Споделена история от Проза, литература |
Изкупление
преди: 7 месеца, 23 дни, прочетена 302 пъти
Похот - непрестанно желание за сексуално задоволяване от различни източници. Вторият грях от седемте смъртни. Грях, който разбива човешки взаимоотношения, но най - вече самите нас. Честата практика на безразборен секс ни кара да не се задоволяваме само и единствено от човека до себе си. В търсене на нови интимни преживявания замаскирваме вдигане на егото и сексуалното ни удовлетворение с "желание за нови изживявания". Ако бях един от седемте грехове, със сигурност е похот. Обхождал съм доста земи, някои с хубава, други с лоша гледка. Едни са били уютни, други пък негостоприемни. Някъде там открих земя, която исках да бъде моя и да остана там. Беше в разгара на красотата си. Тъмната ѝ кожа ме огряваше, като юлско слънце. Усмивката ѝ ме караше да се чувствам, като дете на село. Пръстите ѝ се увиваха около моите, търсейки закрила и сигурност в тъмният и горчив свят. Но най - вече ме магнетизира нещо под разкошният ѝ външен вид - душата. Взаимно разпалвахме огъня, който беше пред изгасване от минали страдания. Когато усетих устните ѝ за първи път, всякаш всичко изчезна. Хората се изпариха, като локва през летен ден. Светлините се изгасиха. Бяхме само аз и тя. Тя беше светлината. "Намерих моята земя" си казах аз. Вече бях готов да разтоваря багажа си. Виждах как бъдещето ще се гради тук и нищо друго не ме интересуваше. Уви забравих едно нещо - всички сме грешници и ще изплащаме нашите грехове. Бавно и незабелязано, дявола пристигна на гости. Започнах да усещам как се отдалечавам от нея. Незнайно как, все повече се отдалечавах, без да мога да се върна. Нейният огън се превърна във вода, която започна да залива моят пламък. Беше въпрос на време да бъде изгасен. Една сутрин се събудих. Слънцето се бе скрило зад големите мрачни облаци, тъмни като сърцето на паднал ангел. Валеше обилно, а тежестта на капките се усещаше като стомана преминала фабрична обработка. Вече бях твърде далеч от нея, но станах на крака и започнах да крача, търсейки нея. Струваше ми се, че минава цяла вечност. Всяка крачка беше по - тежка и по - тежка. Докато запаса ми от надежди привършваше, усетих нейната енергия. Открих я, но беше късно за мен. Беше обградена с високи огради направени от най - здравото дърво, което съм опитвал да разбия някога. Какво ли не опитах, но не можех да премина. Обиколих навсякъде, нямаше вход. Тя вече не ме искаше. Аз исках тя да е моята земя, но тя не искаше аз да съм нейният населник. Обърнах се назад и потеглих. Готов съм да се скитам из дивото. Обещавам, че при всяка възможност ще идвам и ще се надявам, тя да отвори портите си за мен отново!
|
