Споделена история от Проза, литература |
Изповед
преди: 12 години, 1 месец, прочетена 2163 пъти
Празна стая със стени от тишина. Те са чували мечтите ми... Мълчат сега.
Помня как заминах натъжена и огорчена на онова място, където те видях за първи път. Ти върна усмивката на лицето ми и радостта в сърцето ми. А в ума ми се настани мисълта колко глупава съм била преди да тъгувам. Ти дори не подозираше колко много ми помогна. С теб животът стана цветен. Сивотата на деня и черните краски, причинени от тъга, изчезнаха. Дните, прекарани с теб, бяха изпълнени с много красиви мигове. Ти ме накара да се чувствам жива, преродена. Душата ми беше наранена птица, изпепелена от предишни разочарования. Но възкръсна като феникс от пепелта, за да полети освободена от минали тревоги, готова за нов живот.
Моят рай обаче приключи. Аз запазих частица от него в сърцето си, за да озарява и занапред дните ми. Делят ни хиляди километри и хиляди отговорности. Но ти навсякъде си с мен. С мен си, когато затворя очи и сънувам. С мен си, когато се боря със страховете си, когато потъвам в мечтите си.
Измина толкова време. Мислех, че няма да се привържа така, но ето, ти си тук. Не напускаш мечтите и сърцето ми.
Сега гледам нашата снимка. Ти си до мен и на лицето ти грее широка усмивка, както и на моето. Гледам нас, весели, лъчезарни... А в очите ми блестят сълзи.
Свидетел са ми пак тези четири стени-стените на стаята ми, на моята крепост. Толкова скрити копнежи изрекох пред тях, но уви - любовта ни е невъзможна.
Не плача за теб. Нямам нито сили, нито сълзи. След теб остана една празнина. Една огромна празнина. И без теб продължавам да живея.. Но не питай как.
|
