Болният (Разказ) - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (122629)
 Любов и изневяра (30113)
 Секс и интимност (14512)
 Тинейджърски (21988)
 Семейство (6588)
 Здраве (9686)
 Спорт и красота (4741)
 На работното място (3246)
 Образование (7370)
 В чужбина (1670)
 Наркотици и алкохол (1125)
 Измислени истории (798)
 Проза, литература (1755)
 Други (18881)
 Избор на редактора (156)
 
Полезно

Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

 

  

Споделена история от Проза, литература

Болният (Разказ)
преди: 5 месеца, 11 дни, прочетена 257 пъти
, , При тебе спря тогава
любовта"

Големи и високи едноцветни стени в бяло. Това беше сграда, в която живееха хора и ги лекува от техните болести и зависимости. Хората, които боледуваха, всеки от най-различно нещо, всички от тях носеха само бяло. От главата до петите. Носеха гривни на китките си, на които бяха изписани имената им.
От време на време болните хора крещяха, викаха и блъскаха по белите едноцветни стени на плашещата ги сграда. Сякаш искаха да излязат на свобода. Да се махнат оттам. Да започнат отначало и без проблеми в живота си.
Лекуващите ги - не бяха добри. Не бяха добри хора, добри души. Бяха груби и неуважителни спрямо боледуващите. И въпреки това, задължението им бе да полагат грижи за тях, колкото и да не искаха.
Болните също така бяха агресивни. И когато агресията им преминаваше границите на допустимото, лекуващите ги задържаха на леглата и ги завързваха за тях със специални колани, биейки им успокоителни. Другата част от нездравите мирно вървяха по коридорите на сградата и вътрешно се плашеха от постоянното наблюдение на Главния - наричаха го... Шефът.
Един от тях обаче, от болните, бе направил едно огромно изключение на всички в сградата - и на своите събратя и сестри, и на лекуващите. Той бе мъж, на средна възраст, който винаги вървеше тихо и мълчаливо и прекарваше по-голямата част от времето си в стаята си, седейки на леглото и гледайки замислено през прозореца. А когато имаше за задължение да изпълнява програмата за лечението си, той кротко кимваше глава и се съгласяваше. Но истината бе, че той не бе болен. Не бе и зависим... При него лечението отдавна се бе усложнило. Бяха го настанили в сградата насила и колкото и опити да правеха да говорят, да комуникират с него, той свеждаше поглед към земята - тъжен, тъжен.
Един ден Шефът извика човек от външното - така наричаха болните света, който отдавна не бяха виждали. Този човек бе жена, психиатър, млада, на двадесет и шест години.
- Трябва ми Вашата... помощ! - каза внезапно Шефът на жената, щом тя пристигна във въпросната сграда.
- Какъв е случаят? - попита го тя.
- Много тежък, много тежък...
Шефът започна да обяснява на жената - психиатър за какво става дума и въпрос. И през цялото време, докато той ѝ разказваше, тя го слушаше с едно такова... любопитство и страх в същото време. Любопитство от това какъв наистина бе човекът, с когото бе на среща и на път да разговаря. Страх да не би да се провали и да не успее да му помогне.
- Покажете ми стаята му! Ще направя опит да говоря с него! - заяви в края на разговора жената утвърдително.
- Много добре, много добре... - рече Шефът.
Двамата се насочиха към стаята на боледуващия. Вратата ѝ внезапно се отвори, но той така и не помръдна.
- Аз те оставям с него! Но бъди внимателна! Тихите води са най-опасни! - тихо изрече Шефът на психиатърката.
Тя от своя страна му кимна с главата си. Вратата на стаята се затвори и настъпи неудобна тишина.
- Хей? Здравей! - започна първа да говори жената, протягайки ръката си към мъжа.
Той я погледна с празен поглед обаче и нищо не направи - не протегна ръката си към нея.
- Казаха ми, че нещо се случва с теб? Добре ли си? - продължи разговора психиатърката.
- По-важният въпрос тук е... не дали нещо се случва с мен... - изрече изведнъж мъжът.
Жената ахна тихо от изненада, но запази мълчание. Заслуша се в думите му:
- Мислите си, че щом сте психиатър или там каквото и да е, и че след като не живеете в тази сграда, можете да ми помогнете? ! - тон на възклицание и лека нотка на гняв прозвучаха във гласа му. - Не можете, никой не може, защото никой не иска...
- Защо не иска?
-...
-Кажете...
Мъжът погледна към жената и въздъхна, казвайки:
- Имате същите очи като нея...
-Моля?
- Приятелката ми... Изгубих я... изгуби мен, и себе си.
- Как така?
- Нека Ви разкажа...
..... .
Из мислите на мъжа:
Напоследък тя ме игнорира. Избягва ме. А дори не знам защо го прави. Къде, за Бога, греша? Нищо, днес ще ѝ взема цветя. Може да ми проговори, да се изяснят нещата.
Отивам и купувам от любимите ѝ цветя - червени страстни рози, които тя така толкова много обича. Правят ги на букет и ги моля да сложат и картичка. Отправям се към дома ѝ.
С колата съм... Но какво да видя? ! Какво, за Бога, да видя? ! Тя е в прегръдките и обятията на друг. Целуват се. Смеят се. Отварям едната врата на колата и извиквам с цяло гърло. Двамата се плашат. Тя го пъди. Казва му да се маха. Той бяга. Тя остава сама пред очите ми.
Питам я защо ми изневери. Тя мълчи. Питам я отново защо ми изневери - този път, крещейки с глас. Отново мълчи. Отново мълчание. Пускам букета от рози на земята и от него падат и картичката, и... пръстенът, с който се надявах и бях готов брак да ѝ предложа. Не обръщам гърба си, но добре знам, че мога да се закълна, че я виждам - как пада на земята, протяга ръката си като малко дете и започва да рони сълзи. Качвам се в колата и се прибирам в къщата си. Започвам да чупя всички вещи: столове, маса, врати, лампи. Всичко...
..... .
- Лаура...
-...
- Така се казва тя. Така се казваше любимата ми - изрече мъжът.
Жената обаче, трепна още с чуването на историята. Погледна го, мъжът, на когото бе изневерила преди няколко години и изхлипа през сълзи:
- Матю... Матю... ти ли си?
- Здравей, Лаура... Здравей!
-Матю... Аз... Нима аз те докарах дотук?
- Не ти. А любовта ти към мен...
Лаура направи опит да го целуне по бузата на лицето, но той я спря. Погледна я и поклати отрицателно глава. Тя заплака. Стана от стола си, който беше срещу този на Матю, и излезе от стаята.
- Какво стана? Той каза ли Ви нещо? Защо плачете? ! - появи се внезапно Шефът и попита Лаура.
Лаура обаче не му отговори. Отиде до кабинета му. Взе палтото си и излезе незабавно от сградата. Викна си такси и потегли с него бързо, щом то пристигна. Едни очи я погледнаха за последно от прозореца на нечия стая.
- При тебе спря тогава любовта... - проговори тихо на себе си Матю и заподсмърча. Сведе главата си към земята и прошепна името :, , Лаура, въпреки че ми изневери преди години, обичам те! Обичам те, любов моя. Обичах те! "
В паметта му сега отново се бяха завърнали онези рози, които някога той бе оставил. И които искаше да изгори, и да направи на пепел...

Автор: Р. 17г.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

Коментари очaкващи одобрение: няма
...
Няма коментари. Ти можеш да бъдеш първия!

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker