Споделена история от Проза, литература |
Моята мечта - учителката ми
преди: 4 години, 4 месеца, прочетена 2703 пъти
Знаете ли онова ужасно чувство, когато изведнъж се оказахте в ситуация, която сте чели само в книгите? Ужасно чувство. Просто неописуемо. Сякаш сте потънали в бездната и знаете предварително, че няма начин да избягате. Аз съм свободолюбец. Или просто читател. Любимата ми тема е развитието на връзката между учител и ученик. Не знам защо точно такава връзка веднъж ме привлече. Бях толкова примамена, че успях да препрочета почти всички фанфики, където имаше възрастна великолепна жена и тромав тийнейджър.
Никой не можеше да си помисли, че някой ден ще бъда на мястото на същия този тромав тийнейджър. Не бях човек който се влюбване често. Ако започнах да харесвам някого, тогава чувството скоро преминаваше. Минава мигновено, ако обектът който харесвах, внезапно започне да проявява повишен интерес към мен, аз след това напълно го мразя. Но не и тази жена. Беше необикновена, сякаш от друг свят. Необичайно, наистина кралско беше нейното име.
Маргарита
Спомням си как по време на тестовата работа тя стоеше до бюрото, на което седях и се опитваше да ни обясни някакъв урок. Спомням си как един съученик й се обади: "Маргарита Максимовна, защо... ". Не знам какво си мислех в този момент, но на следващата секунда фразата „Имаш красиво име“ падна от устните ми. Никога не бях виждала толкова изненада в погледа й, и широка усмивка на червените й устни. Да, тя много рядко се усмихваше, опитвайки се да се държи някак откъснато както се очакваше. Следователно за мен случилото се беше истински подвиг. Знаеш ли каква е вълшебната й усмивка? Тя здраво се настани в паметта ми, без да иска да си тръгва, като пестящ лъч светлина в тъмното царство на сенките. От този момент нещата се объркаха. Всичко вътре се обърна с главата надолу. Чувствата и емоциите се вариха в един съд. При самото виждане на Маргарита Максимовна започнах неволно да се усмихвам, като влюбен идиот. Почти загубих главата си от този смазващ вид на кафяви очи. Бях плах пред нея и тя, сякаш случайно, всеки път, когато тичахме в коридора, ме гледаше и се усмихваше доста, в самите ъгли на устните. Това беше като мания. Всеки път. Постоянно и неконтролируемо.
Любимата ми мания
Кат, влюбена ли си? - попита ме директно един приятел, докато гледах падащия сняг извън прозореца. Маргарита Максимовна обича сняг. Неволно си спомням с каква мечтана усмивка говори за това как обича зимата и колко не може да издържи лятото, как обича Нова година и съжалява за датата на рождения си ден, защото е родена на 30 юни.
Тъжно ми беше, защото не можах да я поздравя за такъв знамениъ ден, подайте букет от червени рози и леко докоснете бузата и с устните си. Вече няма да съм в града. Ще бъдем разделени от хиляда километра. Ще стискам чаша чай в ръцете си, докато кокалчетата побелеят, все пак погледнете през прозореца и запомнете, спомнете си, запомнете.. Някой изведнъж започва агресивно да ме дърпа по рамото. Неволно обръщам очи и виждам тревожното лице на моя приятел. - Извинявай, какво каза? Питам отново. - Е, така е. Катя, диагностицирам те. - с обречено изражение на лицето си произнася: "Влюби се, скъпа моя. " Тази фраза напълно ме разстрои. Едно познато изображение изведнъж изскача в главата ми от болка. Устните й болезнено се усмихват. Както винаги, студени ръце и тънки пръсти. Мек поглед и Гласът й звучи толкова тихо, почти нечувано... - Катяяя...
някой отново ми се обади, с няколко щракане на пръсти пред лицето ми. Най-накрая се събудих и тогава, изглежда, забравих как да дишам. На половин метър от мен Маргарита Максимовна стоеше леко поклонила се и сякаш цял час се опитваше да ме достигне. Въпреки болезнените мисли, аз й се усмихнах, топло и искрено. - да здравей...
