Духът на вълчицата
преди: 25 дни, 6 часа, прочетена 130 пъти
Духът на вълчицата
(Разказ)

Вървя с големите си лапи, оставяйки пресни дири в снега. Вали обилно сняг и вятър духа право, и насреща ми в лицето, сякаш иска да ми каже :, , изчезвай, махай се! ".
Докато продължавам да вървя все още, се замислям за много неща- включително за това какво и коя съм. Откъде произлизам и кои са родителите ми.
Поглеждам първо към големите си вълчи лапи, наследени уж от баща ми, който дори не познавам. Който дори не съм виждала. Абсолютно никога. Тогава какво остава за майка ми?
Ужас... Вълците разкъсват пряга, който изоставих. Кучетата реват оглушително. Кръвта им напоява белия сняг. Хищниците най-накрая се нахранват. Доизяждат това, което е останало от кучетата, и си тръгват. Не знам накъде. Просто знам, че тръгват нанякъде си.
Плаша се, но не издавам почти никакъв звук.
Изведнъж долавям с обонянието си нечия миризма, нечие присъствие. Обръщам тялото си, гърбът си и я виждам - бялата вълчица. Ето я, точно тук, стояща пред мен:
-Коя си ти, бяла вълчице?
Бялата вълчица, която стои и ме гледа, не ми отговаря. Вместо това се приближава до мен. Настръхвам. Но поглеждайки я в очите, виждам не онова чувство на кръвожадност, а на обич. Вълчицата започва да вие и не знайно защо, аз също започвам да вия, изливайки всички насъбрали се емоции като течаща, бурна река в ледени, зимни условия, която все още не е успяла да замръзне:
- Това представляваме ние, вълците, дете-проговаря внезапно вълчицата.
- Анаю? - скорострелно произлиза тази дума от устата ми на вълк с въпросителен тон.
Анаю поклаща положително глава. Погледът ми я обхваща цялата - бяла козина, жълти очи, черен нос, който го отразява слънчевата светлина на слънцето в това студено време.
- Аз съм Анаю- твоята майка, родила те някога.
- Нага? Така ли се казваше...
Не мога да повярвам - както на очите, така и на ушите си.
- Това представляваме ние вълците- диви и хищни, но в повечето случаи не гладни за месо, а за справедливост и защита на достойнството ни. Ти си твърде вълк, за да живееш сред обикновените, лоши и надменни кучета. Или ги игнорирай, или ги разкъсвай безмилостно, за да усетиш вкуса на кръвта им. И най-вече... търси вълци - диви колкото теб самата...
Гъста, снежна мъгла скрива лицето на Анаю, а след това и тялото ѝ. Тя изчезва безследно в тази снежна и зимна виелица. Без никакви следи. Във въздуха остават само един майчини съвети... Духът на вълчицата - майка изчезва...

За съвременността на 21-ви век...
Автор: Р., 17г.