Споделена история от Проза, литература |
Белият ангел (Разказ)
преди: 16 дни, 1 час, прочетена 79 пъти
Черна нощ. Запустели улици. Липса на човешка глъч. Дори луната не искаше да се покаже.
Студът бродеше навън. И вятърът ехтеше.
Четири лапи на котка стъпваха по черния асфалт. Това бе котка-бяла като сняг. Това бе майка, която търсеше храна за малкото си. И докато цялата трепереше от студ и страх, че няма да може да нахрани бебето си, едно мяукане я накара да изтръпне. Майката котка обърна лицето и гърба си и видя бебето си.
-Мамо... Събудих се без теб до мен! Къде ходиш? - попита малкото коте майка си. И в същия миг то доближи муцунката си до нейната. Това разтопи сърцето на бялата котка и тя мило отвърна на чедото си:
-Върни се в храстите, мило! Заспи отново, мама ще се върне и ще легне до теб. Ще ме видиш, още щом отвориш очичките си.
-Но нали като се върнеш при мен, ще се сгушим? -малкото коте продължи да говори на майка си. Тя, от своя страна, го целуна по челото и кимна с глава. Бебето ѝ се прибра в храстите.
, , Боже, ако не намеря храна скоро, ще умрем от глад. Най-вече... милото ми. "- тези мисли не оставяха на спокойствие майката.
Часовете минаваха. Малкото коте бе отдавна заспало в храстите, както майка му бе заръчала. Но нея я нямаше при него. Още скиташе из улиците в търсене на храна, докато сетне не настъпи три през нощта. Бялата котка тъкмо бе намерила нещо и завтичвайки се след него, за да го хване, една бърза кола мина внезапно по асфалта.
-Мамо? - събуди се в същото време малкото коте. -Мамо... -прошепна то на себе си и се загледа в храстите около себе си. Майка му го нямаше до него. То усети, че нещо лошо може да се е случило с нея. И излезе извън храстите. Студът лъхна из козината му. А очите му се напълниха със сълзи, щом я видя- майка си, лежаща бездиханна и неподвижна на пътя.
-Мамо... Мамо, какво ти се е случило? -заплака малкото коте. Но майка му не отвърна нищо. То започна да я целува по главата, да търка муцунката си в нейната- само и само за да може тя да се събуди.
Изведнъж духът на майката котка се възнесе. Стана на ангел пред очите на детето си- по-бяла котка спрямо отпреди с крила на ангел и ореол над главата. Ангелът кацна на клона на едно дърво и се загледа в малкото коте, което плачеше за майка си. Той полетя към него, снижи се и го обви в прегръдка, закривайки ги от студа с крилата си. Отново малкото коте се озова някъде из храстите. Ангелът целуна за последно чедото си, сгуши се до него и отлетя. Някъде към висините. Но не и преди да приспи детето си. То заспа със спомена за мама и сякаш, забравило за трагедията, я зачака отново. Там- на топло и навътре из храстите.
Р.
18г.
|
