Силата на времето
преди: 3 години, 9 месеца, прочетена 1715 пъти
Силата на времето

На пейката пред старата селска къща бяха седнали баба Марийка и шестгодишното й внуче Мирослав. Беше топъл юнски ден и слънцето бавно се изкачваше по своя път на небосклона. Старата жена плетеше, а момчето седеше и с ококорени очи наблюдаваше всеки, който минаваше по черния път.
- Бабо! Бабооо! - каза Мирослав. - бабо, защо твоите крака опират в земята, а аз не я стигам? А, бабо?
Баба Марийка изгледа внука си над очилата и каза:
- Защото, Миро, аз съм много, много голяма и стара. И съм извървяла доста път и краката са ми пораснали и стигам до земята. Няма вече, кое да ме уплаши, нито да ме учуди. А ти, детето ми, ти си още малък. Не си тръгнал даже и на училище, има да учиш много. И ще видиш като пораснеш, как ще стигаш не само земята, а и нависоко.
Момчето се усмихна дяволито, сякаш искаше да каже, че ще дойде ден, в който ще е най-силния човек и всички щеше да ги е страх от него.
Баба Марийка продължаваше съсредоточено да плете. А внучето не спираше да люлее краката си. По пътя се зададе възрастна жена. Тя мина покрай тях, поздрави и отмина.
- Бабо! Бабооо! - каза Мирослав. - бабо, защото баба Иванка е с черна забрадка?
- Защото тъгува за мъжа си, бабо - отговори старицата. - Когато някой загуби близък човек, той плаче и скърби за него.
- А защо е с черно, а не със синьо? - попита момчето.
- Защото черното е цвета на траура. А траур, това е, когато някой умре. Носи се черно, за да знаят другите, че се скърби. Но, каквото и да прави и злато да облече, бабо, човекът не може да се върне. Затова трябва да се обича уважава докато е жив.
Плетката ставаше все по-дълга и вече падаше по коленете на старата жена.
- Бабо! - каза Мирослав. - защо, бабо, плетеш пуловер през лятото. Нали се носи през зимата? Сега ходя гол и ми е топло.
- Нека да има, момчето ми - отговори баба Марийка. - сега ти е топличко, но като дойде зимата ще трепериш, нали? Човек трябва да мисли и за студените дни. И за дните, когато остарее. Но като пораснеш ще разбереш.
- Опа! - възкликна детето. - бабо, падна ти кълбото, ето, вземи!
Старицата взе кълбото, погали внучето си и каза:
- Значи не си толкова малък, щом ми помогна ми вдигна кълбото. Браво!
Мирослав изпъчи гърдите си. В този момент, нямаше по-горд човек от него. Той беше поласкан от бабините думи и се чувстваше като голям мъж.
- Бабо! Бабооо! - каза детето като гледаше нагоре. - виж как облачетата се движат. Кой ги тика? Къде отиват?
- Облачетата, Миро, те понякога крият слънцето, бабо. И на земята става хладно. Но когато се появи онази сила, вятъра, той ги бута и те си отиват. Заминават там, където имат нужда от дъжд. А тук, небето се изчиства и като застанеш ей там, виждаш сянката си, нали? Та, под слънцето. Напече май, хайде да влезем вътре.
Баба Марийка и Мирослав влязоха в къщата и минаха покрай двора.
- Бабо! - каза момчето. - защо има трева, нали я чистихме с теб скоро?
- Защото, тя расте и е лошо нещо момчето ми. Задушава зеленчуците и цветята, взема от силата им и не им дава да ядат и да пият. Затова трябва да се скубе често. Хайде да влизаме вътре в стаята, на хладничко. Там ще си играеш, че навън ще стане голям огън.
Минаха много години. Мирослав порасна и стана голям мъж. Отговорен баща и разумен съпруг. Работеше много и времето му беше разпределено до секундата. Чувстваше се изморен, но и доволен от това, че беше някому нужен. Обичан и обичащ.
Един ден, също през лятото, Мирослав пристигна в своето село. Спря колата пред старата къща. Излезе и седна на пейката. Сложи ръката си там, където преди толкова години, покойната вече баба Марийка седеше, погълната от плетката и от въпросите на внука си. Усмихна се. Погледна надолу. Краката му опираха в земята. Беше извървял достатъчно от пътя си за да може сигурно да стъпва и да усеща опора в самия себе си. Огледа се надолу и нагоре по улицата. Не видя да минава жена с черна забрадка. С годините, той беше разбрал думите на баба си, че човек и да жалее, не може да върне близък. Мирослав не искаше да носи черно, за да жалее. Той обичаше и уважаваше хората и се раздаваше за тях. В благодарност, те му даваха своите усмивки и мъжът се чувстваше щастлив. Погледна нагоре, слънцето грееше и му пречеше да види, дали по небето имаше облаци. Може би в живота си, Мирослав е посрещал много ветрове и бури, които са го научили къде да търси подслон. Той вече знаеше, че най-сигурното място е сърцето му. Бутна вратата на къщата. Беше заключена. Извади връзка с ключове от джоба си. Пъхна един от тях в ключалката, завъртя го и отвори. Влезе в къщата и се запъти към двора. Гледката го натъжи. Бурените бяха станали по-високи от кладенеца. Мирослав съблече блузата си и започна да скубе тревата с ръце. Упрекваше се в това, че все не намираше време да си дойде на село, да се грижи за това благодатно място, свързано с толкова спомени. А времето не прощаваше. То се сърдеше, когато човек не може да го разпредели както трябва.
Младият мъж чистеше двора, но така и освобождаваше и сърцето си от растящите бурени на напрегнатия живот.
А времето му се отблагодаряваше със силата на мъдростта, която даваше своите уроци всеки ден.

Явор Перфанов