Споделена история от Проза, литература |
Животът е една сцена
преди: 2 години, 28 дни, прочетена 1091 пъти
Животът … е една сцена
Колко пъти сте си представяли животът като една сцена? Сцена,на която Вие самите се качвате и сте главните герои,а публиката…тя не е човек,тя е това,което Ви се случва или тепърва Ви предстои да се случи. Аз съм Ралица и… ще Ви разкажа не историята си,а само една малка част,една малка подробност от нея,не за да Ви впечатля,не за да Ви заинтригувам,а за да се опитам да забравя за това поне за една секунда от времето,в което все още живея-за моят спомен…от рана ... в душата.
Някога се влюбих. И всъщност…не бе някога! Помня го добре…сякаш бе вчера…
Бе лято . Средата на юли месец . Годината бе 2020 , датата – 25 – ти юли . Лятната ми ваканция бе отдавна , отдавна започнала .
,, Хм , трябва пак да посетя библиотеката да си взема нови книги за четене “ – казвах си аз , докато се разтягах мързеливо из леглото си . ,, По – добре да ставам. Вече е единадесет часа , а библиотеката все пак работи до дванадесет на обяд “ - продължих с мислите си аз . И ето , заканвайки се да ставам , телефонът ми изведнъж зазвъня . Имах повикване по Messenger . Кой ли можеше да е това ? Макар и със все още сънени очи , успях да докопам телефона до себе си :
- Алооо – отвърнах полу - сънено аз по телефона .
- Красавице моя , спиш ли още ? – обади се внезапно нечий момчешки глас . Зачудих се кой ли може да е и дали това не е някаква телефонна шега . Замълчах . Заслушах се добре. Тогава осъзнах – това бе Лео – другарят ми от Канада !
- Лео ?! – извиках аз изненадано по телефона.
- Мдаа- това съм аз – отговори ми той . – Познай къде съм ?
- Къде си ? – попитах го аз .
- В България съм . Кажи ми в кой град се намираш и къде искаш да се видим .
- Боже, чакай, чакай! Наистина ли си в България?
- Да.
Така аз и моят другар се уговорихме кога да се срещнем. Три часа по-късно той вече бе в града. Чакахме се в парка .
- Рали , здравей ! –обади се Леонел.
- Лео , здравей! – обадих му се също аз.
Така започна нашата разходка и разговор из градската градина.
- Добре , а… ти няма ли а ми кажеш защо си тук ? – попитах изведнъж другарят си.
- Малко по работа и реших да се отбия да те видя – каза ми той.
- Докога ще си тук ? – продължих с въпросите си аз .
- Още няколко дена – отвърна ми той .
Замислих се и сведох глава. Той щеше да си тръгва толкова скоро , а беше дошъл за толкова кратко. Но … нямаше как . Все пак живееше в Канада и там , и работеше .
- Хей , сладка ! – продума ми Леонел изведнъж.
- Да ? – попитах го аз.
Леонел обаче нещо не каза . Той хвана ръката ми и бързо ме поведе към фонтаните.
-Не, Лео! Ще се намокрим ! – извиках аз.
-Лято е и без това ! –отвърна ми той и двамата се засмяхме .
Така започна и свърши нашата игра буквално във фонтаните на парка. През целия ден ядохме много сладолед и се смяхме много, като не спирахме да се държим за ръце. Бързо минаха няколкото дни , в които Леонел беше тук . Настъпи денят , в който той трябваше да си тръгне. Сбогувахме се на автобусната спирка.
Юли месец мина , мина и замина. Последва го август месец – ето,че и той си замина. Септември,октомври – заминаха си те като прелетните птици. Настъпи ноември. Бе късен следобед. Бях в стаята си и ридаех , тихо , мълчаливо – не на глас. Мразех и презирах слабостта и уважавах силата. Уважавах силата и ненавиждах,мразех и презирах слабостта. Но…не ми пукаше-поне тогава. Ридаех,защото се бях обадила на момчето,в което бях отчаяно влюбена.
- Не ме търси повече! Не искам да имам нищо общо с теб вече!-отвърна ми Леонел.
- Но,Лео,защо? Какво съм направила? Защо късаш с мен?- попитах го аз.
Лео , момчето ми , не ми отговори. Вместо очакван отговор по телефона се чуха само и единствено неговите сълзи,неговите хлипания.
- Не искам повече да сме заедно,защото…защото-хлипанията му се увеличиха.
