Отново
преди: 2 години, 8 месеца, прочетена 1286 пъти
Очите изяждат, стомахът предчувства, а мозъкът смята, че сладките части от тортата ще дадат прилива на енергия, вдъхновението, което ще изхвърли навън всички мисли, които така дълбоко са се скрили, сякаш сладостта ще раздвижи мързеливостта им. Тортата е изядена, дори погълната, жадно, в очакване да стане нещото. Но горивото не се оказа подходящо. Нищо не се случи, дори мислите сякаш закрачиха с още по-голяма мудност, а тялото се обезличи от тежестта им, така че усвоеният сладкиш, не удвои въображението ми, а засмука енергията към средата на тялото – стомаха – и остави безжизнено и духа, и тялото. И как иначе – енергия трябва за всяко нещо, а мозъкът трудно конкурира на основна нужда в живота. Но основна ли е, или се залъгваме, че нашата вътрешна липса може да бъде захранена отвън. Забелязвали ли сте как непрекъснато имаме нужда да похапваме нещо, докато работим пред компютъра. Нима дъвкателният процес спомага за по-добро развитие на мисловния. Или какво купуваме в супермаркета, когато сме в подтиснато настроение – сякаш щандът с лакомства сам ни намира иии…, а пък добре изчисленият емоционален подтик от тези, които „мислят“ за нас, за още по-голямо удобство разполагат пред очите всички възможни шарени опаковки до самата каса. Ако нуждата да хапнем сладко се влияе най-вече от нашето емоционално състояние – не сме ли цивилизация на емоционално страдащите??? Всъщност не се ли захващаме за сладкото (или каквото и да ядливо нещо), защото се боим да се задълбочим в нас самите и да разплетем същността на нашето сладостно желание. Повечето си казваме – е, организмът си иска. Лесно е, не трябва да се напрягаме, задълбочавайки се в нашите душевни дълбини, току-виж се появи нещо, което да обезличи представа за самите нас. И така, емоционалният подтик става ежедневен навик. Навик, с който „удобно“ ще тушираме ежедневните трудности. Всичко служи за успокоение на нерви ни – храната, цигарите, алкохола. И накрая всеки натежава със своите слабости. А не може ли да е по-просто. Дори и да е трудно в началото, не е ли по-добре да се спрем и замислим върху поредна хапка – или осмислим какво правим сега и защо го правим, нужно ли е – и да направим усилие да потърсим вътрешната си искра, вместо да я заместваме с външна. Предимствата може да са много повече от това да останем до края на живота си като кученце на каишка – питомници на своите неясни желания. Липсва ни осъзнатост. С това не сме по-далеч от любимото ни куче. Ако разбираме повече себе си, ще можем да решаваме по-добре за себе си. Освен ако не ни е по-удобно да „носим“ килограмите със себе си, привкуса на отровата в телата ни, и вечно да творим собственото си неудовлетворение, като отново и отново се засипваме със сладките ни слабости, които още повече покачват незадоволството ни. Нашето вътрешно слънце не се задейства от външни заместители, те само възпират яснотата на мисълта ни, и отслабват духа ни. Ако държим същността си ясна, няма да имаме нужда от външни подкрепления, подмолно настанили се на мястото на нас самите. Ако намираме сила в себе си, няма да я замаскираме с нещо отвън. Всичко е вътре в нас. Много е просто, трябва да разбулим самите себе си. Пречи ни неосъзнатостта на мотивите ни, а силната личност е осъзната личност и не се потапя в заблуждението на своите придобити навици. Колко хилядолетия назад са били по-наясно със себе си от сега - свастия от санскрит буквално означава стабилност на личността, или здраве. Но какво ли пък щеше да прави съвременната индустрия, ако това беше валидно и днес.