Има ли тук читатели? - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (74859)
 Избор на редактора (64)
 Любов и изневяра (16579)
 Секс и интимност (9226)
 Тинейджърски (17455)
 Семейство (3437)
 Здраве (6186)
 Спорт и красота (3304)
 На работното място (1321)
 Образование (3953)
 В чужбина (872)
 Наркотици и алкохол (781)
 Измислени истории (674)
 Проза, литература (1198)
 Други (9803)
 
 
Пресметни колко струва пушенето?
 

  

Споделена история от Проза, литература

Има ли тук читатели?
преди: 1 месец, 28 дни, прочетена 339 пъти
Здравейте, дано съм попаднала на правилното място. По долу ще публикувам първа глава от романа, който започнах да пиша. Отворена съм и към критики, стига колкото се може повече хора да го прочетат, защото днес май няма много заинтересовани, що се отнася до литература. Впрочем съм на 17.
Благодаря предварително!


**********************************************************

Както всяка друга вечер и тази преди гласуването баща ми пеел свойте песни, онези от миналия век, на излизане от кръчмата и подпирайки се на верния си другар звучно възнасял. А Дойчев търпеливо го слушал и с досада побутвал побелялата глава, клюмваща от време на време пред очите му. Кривите крака на баща ми често се присвивали в коленете и той натежавал, за това напредвали бавно по стръмната пътека. Люш напред, люш назад и ей ги до реката. Още пет минути и щели да се греят дома пред навалените печки и да ядат от уврелия боб. Щели да се греят и да ядат, ама да не се били явили ония "големите", ония с костюмите и с грозните бомбета дето се вейнали пред тях като сенки. Дойчев от далече забелязал задаващата се опасност и веднага ги познал. Та те били ония от другата партия. Той ги видял, ама баща ми, нали бил насвяткан до гуша, та не можел и него да скрие, пък и да го скрие грозното му грачене щяло само да ги издаде. Нямал много време да мисли. Взел решение набързо. Оставил баща ми насред пътеката и се шмугнал в храсталака. Пияния се поогледал и докато се усети ей ги ония двамата при него. Единия бавно свалил бомбето, да си придаде по-страшен вид и хванал баща ми за яката. Почти забил лице в неговото, раздрусал го здравата и се развикал: "За кой ще гласуваш? ", баща ми надигнал леко глава и отвърнал на свой ред: "Как за кой? За моя човек ще гласувам". Ония страшния смръщил вежди и му забил един от ляво. Баща ми се съборил, той така или иначе едва се държал на крака. Страшния пак го уловил за яката, изправил го и пак го попитал: "За кой ще гласуваш? ", "За моя човек, ти казвам, ще гласувам". Веднага след това му посинили и другата страна. След още няколко въпроса и още няколко крошета баща ми паднал на земята в несвяст. По снега накапала алена кръв и слюнка, миришеща на алкохол. Ония двамата си подшушнали нещо, после единия за краката, единия за раменете и хоп в реката. Дойчев през цялото това време стоял зад храстите и се криел като мишка. Когато двамата си отишли той излязъл, изкарал баща ми от реката, ама вече нито песни се чували, нито силното тупкане на сърцето му. Пустото село ни лекар имало, ни полицай. Оставало му само едно. Домъкнал го някак си до вкъщи и на пресекулки, с гузно хлипане започнал да обяснява що било и как било: "Ония от другата партия беха... вървели подире ни... а не, не идеха отпреде и... ". Майка ми клетата рукнала та заридала гласно. Баба ми и тя едва се задържала да не падне. А пък дядката продължил спокойно да си грее ръцете над печката и да се прави, че нищо не чуе и нищо не види.
