, или каквото беше това там. Запътиха се към входа. Никол изпитваше затруднения да държи крака си изнесен напред и босото й стъпало често се отъркваше в пода, а това очевидно й причиняваше болка.
Когато излязоха отвън, Никол измуча нещо и пънкарят измъкна листчето от устата й.
– Кажи сега какво става!
Тя го изгледа криво, сякаш се канеше да го сръфа, и измърмори:
– Дочупила съм си капачката, а и в ставата се е появил някакъв проблем. Не бива изобщо да стъпвам на този крак, не че сега мога де. С шината беше добре, но с тоя гипс…
– Много съжалявам!
– И някакви ремъци трябва да се купуват.
– Ремъци?
– Имам разтегнато сухожилие горе в слабините, още отпреди случката в трамвая. Сега заради тежестта на гипса не мога да изпъвам добре крака си напред. Та затова са тези ремъци.
В близкия санитарен магазин намериха нужния артикул. Оказа се обаче, че на Никол не й достигат двайсет лева. Теодор извади последните си пари, но пак не достигаха два лева. Продавачката се смили и им даде ремъците.
– Ще мина някой ден да ви оставя двата лева – каза пънкарят.
– Добре, момче, няма проблеми.
– Съжалявам – каза Никол. – Охарчих се доста за шината, макар че тя почти не влезе в употреба.
– Не се притеснявай, момиче – каза добродушната продавачка. Давай да го монтираме това чудо.
Минута по късно Никол се сдоби с нещо като хамут – ватирани колани, минаващи зад врата и под мишниците й – и два ремъка, водещи надолу към стъпалото й, което тя мушна в добре подплатен памучен клуп. Благодариха на продавачката и си тръгнаха.
Вече нямаше опасност Никол да стъпи без да иска с болния си крак на земята. Ремъците държаха крайника й изпънат стабилно напред.
– О, забравих си пантофката при доктора – каза Никол и се закова на място.
– Да отида да я взема – попита Теодор.
– Не, бездруго поне два месеца ще съм на един крак.
Младежът кимна и се загледа в розовия овал на петата й. Отзад имаше белези, вероятно от неудобни обувки на ток. Зачуди се как ли би изглеждала Никол на високи токчета, усмихната и напълно забравила за болежките. Натъжаваше го мъката в очите й. А на всичкото отгоре минувачите я притесняваха с любопитните си погледи. Не можеше да ги вини, едва ли бяха виждали някога човек, придвижващ се по такъв странен начин.
– Нямаме пари за такси, така че…
– Дори и за билети за трамвай нямаме – рече Никол.
– Друг вариант няма. – Тя кимна. В лявото й око проблесна нещо, което подозрително приличаше на сълза.
Никол опита да се качи в трамвая без чужда помощ, но не успя. Теодор я подхвана през кръста и сръчно я понесе нагоре по стъпалата. Двама човека веднага скочиха да й отстъпят място си, но тя предпочете да се настани на седалката за инвалиди, защото там бе по-широко.
По закона на Мърфи, естествено, се появи контрольор. Никол пребледня щом чу стандартното „карти и билети моля”. Пънкарят започна да обяснява на контрольора:
– Вижте господине… нямахме пари за билети, защото се охарчихме за ортопедични средства. Непредвидени разходи, нали разбирате. Както виждате госпожицата е със счупен крак. Направете изключение, след няколко спирки слизаме. Моля!
– Тя нека продължи, но вие слезте веднага, за да ви напиша акт!
– Ама няма кой да й помогна по стълбите… Нека остана с нея. После ще ми напишете акт.
– Това да не е концерт по желание!
Тогава наскачаха неколцина от пътниците – двама мъже и една жена. Бяха готови да изядат контрольора с парцалите. Заехтяха псувни, нещата отиваха на бой. Тогава трамваят спря на спирка. Никол стана и, подкрепяна от Теди, закуцука към вратата. В мелето едва не пострада отново, размина й се на косъм.
На спирката Никол въздъхна тежко и избърса с длан потното си чело. Трепереше.
– До дома ми са един– два километра, не повече. Мисля, че ще се справя.
– Ако трябва, ще те нося – отвърна пънкарят.
След два часа влязоха в гарсониерата. Никол захвърли патериците и се просна на леглото. Беше изразходвала и последните си физически и психически сили. Дишаше тежко, като асматичка.
Послушаха малко Рамоунс, после Никол си изпи хапчетата и каза:
– Целуни ме за лека нощ! – Тя заспа минута след целувката, а пънкарят си отвори бира и седна до леглото, за да се наслади на гледката на потъналата в кротък сън чаровница.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
  Email:
  Въведи кода от картинката в ляво! (anty bot)
 
Въведи код
 
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 20 дни, 19 часа
hash: f1341960ef
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

1.   Харесах! Пиши още!!!

 
  ...
преди: 19 дни, 9 часа
hash: a3c5234b09
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

2.   Хареса ми, пиши още и спомени, че е от същия автор

 
  ...

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

Въведи кода от картинката в ляво! (anty bot)

Въведи код
При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)
 
  Email:



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker