Споделена история от Проза, литература |
На попската градинка
преди: 3 месеца, 6 дни, прочетена 188 пъти
- Кое мо̀мче те разплака така, душинке?
Тя стоеше в попската градинка и плачеше на пейката до старата църква в центъра на Неврокоп. Сълзите размазваха погледа ѝ и го правеха неясен.
Той със своите воднисто-сини очи я гледаше право в тоя замъглен зелен поглед, който доскоро бе срещал друг и е бил навярно изпълнен с обич и грижа.
- Кой те остави, кажи ми. - Той се приведе още към нея. - Градът е малък, на нищо ше го направя.
Тя извърна лице на другата страна и изтри сълзите си.
- Кажи ми де! Ше го на̀бъхтя!
- Не така - изхленчи тя.
- Не, ама виж се само как плачеш! Сърцето ми се къса да те гледам.
А те дори не се познаваха.
Така неутешимо и бурно плачеше тя, че той, с голямото си милостиво сърце и добродушен воднист поглед веднага я забеляза и не можа да се стърпи.
- Йеее, душинке, виж какво е хубаво днеска, ти така…
Така беше - навън беше слънчево и топло, ухаеше на свежи цветя. Децата играеха и тичаха боси по тревата, а майките им ги глезеха с по една или две топки топящ се сладолед, докато не направят някоя беля, като например да опръскат минувач с вода от попската чешмичка - тогава те ги мъмреха жестоко, но в никакъв случай не прекъсваха игрите им.
Гугутките пригласяха със своята песен на тая лятна радост.
Но каква тъжна и сива разнебитена картина представляваше това момиче, седящо на пейката пред старата църквичка, плачещо горчиво заради току-що изгубената обич.
- О̀стай ма, моля ти са. - тя се опита да го отпрати, но отвътре знаеше че има нужда от компанията му.
- Нимой, сърцето ма боли да та гледам… Който и да го е направил е тъпак… Нема, ти сега ше ми кажеш и ше види той… Градът е малък, аз ги познавам половината, другата половина пък мене ма познава.
Тя все още хлипаше, но нищо не каза.
- Как се казваш? - той беше настоятелен и дързък. Очите му блестяха, гледаше я с любопитството на малко дете.
- Ния се казвам.
- Виждал съм те неколко пъти по града.
Тя се насили да се усмихне.
- А ти…?
- Людмил съм аз. - Той се ухили. - Люси ми викат. - Ама аз съм Хаджиев, че сме двама в махалата - другият е Крачолов.
Тя пак му се усмихна и тоя път той успя да забележи в очите ѝ, че погледът не бе вече замъглен.
- Къде учиш иначе?
- В гимназията. - отговори тя задавено.
- Аз съм в НПГ-то. - поде той. - То теее нашите искаха в Благоевград да ма пращат, по-добре било там, не знам си кво си - ама аз като се запънах и не та не, казах че по-далеко от Банско не стъпвам, и ме оставиха да си уча в Града.
Тя видимо се развеселяваше от това какъв чаровен бъбривко бе. Той го забеляза и с наслада продължи:
- То не че аз нещо против Благоевград, ама не е същото. Там е голям град, само панелки, и даже и гугутките не пеят.
В този момент нея изведнъж като че ли отново я ужили болезненият трън на спомените и в очите ѝ пак се намериха сълзи.
- Не, не, не, недей, недей моля ти са! - Веднага побърза да я утеши. - Боли ма да те гледам така… Който и да е, ша го на̀бъхтя, ше видиш, нема и да смей да са покажи…
Тя подсмръкна и не каза нищо. Гледаше виновно в краката си и неговите.
Тогава той се сепна, огледа се наоколо да не би да чуе някой това което ще каже, доближи се още повече до нея, бялото около сините му ириси се разшири, и накрая прошепна:
- Да не е некой душманин?
Тя кимна засрамено и веднага зарови лице в шепите си. Тропаше нервно с крака.
- Еее, нема нищо, айде ся - побърза да я успокои. - Не сааа таковай, ходех и аз с една помакиня… Нормални са вече тея работи…
Момичето се надигна и го погледна жално.
- Хайде с мене. - махна ѝ той. - Да те разсея малко… Такава хубава моминка, да ми лееш тука сълзи за душмани…
Тя пак нищо не каза.
- Виж там. - Той замахна с ръка.
Тя се обърна рязко. Момчето сочеше към църквата. Тя беше най-старата в Града, бяла, каменна, спокойна. Отвътре се носеше миризма на тамян.
Глей. - поде той. - Те не могат да влизат там. То е само за нас - както ний не можем да влизаме по техните джамии. Знаеш, нали?
Тя кимна.
Искаш ли да отидем да запалим по една свещичка?
Тя се съгласи веднага и пак избърса сълзите си. Гугутките пееха та прегракваха. Отнякъде се носеше аромат на жасмин. Той я хвана за ръка и заедно отидоха да запалят по една свещичка в хубавата старинна църквичка на град Неврокоп.
Момичето вече не плачеше.
|
