Споделена история от Проза, литература |
Споделената тъга (разказ)
преди: 10 месеца, 17 дни, прочетена 293 пъти
Ветровито беше времето. Бурно беше и настроението на водите на морето. Те от своя страна се удряха в скалите, които бяха на тяхното равнище.
На едни скали обаче, други, по-различни от онези, на които морето изливаше гнева си, стояха два пингвина - стоящи плътно един до друг. Единият беше прегърнал приятелчето си, а то бе положило главата си на на врата на този, който го прегръщаше.
- Не ти ли е студено? - попита единият пингвин другия.
Другият се замисли. И не след дълго проплака, както един пингвин може да заплаче - искрено, от мъка и от болка.
- Липсва ми, липсва ми моята любов, не знаеш ли? - отвърна най-сетне смутено Пинка - старата пингвинка.
- Какво се случи с него? - запита я Пинчо.
- Нека... ти разкажа...
- Разкажи ми, да ти олекне, до теб съм!
..... ....
Из мислите на Пинка:
От няколко дни не яде. Не иска и да се гушкаме. Стари сме, знам, но... той винаги беше в настроение да се гушкаме. Не иска да яде риба. А му нося всякаква. Ех, болен е. Болен е... И така като го гледам, като не спи, не се храни, няма за дълго да оцелее. Ще отида въпреки това да му занеса малко рибка, може пък да хапне?
Любов, любов? Знам, че последно време не ти се яде нищо, но трябва да хапнеш нещичко, не може така!
Изведнъж спирам като замразена на мястото си. Моят любим... не диша. Той не диша. Не мърда. Отиде си. Отишъл си е...
..... ....
- Пинка, аз... толкова много съжалявам! Не знам какво да ти кажа... - проговори Пинчо с насълзено око.
- Всичко... е наред, Пинчо! Кажи ми сега - ти защо дойде тук, на скалите, които принадлежат на такива като нас - изгубените, изгубили душите, любовта си? И ти ли, Пинчо, изгуби някого? - попита Пинка Пинчо.
Той въздъхна тежко и започна да говори. Едни сълзи се стекоха от нечии очи.
..... ....
Из мислите на Пинчо
Двамата - все още млади и неопитни, ставаме родители, защото много искахме да си имаме пингвинче до себе си. То ни е едничката радост. Хм, все още не се е излюпило миличкото. Чудя се кога ли ще излезе от от черупката на яйцето си? Кога ли ще ни каже: мама и тате?
Ето, топля яйцето, докато чакам моята любима. Постоянно се редуваме кой да топли нашата неизлюпена рожба. Тя отиде, но нещо не се връща... Защо така? ! Ще отида да проверя! Каза, че отива за малко риба. Имам... лошо предчувствие за това...
Оставям яйцето само за малко, за не повече от една минута, и търся с поглед и глас любимата си. Стигам до скалите и... виждам я - как тюлените я ядат и изяждат. Как онези гадни гларуси също се включват в отвратителната схема на природата. Плача... плача, че нея вече я няма.
Яйцето? Рожбанката ми? Милата ми рожба? ! Трябва да се връщам, веднага!
Връщам се на предишното си място съкрушен и... виждайки празното и свободно място, където няма и не е останало яйце, ставам още по-съкрушен. Губя жената и детето си. Изгубих ги. Вината е моя. Вината беше моя...
..... ....
- Пинчо...
-Всичко е наред, Пинка... Случват се такива работи. Не сме човеци, пингвини сме, а в природата стават такива неща...
...
-Пинка?
-Да?
-Липсват ми! Ужасно много... ми липсват, Пинка...
Сълзи след сълзи започнаха да се ронят и да капят по земята. Едни светлини на нечий град отдалеко светеха в нощта и въпреки че я правеха красива, тъгата надделя.
Пинка и Пинчо се гушнаха и заплакаха за своите любими. В нощта бе споделена една всеобща тъга...
Автор: Р.
17г.
|
