Двигателят няма последен дъх
преди: 3 години, 9 месеца, прочетена 1517 пъти
Двигателят няма последен дъх


Беше топъл неделен ден. Павел излезе от дома си и се запъти към кафенето на центъра на града. Той обичаше да пие кафе през уикенда някъде навън. Усещаше колко умора се бе натрупала в тялото му и се опитваше да си почива. След като изпи кафето си, той тръгна бавно по уличка, която водеше към парка. Слънцето се изкачваше по небето и пареше лицето на младия мъж. Само в почивните дни му оставаше време да мисли за страстта си. Той беше влюбен в двигателите на автомобилите. Обичаше всякакви стари коли, мотори и велосипеди. Купуваше си списания за тях, гледаше и филми. Беше запален по всичко, свързано с тези за някои отживели неща.
Павел безгрижно вървеше, не бързаше. По улицата нямаше хора. Беше тихо. Мъжът видя отворени врати на гараж и преминавайки край тях, обърна главата си и погледна на там. В гаража беше стара жена, която метеше. Тя повдигна глава, усетила присъствието на непознат човек. Павел се почувства неловко и отмина. Но това, което беше видял в почти празното помещение, го накара да се върне назад. Младият мъж спря пред вратата и каза усмихнат:
- Добър ден!
Жената се стресна, погледна го и отговори:
- Добър ден!
Павел стоеше пред нея и гледаше към това, което бе приковало очите му и попита:
- Не се познаваме, случайно минавам от тук. Спрях се, защото съм запален по моторите. Малко ми е неудобно, но от питане не боли, нали?
Старицата се усмихна. Тя като че ли се бе успокоила и оглеждаше своя неочакван събеседник. Тя излезе от гаража, доближи се до мъжа и каза:
- Да, слушам ви!
Павел погледна към мотора, след това към жената и попита:
- За мотора дали се продава?
Старата жена наведе глава, подпря метлата на стената. Седна на малко столче и каза:
- Ние сме възрастни хора. Мъжът ми е на легло. Трябва да говорите с него. Станал е непоносим, нали знаете как са болните. Раздразнителен, не дава дума да кажа. Затова си намирам работа, да не съм покрай него по цял ден, да не се ядосва. Имахме и кола, но я продадохме. Той също като вас беше луд по моторите. Ако искате, ще ви заведа при него.
Старицата и Павел излязоха от гаража и тръгнаха по циментената пътека, която водеше към къщата. Жената отвори вратата и го покани вътре. Минаха през коридора и се качиха по стълби, от които влязоха на етажа на жилището. Тя натисна бравата и влязоха в малка стая. Павел си пое дълбоко въздух, усещаше се миризмата на застоял въздух. Под затворения прозорец имаше легло, на което лежеше стар мъж. Човекът отвори очи, повдигна главата си и се мъчеше да познае, кой е госта.
- Ето, Христо, ето едно младо момче - каза жената. - даже не го питах за името.
- Добър ден! - рече гостът. - Павел се казвам.
- Добър ден! - отговори възрастният човек.
- Може ли на "ти"? - попита Павел. - имаме общи неща, които ни свързват.
Дядо Христо се усмихна. Измъченото му лице раздвижи бръчките и устните му се разпънаха във формата на лодка, която като че ли бе готова за път по морето на младостта.
- Момче! - каза старецът. - за мотора ли?
- Как позна, дядо? - попита Павел. - не съм ти казвал.
Възрастният мъж погледна към съпругата си, кимна й и тя излезе от стаята.
- Познах - каза той. - Ние нямаме деца. От много време никой не ни е идвал дори на гости. Понякога идва лекарят, преглежда ме и си тръгва набързо. Как няма да позная, че си дошъл за
симсончето.
Павел се усмихна. Гледаше в килима. Чувстваше се неудобно, защото предполагаше какво усещаше старият мъж. Младежът стана от стола и каза:
- Това ми е страст, дядо Христо. Обичам шума на двигателя. Полудявам, щом ми замирише на бензин.
