Споделена история от Проза, литература |
Призрак
преди: 4 години, 1 месец, прочетена 1839 пъти
Не виждам призрак, не се разхождат сенки,
с тях загина на моята душа искрата,
виждам тяло, две очи, коса по раменете,
виждам нищо и зад нищото стои вратата.
Отворена широко чака сякаш призрак, сянка,
да преминат, да изскърцат старите греди,
греди не скърцат, еква само тишината,
заглъхва скърцането на гредите от преди.
Мелодия на песен в празния ми ум се носи,
от не отдавна спомени навяви ми, блажени,
минорна, беше като наказание за мене,
сега и с пръстче не докосва тя сърце ми.
В стихове, във всеки ред, аз диря някой,
като че от листа неговият глас ще оживее,
ще ми приседнат думите в главата тежко,
липсата му като ледена вода ще ме полее.
И щом очите си затворя, зървам мигом аз,
синият, безкраен, и спокоен морски рай.
Само ароматът му и бризът са около мен,
тишината- на животът
в мене слага край.
Песента заглъхна няма и не чувам в нея думи,
книгата не може шията ми днеска да прекърши,
гредите тънат тъжно в прах и не помръдват,
а наказанието ми никой няма да довърши.
Призракът, който си отиде без да ме убива,
уби ме отведнъж и никак обратимо точно той.
Без да ме докосва, в живота ми ще броди
и в смъртта без него, не ще срещна аз покой.
|
