Споделена история от Проза, литература |
Какво мислите
преди: 6 години, 24 дни, прочетена 2666 пъти
Денят настъпи
Лежах.. беше тъмно, студено
Беше тихо, пусто. Единствената светлина беше от примигващата крайпътна лампа чиято светлина преминаваше през малкото прозорче на дървената вратата по която си личаха следите от времето, което за мен като че ли бе спряло. Взирах в едва отличаващите се от тъмнината предмети.
Пулсът ми се ускоряваше, сърцето ми биеше така силно, че сякаш ще изкочи от гърдите ми. В главата ми нахлуваха толкова много въпроси. Какво ще стане с мен утре, какво ще правя тогава, как ще продължа? ..
Времето минаваше, но за мен то като че ли бе спряло. Лампата примигваше все по-бързо и по-бързо докато накрая не изгасна. Тъмнината се сгъстяваше около предметите които всъщност не бяха много, даже изобщо. Малка дървена масичка в ъгъла и стол на три крака пред нея. Празни бутилки от алкохол, найлонови торбички салфетки и кутии от цигари бяха изпълнили почти цялото пространство. Тялото ми беше
изтръпнало и аз вече не усещах студа, не усещах болката от замръзналото и изтощено тяло което лежеше така безпощадно на накъсаните от кучетата кашони, а по скоро от самотата която ме измъчваше от вътре. Беше толкова тихо, че чак плашещо. Единствено от време на време се чуваше по някоя профучаваща лека кола и вой на куче.
Продължавах да гледам, макар и така сляпо. Продължавах да слушам, макар и така глухо.
Станах. И първо благодарих на Бог.
-благодаря ти боже, че и днес живея-
Усетих снега под нозете си. Пъроначално болеше, но след време започнаха да изтръпват и болката започна да заглъхва до като напълно не изчезна. Продължавах да вървя и да благодаря на Бог, че за мен животът продължи.. , макар и може би Не за дълго..
Снегът бе така студен, а блещукаше тъй нежно и красиво под меките жълтеникави светлини на лампите. Сивата и гъста мъгла бе обгърнала всичко в прегръдките си. Целият град бе дълбоко потънал в нея. На около нямаше жива душа.. единствено аз се скитах по тесните и тъмни улички на Ню Йорк.
От време на време се чуваше плач на бебе и в далечината започваха един по един прозорците са се осветяват. Снегът тъкмо бе натрупал. Бе толкова мек че сякаш от коприна. Валеше толкова силно че черната ми като катран коса побеляваше за секунди. Единствените следи бяха оставени от бездомните кучета които също, като мен се скитаха търсейки подслон и храна.
Не бях ял от дни, не бях спал аз просто съществувах.. бях невидим за хората около мен. Налагаше се сам да се грижа за себе си още от дете, сам да лекувам раните си. Нямах семейство, детство.. израстнах по домовете.. и ето ме сега.. тук. Аз не се оплаквам такава ми била съдбата и аз просто се примерих с това. Човек е безсилен да се бори срещу нея.. аз останах без сили в опит да променя моята. Човек е казал щом е писано ще стане.
Единствено мога да благодаря и да помоля за прошка Бог. Първо за това, че съм жив и после да го помоля да ми прости за грешките които съм допуснал.
За мен вече нямаше живот. Та аз бях с единия крак в гроба така да се каже.
Не тъжете може би така е трябвало да стане.
Лежах... Да точно така започнах и сега това е краят..
Гледах към небето. Една голяма бездънна яма. Въпросът веднага възниква в съзнанието на човек.
-Какво ли има отвъд нея? -
Е можи би съвсем скоро щях да разбера.. Не ми остана друго освен да чакам. Да чакам смъртта или избавлението. След дълго вървене краката ми просто се присвиха и паднах на земята. Лежах. Всичко беше толкова спокойно, че очаквах всеки момент някой сериен убиец да се появи от някъде и да ме убие, а след това да ме захвърли в някоя канавка. Знаете ли когато бях дете ни учеха на това че там горе.. там където е Бог, гори свещта на всеки един от нас и когато тя изгасне той умира. Сега, когато вече
Не съм дете сам избирам в какво да вярвам и това определено не са хората и техните думи. Те са безчувствени и студенокръвни, колкото и да имат не им стига винаги искат повече и повече, а дори не осъзнават че на човек му е нужно много малко за да е истински щастлив.
Вече не чувствах тялото си, Не чувах нищо освен сърцето си което отихваше с всеки изминал миг. Сълзите започнаха да си проправят път през бледото и напукано от студа лице. Но не от страх, не се страхувах за това което предстоеше, може би защото го очаквах от самотж начало. Може би защото знаех какъв е ще края на тази приказка и той непременно нямаше да е щастлив. Устните ми потрепкваха леко притворени със син оттенък но запазили същата нежност и подпухналост което бе трудно в таково студено време. Уличните лампи изгаснаха и знаех че моментът настъпи. Просто го усетих. Сетих се за всички хубави моменти, макар и да не бяха много. В такъв момент човек не мисли за лошото човек се сеща за хубавите моменти от живота си така че не се измъчвайте и не гледайте на лошото с лошо в живота защото Бог дава толкова колкото човек може да понесе и със всяко преодоляно препядтсвие човек става все по силен и мъдър. Забравете за това и се насладите на хубавото защото не се знае кога ще е за последно.
Един от моите хубави спомени е когато веднъж в един от домовете за сираци в които съм бил, аз и моят приятел Бил цял ден лъскахме обувките на хората изпод жаркото слънце надвиснало над града дори изядохме пердах от един Млад господин защото отказа да плати и ние му съсипахме обувките, а той така се беше забързал За важна бизнес среща наявно защото беше спретнат в черен прилежен костюм и малко черно и излъскано куфарче в ръка. За нас най-важното беше, че се справяме двамата.. Че правим нещо заедно с което ще зарадваме всички. Всеки ден бягахме точно след обяд когато е следобедния сън и ходехме или да продаваме яйца които тайно вземахме от столовата, да почистваме къщите на хората или да лъскаме обувки. Понякога ни хващаше милицията или някое дете което не спеше ни издаваше. Тогава ни пребиваха и наказваха, но ние не се отказахме защото знаехме, че всичко си заслужава. И така когато събрахме достатъчно пари купихме от любимите бонбони и почерпихме всички. Какво оставаше освен да ни благодарят. Тогава всички ни обичаха и ни бяха благодарни, че сме направили това за тяхното щастие. По онова време дори този малък жест се струваше за нещо наистина голямо и много се ценеше.
Не след дълго обаче всичко от шумя.. забрави се...
След като навършихме пълнолетие и трябваше да си тръгнем от дома за сираци всеки пое по своя път. От тогава изминаха много години и до днес не съм чувал нищо за моя приятел Бил. Чудя се къде ли е той, какво прави и как живее. Дали има покрив над главата си, дали има семейство и залък който да сложи в устата си. Надявам се той да не изживява това което и аз.. дано той да е на по-добро място.. Той го заслужава.
Е, моментът на стъпи лапмата изгасна... моята свещ също...
Аз затварям очи и ще последвам бялата светлината с усмивка на уста въпреки всичко. Защото съм благодарен на Бог че аз бях тук.. бях на тази земята, дишах от този въздух и гледах този свят.. сбогом!
Какво мислите?
|