Старецът повдигна глава, помъчи се да посочи с пръст гърдите си, но болката не му позволи. Той погледна Павел и каза:
- Напомняш ми за моята младост, момче. Какви години бяха! Ти знаеш ли, колко нощи не съм спал, за да работя и да си купя колата. Как съм си я поддържал. А мотора? За мен старата кола е като фотоапарат. Погледна ли я, веднага ми щракват един по един спомените с нея. Ето и с мотора е така. Спомням си как цяла нощ чаках да ми го докарат. И на сутринта бях позадрямал, като чух едно сладко бръмчене. Събудих се, замириса ми на бензин и масло. От този ден, аз го обичам дори повече, отколкото обичам бабичката. Но вече не мога и да си помисля да го карам. Аз не мога да се движа, от тази невярна болест. Но сякаш нещо те изпрати при мен. Сега моторът само стои в гаража и събира прах. Ще ти го продам.
- Еха, колко много се радвам! - каза Павел. - как само ще се грижа за него. Ще ходя до работа с него, а събота и неделя и за риба. Ще го мия, ще си го гледам с уважение и обич. Дай да се разберем за цената.
- Аз ще ти кажа едни пари, които искам за него, а ти прецени - отговори дядо Христо.
Двамата мъже се разбраха за цената. Стиснаха си ръцете и Павел стана от стола.
- Чакай, момче! - каза старецът. - не бързай, постой още малко, кой знае кога пак ще видя човек, с когото да си говоря.
Младият мъж седна на леглото на което лежеше болният. Дядо Христо каза:
- Знаеш ли, аз колкото и да се надявам, май няма да се оправя. Усещам как силите ме напускат. Дано не ти се стори смешно, но в такъв момент, човек мисли за последното си желание. Знаеш ли, как искам да чуя гласа на мотора? Ей така, да ми побръмчи сладко и да слушам как диша двигателя.
- Не бой се, бай Христо! - отговори Павел. - сега ще взема мотора, ще оставя парите на жена ти. И всеки ден ще минавам от по вашата улица, след работа. И ти ще чуваш как бръмчи любимия ти мотор.
Младият мъж погледна към леглото. Болният помръдна ръката си. Устните му трепереха, а от очите му се спуснаха две сълзички. Павел ги избърза, една след друга. Стисна ръката на стареца и излезе.
- Ключа за мотора е в гаража на закачалката - с треперещ глас каза дядо Христо.
- Довиждане! - отговори Павел и затвори вратата.
Извика жената, остави й парите и слязоха заедно в гаража. Качи се на мотора, дори не знаеше дали има гориво. Запали го с крак, усмихна се, имаше бензин. Тръгна по улицата бавно, наслаждавайки се на шума на двигателя. Сякаш човек и мотор дишаха заедно.
Всяка вечер след работа, Павел минаваше покрай къщата на дядо Христо. Щом стигнеше до нея, форсираше и задържаше за пет минутки. И продължаваше по пътя си. И така, няколко седмици.
Отново беше неделен ден, време за почивка. Павел излезе с мотора, спря го пред кафенето. Седна, поръча си кафе. Изпитваше такава наслада, която не можеше да се опише. Отпиваше от вълшебната напитка, гледаше мотора, достолепно подпрян на степенката и затваряше очи от удоволствие. Плати на сервитьорката и тръгна. Запали мотора, но не от първия път. Натисна с крак, един, два и на третия път двигателят запали. Насочи се към улицата, на която живееше болният старец. Стигна до къщата. Започна да форсира и изведнъж моторът изгасна.
Павел слезе. Опита се да го запали, но не успя. Подпря го на оградата. Обърна се и видя, че
пътната врата на къщата беше отворена. Звънна на звънеца. Излезе старицата, която изтриваше очите си. Тя плачеше.
- Павко, момчето ми, дядо Христо си отиде днес.
Павел седна на пейката. Стоя така няколко минути. Стана, отиде до мотора. Сложи ръка на седалката, погледна възрастната жена и каза:
- И моторът си отиде, заедно с дядо Христо. Това се казва любов. Това е страст. Два двигателя, които спряха в един и същи миг. Но, аз ти обещавам, да го оправя. Къде ще го нося, на сервизи ли, по магазини ли, този мотор пак ще върви. И пак ще минавам от тук, да знаеш и като чуеш как бръмчи, ще знаеш, че духът на дядо Христо минава покрай теб и ти казва, че те обича. Защото двигателят може да спре, но хората, които си докоснал, никога няма да забравят този шум, който е оставил в тях мотора на твоето сърце.

Явор Перфанов©