Искам да вдишам възможно най-много нейния сладък парфюм. За да не я забравите, никога. Спомнете си всяко малко нещо, свързано с тази жена. С думите „предай го на съучениците, моля те“ тя ми подава малък куп тетрадки и се отдалечава, унищожавайки висящата тишина с премереното почукване на токчета
Не исках да летя повече. Исках да плача, като не се сдържах и ридаех, зарових лицето си в възглавницата, защото календарът показваше нещастната дата 29 май. Жалко е, че в нашия свят няма магия, да забавим времето, да остана с нея пет минути малко, само малко. Знаете ли колко е трудно да се сбогувате? Особено ако е завинаги. Когато знаете, че за последен път виждате човек, който далеч не е безразличен. Искаш да го прегърнеш, но не можеш. Защото само ще е по-болезнено. Тъй като не искате да го пуснете и си тръгнете, едва сдържайки потока на коварни сълзи. Имахме странни отношения. Маргарита често ми се обаждаше да пия чай: тя ме хвана в коридора и нарочно ме погледна в очите. Едната й обезоръжаваща усмивка - и аз, омаяна, мълчаливо кимнах в съгласие. Не бих си простил ако се осмеля да откажа Говорихме за нещо и в същото време за нищо. Тя по навик сдържано се усмихваше и само от време на време се смееше на шегите ми, а после тихо. Загрях ръцете й - тя разреши и каза, че хората със студени ръце имат горещо сърце. Оказва се, че е толкова романтична. И крехка, крехка като кристал. Малко боли - и ще се разпадне на хиляди части.
Никога няма да си простя за напускането на този град, за напускането на тази великолепна жена. - Маргарита Максимовна... - извиках на жената, която стоеше до прозореца с гръб към мен. Тя мигновено се обърна и се усмихна на подписващата й усмивка, която се научих да различавам. - Здравей, Катюша. - Приветства ме необичайно тихо, сякаш се опитва да скрие скритата тъга в гласа си. - Дойде ли за последно? Донесох шоколадов бар... - специално - оставям отговора. Защото е непоносимо да произнасям тази проклета дума: „сбогом“. - Тогава да направя ли чай? - Би било хубаво. Маргарита скоро направи чай. Пикантната му миризма се смесва със собствения й парфюм, създавайки топла, уютна и много леко тъжна атмосфера. Защото всичко това е за последен път. Последният път, когато я гледам как хваща халбата си с напитки с тънки пръсти и нежно я подава към устните си. Присвийте малко, защото чаят е още горещ, и оставете чашата настрана. Всичко беше както обикновено. По време на разговора тя се усмихна слабо и с такъв любим за мен жест обърна няколко непослушни леки кичура зад ухото си. Позволих си да си представя как целувам подпухналите й устни а тя копае пръсти в тъмната ми коса, за да ме придърпа по-близо до нея. Когато в халбата почти не остана чай и броят на баровете шоколад беше намален до нула, реших: „Тръгвам, Маргарита Максимовна“. Предполагам, че думите ми бяха като неочаквано търкаляне на гръмотевици, защото, Боже мой, колко болка беше отразена в очите й. Тя не скри емоциите си, поне не сега, когато последния път ме видя, и аз - нея. Тя разбра, че е сбогом. Довиждане завинаги. Наистина исках да я прегърна в този момент. Бях повече от сигурна, че тя също се бори с това желание, като стисна устните си на тънка линия и прокара поглед по лицето ми, сякаш се опитваше да намери отговори на многобройни въпроси. Не знам колко време мина, откакто безмълвно се взирахме един в друг, но... тогава не издържах, сякаш нещо е щракнало вътре. Тя се наведе напред и безтегловно, едва докосвайки се, покри устните ми с нейните. Бях готова да падна през земята, когато усетих пръстите й в косата ми, тъй като остри нокти се спускаха по бузата ми, сякаш исках да оставя следа след себе си. Устните й бяха топли, меки и безумно приличащи. Сладък и доста малко карамел. "Това е вкус на прощална целувка", проблясваше тъжно в главата ми. Не исках да се отдръпвам - Тя не позволи, първо тя счупи целувката. Но, когато исках да погледна в очите и, внимателно ги покрих с ръка и покри устните си с нейните.
Не отваряйте очите си, моля. " - прошепнах дрезгаво и, в очакване на съгласно кимване, станах на крака. Не исках Маргарита да вижда сълзите ми. Не искаше тя да ме помни така. Събрах цялата си воля в юмрук, уверено тръгнах към изхода от офиса. Последният път, когато вдъхнах аромата на така любимия ми парфюм, тя се скри завинаги зад бяла врата. На улицата валеше. Нямах чадър, но това изобщо не ме спря. Преминах коридора, стълбите и накрая се отдадох на разкъсани от вятъра и студените дъждовни капки. Не посмях да се обърна към страничните прозорци на нейния офис, защото знаех, че като се поддадох на това желание, вече не мога да се движа.
Последното светло нещо в мен остана при тази жена.
За дълъг вечен живот.
|