На зазоряване вече цялото село знаело и някъде къде обед ли било ей ги сички на гробето. Той баща ми нещастника, нали си бил простоват човек, не се сетил да каже: "Ще гласувам, ще гласувам. За който кажете за него ще гласувам" пък после и да не гласува, кой ще го разбере. Ама той си бил и кибритлия. Нали така му викали - Кибритлията. Горе на село всички си имаха някакви прякори. На Райчо, например, му викаха Златният зъб, щото еднаж като имал повечко пари си сложил един такъв, ама той трудно се забелязвал, щото те и другите жълтеели. Котката викаха на Любена, понеже всяка вечер беше като разгонена и ходеше при най-различни. Зарзаватчията е ясен, щом продава зарзават, значи Зарзаватчия ще му викат. Папагала и той е ясен, щом не му млъква устата... Имаше и по-други, майка ми, например, беше по-безлична и и викаха Жената на Кибритлията. Баба ми и тя така - Майката на Кибритлията...
Та така умрял баща ми. Така поне разправял Дойчев. Но не ми се вярва да е лъгал, защото ако бил излъгал щял да добави и това как нападнали и него, ама той като ги сграбчил и те го оставили, но за жалост не успял да спаси и нещастния ми баща. След време може и да е добавил тези лъжи към историята, но в онзи момент било някак неуместно да се хвали. Такъв си беше Дойчев. Аз да съм била някъде на две годинки когато се е случило това, а когато Котката ми го разправи бях на дванадесет.
Тя може да е развратна, ама не лъже. И нищо не крие. Каквото на сърце - това и на уста. Не че не си е патила от тая уста, ама ви казвам каква беше. Тогава на село тя беше обект на най-голямото внимание и все лошо се говореше за нея. Честно да ви кажа обаче - с нея най-много се имах. Тя все ми казваше колко съм хубава, какви алени бузки, какви къдрици и с т'ва вирнато носле, а като нарастох викаше - какъв бюст, какви крачета и тая снажка. Даже ме съветваше да не ставам като нея, че това не било живот, че тогава всички само щели да ме плуят и аз нямало да издържа на това. Тя не беше лош човек, ама цял живот само лошо бе видяла. Сега ще ви разправя и тя как умря, но първо - как се омъжи...
Нали аз и бях най-близка, един ден, дойде, решила, първо мен да извести и ми каза, че с Кунев Мътеницата решили да се вземат. Така решили, така и стана. Беше ранна пролет. Вдигна се голяма веселба на центъра. Котката никой не я тачеше, но тогава хората на село си умираха за подобни забавления, пък и Кунев беше уважаван човек, за това всички му се чудеха как се е решел да вземе точно Любена за жена. Всички вярваха, че има шанс и с всяка друга, но аз не мислех така. Все пак си беше човек на възраст. Пък и те двамата си подхождаха, защо да не я вземе - той грозен и тя грозна, той загубен и тя загубена. Та ви казвам, цялото село участваше в приготовленията. Едни варяха боба, други пояха татлии в сироп, трети разчистваха терена, дето ще се вихри хорото. Децата тичаха и скачаха край майки и баби. Клюкарките пак бяха седнали по пейките и коментираха всички, чоплейки семки и насочвайки наглите си погледи към народа. Всеки се бе захванал с това, в което го бива най-много и го вършеше както подобава.
Аз и майка ми бутахме дърва в огъня та да ври боба и тя все ме побутваше да се изправя, че много съм се изгърбвала и ергените нямало да ме харесат. Тя все ме задумваше, че ми е време да се женя и ми казваше, че на моите години девойките вече и деца имали. Аз тогава хал хабер си нямах нито от женитба, нито от деца. Ама за мен после, сега за Котката... Тоя ден и тя беше много щастлива. За първи път през жалкото си съществуване я видях щастлива. За първи път по лицето и се стичаха сълзи от радост. На мен обаче нещо не ми беше розово. Много хубаво и беше на Котката, ама хората са казали - толкова хубаво не е на хубаво. Та нещо все ме терзаеше, нещо все ме глождеше от вътре и ако не кажех на някой, сиреч щях да пукна. Тогава се доближих до майка и и споделих, без да свалям плахия си поглед от Котката:
- Абе Майко, нещо не спира да ме чувърка от вътре
- Ах, да не си развила и ти някаква язва?
- Не бе Майко, не в стомаха. В главата нещо ме чувърка, в душата. Питам се дали това не е някакво предчувствие. Ами ако някой дръзне да помрачи това щастие. Страх ме е че...
