Споделена история от Проза, литература |
Още един ден без теб
преди: 5 години, 29 дни, прочетена 2615 пъти
Днес е слънчево. Връщам се назад преди година, две... Когато още беше част от живота ми. Когато всяка мисъл беше радостна и свързана с теб, когато летях и нямаше невъзможни неща, защото знаех, че ще бъдем заедно и щастливи... Е, не стана така.
Връщам се тук, в тялото си. Често ми се случва да се шлая някъде в мисли и прекършени мечти. Очите ми леко са се насълзили. Не трябва да забравям, че съм на работа. Върша всичко машинално, свикнала съм, довършвам едни отчети, после ще извадя справки. Лошото е, че не влагам много мисъл в това, станала съм като робот, спомените ме завладяват. Разбира се никои не знае, колегите ми не подозират. Радвам се когато ме молят за помощ, така съм истински заета и поне за половин час съм далеч от теб.
Почват обедните новини по радиото, което слушаме. Време е за почивка. Харесвах това радио преди, сега всяка песен ми напомня за момент с теб. Депресарско радио. Отбелязвам си докъде съм стигнала, подреждам разпилените листи, кламери, химикал, молив. Обличам си тъмнолилавото сако, ставам, пожелавам приятна почивка на колегите, които обсъждат какво да си вземат за обяд и излизам от офиса.
Приятен пролетен ветрец си играе с късите кичури от косите ми. Преди често си сменях прическата. За теб. Исках да съм различна, да ме харесваш. Сега косата ми е в естествен цвят, прихваната с шнола. Скучна работа. Токчетата ми тракат, вървя без да виждам хората. Ще си взема нещо за хапване и ще седна на пейка до фонтана. Ще гледам птичките или пък децата. Деца. Помниш ли, че ми каза, че мечтаеш да имаш дете? Не знам дали ти го казах, но мисля, че щеше да си страхотен родител, сериозен и щур. Знаеш ли, аз също усещам, че имам нужда да се грижа за едно малко същество и да му дам цялата си обич. Преливам от любов. Няма кой да я вземе...
Тъкмо си мисля как ще прекарам обедната си почивка в съзерцание. За следобед нямам много задачи. Чувам зад себе си глас, някой ме вика по име. Как не ми се говори! Чувствам досада да обсъждам каквото и да е, дори с приятелките си излизам толкова рядко вече... Все съм заета, а и те, едната се омъжи скоро, другата лавира между професията и малкото си дете. Честно казано чуждото щастие ме кара да се чувствам още по-нещастна. Кой ли сега ще ме занимава с глупости? Обръщам се, Катя е, колежка от предишната ми работа. Знам, че тя познава и теб, може да ми каже нещо.
Поздравяваме се. Говорим си общи неща за времето, за предстоящите празници. Пита ме за новия проект, с които сме се захванали, разказвам сякаш ме интересува. Тя ми разказва как е при тях, оплаква ми се, съчувствам ѝ. Споменаваме някои общи познати и, че трябва да излезем някои път заедно на кафе и да се наговорим.
Изведнъж тя споменава твоето име... Сякаш игли се забиват в сърцето ми. Какво ли ще науча за теб? Дали си щастлив, дали вече имаш човек до себе си? Казва ми, че съжалява, че така не се е получило между нас, защото много сме си отивали. Иначе не знаела нищо около теб. Съмнявам се, сигурно е видяла отчаянието в погледа ми и не иска да ме довърши с новината, че не си сам. Желая ти щастие, но и много ще ме боли и ще ревнувам ако знам, че казваш „Лека нощ” и „Добро утро” на друга жена.
Плаче ми се. Свеждам поглед. Искам да се свия на кълбо и да рева докато се изморя и ми олекне. Старая се да не се издам, казвам нещо от рода, че такава е съдбата, не е било писано и е за добро. Все неща, които не вярвам. Какво стана всъщност? Разминахме се, кой сгреши, кой каза и направи повече от необходимото? Или премълчахме същественото?
Сменям темата, питам я къде ще прекара Великден, разказва ми, че ще направят кратка семейна екскурзия. Сбогувам се с Катя. Минал е половин час. Чувствам се зашеметена и изтощена.
Нямам време да седна до фонтана и да гледам гълъбите. Запътвам се към офиса. Нищо не ми се прави. Добре, че справките не изискват да влагам много мисъл. Дано никой не ме занимава с досадни задачи. Нямам търпение да мине следобеда, да се прибера, да си пусна тъжна музика и да поплача на спокойствие.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 5 години, 28 дни hash: ee7ed674ae |
|
| преди: 5 години, 28 дни hash: 5d766ef179 |
|
2. Успях да вникна в историята ти до болка. Знам, че звучи клиширано, но наистина има нещо, наречи го съдба, Господ, енергия, които ни поставят в трудни ситуации, но всичко е за добро. Но, за да видиш доброто накрая, да си кажеш онова "аааа, ето защо е било всичко това", първо трябва да си научиш уроците сама. Когато не си научиш урока, животът има потенциал да те поставя в подобни ситуации, докато не направиш крачката нагоре. Тоест, нищо чудно да те постави пак в състояние на нова болка, с нов партньор, току виж си се чукнала какво трябва да промениш. Дотогава, ъпгрейдвай себе си, научи се да се обичаш, хората са привлечени точно от такъв тип хора. И всъщност, когато казваш, че колегите и приятелите ти не подозират как се чувстваш, подхождам с лек скептицизъм. Нашата енергия говори много преди да сме си отворили устата. Не позволявай да бъдеш обект на съжаление. Намери си цел, мотивация, за да намираш смисъл в живота и да привличаш по- добро и по- добро. Ако ти се струва толкова непостижимо "фейк ит, ънтил ю мейк ит". Успех
|
| преди: 5 години, 28 дни hash: 7755e67467 |
|
3. Мъж съм.
Трогна ме написаното от теб.
На моменти все едно аз съм писал този текст.
Много трудно ( да не кажа почти невъзможно ) можеш на днешно време да срещнеш жена, която да обича така и то след 1-2 години раздяла.
Виждам също огромна доза сантименталност.
Моите адмирации
|
| преди: 5 години, 27 дни hash: 63e26f7fbb |
|
4. В трудни ситуации се поставяме ние!
|
| преди: 4 години, 7 месеца hash: 7388cb497f |
|
5. Аз също се преоткрих в написаното от теб. Дори имаме и еднакви професии. При мен минаха доста години, но все така си боли.
|
|