- Защо? Защо не искаш да сме заедно?!-захлипах аз също с него.
- Защото съм болен,Рал-отвърна ми той.
- От какво,Лео? От какво си болен?-запитах го аз.
- Имам… имам рак на дебелото черво , Рал.
- Моля?
- Остават ми само няколко месеца живот.
- Какво? Лео, за какво ми говориш?-стреснах се аз. Нима…нима той бе на път да… не! Не и момчето ми!
- Докторите не могат да направят нищо тук в Канада-отвърна Леонел през сълзи.
- Ела тук тогава … в България! Ще потърсим заедно лекари,които ще ти помогнат!
- Не…не искам.
- Защоо?!
- Защото…достатъчно ти разбих сърцето,мъник.
- А това,че ни ми каза,че си болен,че ти остават няколко месеца живот и това,че късаш със мен,не мислиш ли,че ти и сега не ми разбиваш сърцето,Леонел?! Защо искаш тогава в последните си мигове да останеш сам? Искам да бъда до теб и ти да бъдеш до мен , независимо от възрастта,независимо от разстоянието,земните километри,което ни делят! Разбираш ли!?-гласът ми прегракна. Усетих тежка буца в гърлото.
- Рал?-каза ми Лео.
- Да?-отвърнах му аз въпросително.
- Помни че…винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Винаги ще си спомням моментите , които имахме заедно. И ако…не ти се обадя до няколко месеца,значи вече съм мъртъв. Не е друго. Не късам с теб,защото съм си намерил друга.Късам с теб,защото си отивам.
- Лео!
Връзката…прекъсна.Той затвори.Отдавна минаха няколкото месеца,които той ми спомена,но той…така и не се обади. Тежи ми,че него повече го няма. Винаги ще ми тежи. Искам си момчето,искам си го,искам си моят Леонел ,но в крайна сметка… осъзнавам ,че не мога да направя нищо по въпроса и единственото ми решение,единственият ми изход,е да продължа напред. И все пак…въпреки раздялата ни…оставам със скъпи и топли спомени в сърцето,които ще ме топлят …,когато ми стане самотно,тъжно, студено и него го няма да ме стопли с прегръдката си … Моят Леонел… Моят Лео…моят приятел,моят другар,моят закрилник,моят баща,моята първа ,истинска,красива и незаменима любов,моето момче… Единственото момче, оставащо вечно в сърцето ми,…момчето,гърмящо като пироман в душата ми. Момчето,оставащо точно като моят спомен…от рана.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 1 година, 8 месеца hash: 4cc4bb8785 |
|
1. Много красиво, поетично написано-това всъщност реално ли се случи или е измислена историята?
|
| преди: 1 година, 8 месеца hash: 512e6832a8 |
|
2. Здравейте, благодаря Ви за милия коментар! За съжаление, да, това ми се случи...
|
| преди: 1 година, 8 месеца hash: 4cc4bb8785 |
|
3. Към авторката-Благодаря, че писа... , от една страна усетих, че историята е истинска, но от друга-не ми се щеше да е истинска, защото ми стана тъжно... Момчето-наистина ли вече не е на този свят или не сте се чували оттогава и нищо не знаеш? Познавам един човек, който беше болен от същото, но оздравя и сега си е добре. Знам, че от една и съща болест-един оздравява, друг-не... всичко е съдба, но все пак човек все се надява на хубав финал.
Ако просто сте спрели да общувате с него... , но не си чула от някой, че си е отишъл от този свят, може ти да пробваш да се свържеш с него.... лекарите може и да са му казали това-за няколко месеца живот, но има много случаи на грешни диагнози...
Колкото до начинът-по който си разказала историята-бих те посъветвала, ако обичаш писането-да продължаваш да пишеш, защото определено имаш талант за изразяване, може някой ден да издадеш и книга. И не правя празни комплименти-щом съм ти го казала-искрено е, от дете, откакто се научих да чета-чета всеки ден, изчела съм страшно много книги, различен жанр и различен стил на писане, затова и не го казвам случайно-имаш талант за увлекателен начин на писане. Когато попаднах на разказа ти-беше късно вечерта и бях уморена, просто преглеждах набързо различни неща в сайта, но историята ти ме накара да остана на страницата и да я прочета докрай, въпреки умората-това стана, защото е не просто разказ на преживяното, но и някак поетично увличащо читателя-да продължи да чете.
|
|