- Абе ей момиче, я да мълчиш... Дано и влезе малко разум в главата след тая женитба, че като ви гледам всеки ден заедно... Не дай си Боже и ти като нея да станеш! Някой ден след името Любена да се чува и това на Доротея. Не дърпай дявола за опашката.
Дали аз го дръпнах обаче или не, дявола вече беше дошъл. И ето, за зла беля и малкото щастие, което бе получила Котката се изпари. Силни крясъци се разнесоха из цялото село.
- Жениха, жениха - викаха жените, тичащи към центъра
- Нещо му стана на жениха
- Ах, сине - плачеше майка му
- Умрял е нещастникът, умрял е - плачеха и братята му.
Забравихме за веселбата. И за боба забравихме, и за татлиите. Близките му се събраха пред болницата в близкото градче и скоро до селото достигна причината за смъртта му. Бил отровен. Само това знаех тогава, само това знам и сега. Кой го отровил, с какво го отровил и как го отровил - можех само да гадая. Както ви казах той беше уважаван човек, доста неща зависеха от него и именно поради тази причина хората не нехаеха толкова за смъртта му.
Щастието трае само миг, един единствен миг. Любена беше най-нещастна и самотна от всички. Тя и преди беше сама, но сега неволно си бе въобразила, че това щастие ще и остане за цял живот и след като и бе отнета и последната надежда и оставаше само да избяга от всичко и от всички. Минаха няколко седмици, минаха месеци, мина почти цяла година... В продължение на десет месеца никой не зърна Котката дори за миг. Къде беше, какво правеше... И аз останах сам самичка. Тя беше единственият човек, с когото споделях и сега бях принудена да тая всичко в себе си. Нямаше пред кого да излея мъката, яда си, радостта си и вълнението си. Сигурно и тя нямаше.
Много неща се случиха през това време. Клетата ми баба се спомина тогава, месец и половина подир нея си отиде и старият. Останахме само аз и майка ми. Тя се разболя тежко. Бързо се оправи, но коварната болест взе със себе си всичкия живец от нея. Вече не беше пъргава както преди, не беше работоспособна и трябваше аз да печеля пари и да върша домакинската работа почти сама. Ходех на нивата всеки ден, за да получавам мизерната заплата от сто и петдесет - и шестдесет лева на месец, но това бе единственото нещо което можех да правя на село. По-далече нямаше как да отида, защото не можех да оставя слабата си майка. Животът ни стана непоносимо труден. Нямахме ток, защото не изкарвах достатъчно, за да го плащам. Зимата прекарахме едвам... Тогава и работа нямаше. В най-студените дни вземахме по някое дърво от съседите, а в останалите се криехме под чергите и чакахме търпеливо да отмине този студ. Спрях да ходя и на училище. Никога не се бях чувствала толкова сама и безсилна. Тъкмо бях навършила седемнадесет години. Всичко беше като на война - избухва изведнъж и си принуден да се бориш за себе си, за близките, за благото. И докато се бориш не осъзнаваш загубеното и не чувстваш толкова силно болката. Най-лошото идва после. Заставаш пред унищоженото поле и с насълзени очи, със смъртоносна горест, с мъртва надежда гледаш пораженията които ти е нанесла войната и се чудиш кога е успяла да стовари всичко това върху теб, и не знаеш, все още не знаеш дали си е струвала борбата.
