Споделена история от Проза, литература |
Първо писмо до Малкия принц
преди: 3 месеца, 14 дни, прочетена 215 пъти
, , Къде са хората? ... "
(Първо писмо до Малкия принц)
, , Къде са хората? ... - Хората ли? Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много"
Виждам те - там, на повърхността на Луната, мили мой, Малки ми принц : с твоята роза, с лисичката, която мирно е застанала до теб и благо, от време на време, потрепва ушите си. И малкото бяло агънце, намиращо топъл, сякаш, семеен уют в ръцете ти. А звездите, - те стоят спокойно на местата си. Радват ти се. Радват се и на приятелите, и на любовта ти. И те ви огряват всичките - с една... такава - царствена небесна светлина си я обяснявам. Приличате досущ на ангели!
Гледам, та гледам... Продължавам в захлас да гледам - не си никак пораснал, възхищавам ти се, че си останал с душата, все още, на дете. Но има нещо, което силно ме тревожи и притеснява, Малки ми принц! Затова и ти пиша! Да ти кажа ли? !
Една такава -, , Злата човешка болест" я наричам, взе, че превзе и хората, и света. И те започнаха нещо със жажда да броят парите вместо звездите. Не гледат вече с чувство на захлас небето. Мислите им са изпълнени с вечна и живееща алчност.
Земята, тя бавно се върти. А пък времето, то, бързо лети! Става някак си все по-лошо спрямо отпреди...
Ти, Малки ми принц, знам, учил си хората на доста добрини! Кога? Когато и те са били деца със все още живи, та туптящи искрено сърца! Такива сърца, които са били: истински, човечни, невинни. А сега, те са станали една поредна жива поквара...
Дните растат. Нощите стават все по-кратки. Трудно ми е да си мисля за теб! Трудно ми е да ти пиша! Ех, все нямам време...
Усещам всеки ден лошотията и алчността у съществата, които уж са като мен - наричат се хора, а човеци, за мен, много няма! Но аз също така и усещам - у другите една горчилка, останала да горчи, сякаш като от най-гадното измислено лекарство на света. Тази горчилка - те не я премахват. Дори не се стараят, не правят опита си да се освободят от нея, а само тихо и тежко я поемат и задържат точно като една отрова - за сърцето и за душата.
Признавам си, Малки ми принц, аз също съм от тях, - но не от тези, които са се отказали да гледат нощно време купола от блестящи звезди! Аз самата съм от тези, които изпитват денонощно тъга, и в царството на своята самота и апатия, аз добре осъзнавам, че аз съм си своята, , царица", властваща и царуваща в тиранията на своето собствено царство - умът и чувствата, на които постоянно ставам жертва - там, сред своите ожесточени, бурни и пълни без абсолютна никаква надежда, води.
Боря се, Малки ми принц, в опита си да оцелея. И няма да лъжа - борбата е тежка, прекалено непосилна. Така е, защото се боря с тях - с хората, които станаха многобройни, а човеците - те един малък и рядък вид. Плача си понякога заради тяхното лошо държание, но, ето, аз отново се изправям, с фалшивата усмивка, с която някога се договорих - да се изписва на лицето ми!
Но, запомни! Въпреки всичко, аз никога не ще се дам на правилото и закона да порасна! Ще бъда и аз като теб, Малки ми принц! Може да нямам лисица до себе си, или агне в ръцете си, но, повярвай ми, имах си някога една роза, която ме научи, също като теб, на добрини!
И смея да ти кажа, че... не смея да опитомявам! Не смея да се дам да ме опитомяват! Може би защото, хората започнаха отдавна да опитомяват чувствата, а не сърцата си!
Следва едно огромно затъмнение...
Но, аз, зная, ще настъпи и времето на светлина! И ти ще бъдеш този, който отново ще я възцари!
Обичам те, Малки ми принц!
Автор: Р. , 17г.
|
