Споделена история от Проза, литература |
Лали
преди: 1 година, 7 месеца, прочетена 839 пъти
Той не спираше да тича със светлинна скорост из житните слънчеви поля. И в никакъв случай не спираше да се оглежда за своята Лали. Държеше листът хартия в ръцете си, който Лали му бе оставила, и продължаваше да чете това, което бе написано на него: , , Сигурно ще крещиш Лали. Ще гледаш най-вероятно за Лали. Ще търсиш със сигурност Лали... Но Лали... едва ли ще бъде там, където ти искаш тя да бъде.
Джони! Ако мен ме няма там, където би трябвало да ме има в момента-там, където искаш да бъда, потърси ме някъде из житните слънчеви поля... Там със сигурност ще ме има! " Писмото, макар и кратко, макар и малко, разплакваше Джони като малко дете. Той плачеше и плачеше и крещеше следното :
-Лалииии! Лалиии! Търсеше я все още. След всеки дъжд. След всеки бурен вятър. Дори след всяка дива буря... Резултат все още от търсенето му нямаше, но той не се отказваше, не се предаваше да я намери, да я прегърне, да я целуне и да прошепне в ухото ѝ -, , Лали"... Той спря за момент почивка, за момент, в който поне за една минимална секунда да си поеме дълбоко въздух. Седна под гордо извисяващата се осанка на едно дърво и записа в дневника си: , , Лали-прекрасно, невероятно име. Лали-звучи ми като лале, всъщност... това е едно много опасно име... И въпреки това, аз я обичам! О, мила моя, Лали, никой не може да те обича, колкото аз теб! "
И... докато записваше всичко това в дневника си, Джони чу гласът ѝ- гласът на своята Лали. Започна да тича колкото му сили държат и изкрещя за пореден път: -Лалиии! Лалиии! -Тук съм, тук съм, Джони! Джони не можеше да повярва на ушите си, и все пак... той ги слушаше. Остави се на сетивата си да го отведат там, където сърцето му щеше да забие тъй лудо, тъй жално, тъй влюбено. Стигна до друго дърво. И сякаш... тъй както Джони успяваше да вижда, той видя нещо уникално-видя как осанката на Лали се бе сляла с осанката на великолепното и непознато за него дърво. -Лали? Лали? -уплаши се за миг Джони. -Джони, Джони, ела, тук! - гласовете на момичето и на дървото, слети в едно, му проговориха ласкаво. Джони се приближи и бавно, но решително постави ръката си на кората на дървото. Дървото и момичето, което бе някак си слято с него, се разсмяха весело с детински глас взаимно. Джони се усмихна и каза: -Лали? Ще излезеш ли от дървото? -Да, да, любов моя-отвърна му Лали и така... не след дълго... Лали бе застанала пред него. Изглеждаше като чиста самодива. Джони стоеше безмълвен. Не знаеше защо, но чувстваше нещо. Затова, отколкото да ѝ казва какви чувства изпитва към нея, той се наведе и я прегърна. Лали също го прегърна. Стояха така влюбено-прегърнати за около пет минути, но това и за двамата се стори като за цял Божи век. Век, който и двамата не искаха да приключва. Лали обаче скоро проговори: -Трябва да тръгвам... , Джони! -Защо, защо, Лали? Остани, моля те! - каза Джони, хващайки я незабавно за ръката. -Дървото ме вика, знаеш! Ако не се слея с него, ще умра! Ще умра, Джони! Ще умра... Над мен тежи тежка прокоба... Преди Лали да освободи ръката си от тази на любимият си, Джони внезапно повдигна брадичката на лицето ѝ и я целуна. Така... след целувката... Лали се изпари във въздуха под формата на прах. Причудлив прах. Бе се сляла отново с дървото, за да може да живее и за по-напред, а Джони... той остана сам пред дървото, гледайки го за дълго, дълго време, плачейки за раздялата със своята любима-казваше се Лали.
|