Дните бяха дълги и досадно еднакви. Нямаше и капчица цвят в пустото ми ежедневие. Един ден през лятото, докато бях на полето се случи. Видях я. Беше тук отново. Беше се върнала след, един Бог знае, колко дълго пътуване и лутане сред нищетата на собствения си ум. Вършех както винаги отговорно работата си, докато една ръка не се излегна плавно на рамото ми. Извърнах се, но жаркото слънце ми попречи да разпозная човека пред мен, за това сложих дланта си над очи и когато образът се поизясни ахнах от изненада. Сигурно вече сте се досетили, че след почти година отсъствие Котката се бе завърнала. Не можете да си представите обзелото ме чувство тогава. Най-съкровеният приятел в живота ми бе отново тук. Сълзите напираха и аз всячески се опитвах да ги възпра да не излизат на бял свят, не и пред Любена, защото тя не обичаше подобни прояви на вълнение, това за нея беше ненужно размекване. Не се сещам за друго което би ме зарадвало толкова тогава, колкото срещата ми с нея. Обзе ме притеснение да не би да разваля момента с глупаво бръщолевене, за това изчаках тя да започне първа. Имах достатъчно време да се окопитам преди това да се случи. Тя преглътна тежко и процеди през зъби едно плахо "здравей Доротея". Аз присвих устни в широка усмивка и съвсем забравила за притеснението си подех:
- Здравей ли? Че ти така учтиво не си ме поздравявала от както се знаем... А извинявай! Забравила съм да общувам. От както те няма само с майка си говоря и със съседите от време на време
- Чух, че майка ти е много зле. Как се справяш?
- Криво-ляво, свързвам някак си двата края
- Не се тревожи, ще бъде по-добре. Ти си умна и все ще се оправиш.
- Дано да си права - склоних леко глава и когато пак я вдигнах смело попитах - ами ти, къде ходи?
- Дойдохме си на думата, очаквах още в първия миг да ме попиташ
- Знам ли, беше ме страх. Е ще ми кажеш ли
- Няма значение къде съм била и какво съм правила. Все на лоши места с лоши хора
- Да но как живя, как си изкарваше прехраната?
- Ти знаеш Доротея, както винаги съм си я изкарвала, само че на място с по-богати хора
- Е ще останеш ли сега или пак ще хукнеш на някъде
- Няма да остана и да хукна няма. Знаеш ли за какво протестират в центъра?
- Някакъв бизнесмен от София иска да строи къща горе на хълма, но ще му трябва голяма площ за тая работа и ще унищожи много природа, за това хората са против. Знаеш ги богатите, на тях малките къщи не им вършат работа
В този миг някакъв глас зад мен се провикна. Аз се извърнах. Беше шефът:
- Хей, вие там, какви ги вършите, а... Да не ви плащам да клюкарствате. Залавяйте се за работа, че ей сега ще ви изпъдя и ще видите пари на върба в петък - когато се обърнах отново видях гърба на Котката. Засилих се да я догоня, но мисълта при следващото провикване на шефа ме стресна, за това останах на място и се залових за работа.
На следващия ден реших аз да посетя Котката. Минах през дома и, но нея я нямаше. Вратата беше залостена все така здраво, прозорците не бяха почистени и масичката на верандата стоеше съборена точно както беше и преди заминаването и. Всичко това ме наведе на мисълта, че въобще не е минавала през тук. Но къде беше тогава? Къде беше пренощувала? Едва ли бе дошла само за миг, за да ме види. Пък и тя нали каза, че никъде няма да хуква. Каза, обаче, че няма и да остава. Нейните недомлъвки винаги и придаваха вид на мъдър човек, но така ме объркваха, че съвсем забравях за темата на разговора. Тръгнах да кръстосвам селото с надеждата да я срещна случайно някъде заплесната по балкана или душеща току що окосената трева в парка. Минах през центъра, който гъмжеше от народ. Всички се бяха събрали пред кметството и възбудено викаха и удряха с все сила по вратата, а над главите им стърчаха неграмотно написани табели. Исках съвсем на бързо да мина покрай тази шумотевица, но някакви внезапни писъци привлякоха вниманието ми. Изведнъж всички започнаха гръмко да викат и повечето се разбягаха на страни. Беше много трудно да се разграничат гласовете им и нищо не се разбираше. Приближих се плахо до тълпата. Някакъв мъжки глас извика "Това е Котката... да, Котката е". Проправих си път през хората и когато стигнах до сърцевината на обкръжението Любена лежеше там, а до нея обущарят, свързани от голяма локва кръв. Покъртителната гледка ме замая. Прилоша ми... Усетих как губя съзнание...

