Споделена история от Проза, литература |
За важните неща
преди: 12 години, 4 месеца, прочетена 1807 пъти
Стоя в поредната самотна нощ и чувам как бавнооо се къса сърцето ми, толкова бавно, че болката е милиони пъти по-голяма. Стоя и си мисля, мога ли да му помогна.. Сигурно мога.. но как? Дали да му помогна да се скъса и да забия първия остър предмет, който видя или да се опитам да го зашия с някоя лъжа. Лъжата, че всичко ще се оправи и с времето и раната ще зарасне.
Много време мина, а то продължава да се къса, няма надежда нещата да се оправят, няма го лъча светлина, който ми е така нужен, няма го приятелството, любовта..
Но взех решение ще изляза и ще питам първия човек, когото видя дали е истински щастлив. Ако ми каже „Да” ще отида право при човека когото обичам и ще му кажа за чувствата си и че го чакам от години да ми обърне внимание, да ме удостои с поглед, че бленувам устните му и че искам да усетя прегръдките му, но ако този човек каже „Не” ей Боже заклевам се ще дойда при теб. Ще се откажа от живота и ще потърся другаде щастие, защото тук на земята такова не е отредено за мен!
Не се зачудих много и излязох.. вървях в тъмната студена нощ. Снега правеше всичко толкова бяло и красиво, а в същото време нощта ме караше да се чувствам нищожна и отчаяна. В мен бликаха толкова много противоречиви чувства, на кое да се отдам вече не знам какво да мисля, как да постъпя, на къде да тръгна. Вървях безцелно по тъмните тесни улички, нямаше жива душа. Исках, исках да срещна някого, този който ще реши моята съдба. Продължих дълго да вървя, макар че не усетих кога стигнах до другата част на града, така се бях замислила, че дори и не се уморих, не усетих кога мина времето и тъкмо се бях отчаяла, че няма да срещна никого и че отново съм сама и ето отсреща в тъмното имаше мъжки силует. Ето го моето спасение или падение. Не знаех какво ще се случи, но не ме беше страх исках просто да отида при него и да го питам. Бързах, но имах чувството, че всяка следваща крачка ставаше все по-малка, а мъжа се отдалечаваше все повече. Тази минута която измина, беше най-дългата в живота ми.
И ето, че мъжът сега беше пред мен. Стоеше с дълга посивяла брада, вкочанени от студ крайници и одърпано палтенце, което не му беше по мярка, а и не беше зимно. Дожаля ми за него, но го погледнах в очите, там видях някакво странно пламаче и му казах:
-Извинете г-не, но искам да Ви попитам чувствате ли се щастлив?
-Да! - без да се поколебае ми отвърна той.
От отговора му аз бях потресена, не виждах какво може да зарадва този беден човечец, който си няма нищо и никого. Изгаряше ме любопитство и го погледнах и с нетърпение го попитах:
-А какво Ви прави щастлив?
-Хората, хората които ми дават своите остатъци.
Тогава осъзнах колко малко му трябва на човек и колко сме неблагодарни. Извадих всички пари които имах и му ги дадох. Тогава почувствах огромна енергия и желание за живот които ме изгаряха. Изведнъж в мен се събра цялата сила и кураж на света и тогава побягнах, побягнах с всичка сила и отидох при моя любим. Бягах дълго и неспирно, но знаех къде отивам, вече имах цел, знаех какво трябва да направя.
Беше късно, но позвъних на вратата, но никой не отваряше. Аз продължавах да звъня и пак и пак и пак докато не се появи той.. най-ценното нещо за мен.. с притворени очи, рошава коса, облечен в пижама, която му стоеше неустоимо. Не можах да кажа нищо, нямаше и нужда от думи, просто пристъпих и го целунах, целунах го от все сърце, така както си бях мечтала от толкова време. Сега държах всичко от което имах нужда в ръцете си. Нощта продължи бурно, следващата също и така... до ден днешен.
Следвайте съдбата си и не се отказвайте, има надежда!
|