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
  Email:
  Въведи кода от картинката в ляво! (anty bot)
 
Въведи код
 
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 1 месец, 27 дни
hash: 46ebc44b9b
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

1.   Харесва ми изказа ти. Личи си, че пишеш от доста време. За съжаление, това, което каза е вярно. Няма много хора които да разберат дълбочината и посланието и творбите на дори доказали се класици. Пожелавам ти да завършиш романа и да го издадеш скоро :)

 
  ...
преди: 1 месец, 26 дни
hash: 68dbff9973
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

2.   Аз чета много, наистина. Но първият ми ориентир е заглавието. Навярно е случаен пропуск от твоя страна, но много съществен. Умишлено не четох, ако успееш да ме заинтригуваш със заглавието, обещавам честно мнение за написаното. Но тук роман никой няма да прочете, опитай в Хулите.

 
  ...
преди: 1 месец, 26 дни
hash: 19ec24fec5
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

3.   От автора: До номер 2 - и аз умишлено не написах заглавието, но тъй като има само двама интересуващи се...Та заглавието е "Доротееви неволи" - Доротея е главната героиня, която разказва от първо лице. Надявам се да те заинтригува и да го прочетеш.

 
  ... горе^
преди: 1 месец, 22 дни
hash: fb4f3deaed
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

5.   Не е в мой стил, но определено имаш талант. Респект! Много се надявам нещата при теб да потръгнат. :) Успех.

 
  ...
преди: 1 месец, 22 дни
hash: 2eca1df6a0
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

6.   Здравей, момиче! Е, как така разказваш на седемнайсет, много съм изненадана, номер 2 съм. Имах чувството, че чета "Преди да се родя и след смъртта ми" на Ивайло Петров- това е комплимент. Очаквах някакви любовни мелодрами на заблудена тийнейджърка, написала полуграмотно две страници изтъркани баналности, повярвала си, че е велика писателка, а то какво излезе, браво бе, момиче! Как изобщо ти хрумна тази тема, има ли реални събития, прототипи? Определено ми хареса, ако решиш да пишеш, ще чета. Би могла да се подписваш с някакъв псевдоним, за да те разпознаваме. Но пак ти казвам, опитай в ХуЛите, там е мястото. Обещах ти честно мнение и няма да ти спестя и малко критика, с която съвсем не целя да те уязвя и обидя, напротив- искам да съм ти максимално полезна. Заглавието звучи много плоско и някак изтъркано, веднага ми изскочи асоциация с "Радини вълнения", което съгласи се, Вазов е писал преди повече от век и езикът му е неуместен за съвременен роман. Освен това имаш грешка, в женски род е Доротеини, а не Доротееви. Помисли сериозно за ново заглавие, това определено е много под нивото на текста. Бих ти предложила също, в началото на всяка част или глава, да напишеш и по някой цитат, сентенция, в твоя случай подходящи и в съзвучие с темата, биха били по едно, две изречения от някоя знакова новина от времето, което описваш, кратки медийни извадки, илюстриращи повествованието от по-различен ъгъл. Но това е просто една идея, която ти подхвърлям, а не задължителен аксесоар към един роман. Така, аз се отвлякох, а ти работи, до тук се справяш прекрасно и учудващо зряло звучиш, определено писането е нещо, с което можеш да се реализираш. Успех!

 
  ...


...
преди: 1 месец, 8 дни
hash: 2eca1df6a0
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

8.   Добро утро, Доротея!
Аз съм 2 и 6, извинявай, че се обръщам към теб с името на героинята ти, но така ми дойде отвътре. Ей дете, ти да не би да се засегна от критиките ми? Моля те, недей! Ако не бях те харесала, изобщо нямаше да си правя труда да ти пиша. Всеки ден проверявам за продължението и си оставам с пръст в уста. Ако не си готова още, драсни два реда, обади се! Наричам те дете, защото мога да ти бъда майка, не за друго, ако и това те е подразнило. Хайде, малка, ... ето пак! ... Започвам отначало- хайде, млада писателко, зарадвай ни, моля те!

 
  ... горе^
преди: 1 месец, 7 дни
hash: 19ec24fec5
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

9.   От авторката: До номер 8 - Не не съм се засегнала, даже Ви благодаря за това, че се изказахте и то толкова положително. Коментарът Ви ме радва всеки път когато се сетя, че някой е оценил творбата ми. Не публикувам продължение защото от самото начало нямах намерение да го правя. Исках само мнение и реших да го получа анонимно, понеже все още не мога да събера кураж да прочета това дори на близките си. Мнението Ви ме ощастливи много, наистина.Благодаря!

 
  ...
преди: 1 месец, 5 дни
hash: 2eca1df6a0
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

11.   Иде ми да те напляскам! Нямаш никакви основания да се страхуваш, срамуваш, притесняваш, опасяваш и каквото там се сетиш! Готова си, ако си понапреднала с работата, събирай си куража и публикувай, където си избереш, разбира се! Ей, Доротея, СТАВАШ, разбери!
Ще се наложи да искам обяснение от админите, какво по дяволите ви накривих с този коментар, ако до час не е публикуван, ще взема мерки, топката е във вас, модератори

 
  ...

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

Въведи кода от картинката в ляво! (anty bot)

Въведи код
При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)
 
  Email:



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker