Споделена история от Проза, литература |
Една Неумираща любов
преди: 11 години, 11 месеца, прочетена 1442 пъти
Навън беше студено и тъмно. Аз се връщах от една френд бях и сега се прибирам вкъщи. Късно е, но какво да се прави, бях на даскало до 16 часа, след даскало отидох при Анито да ? помогна за един проект и така.. Нашите може и да ми се ядосат, ама както и да е. Вървях си и изведнъж зад себе си чух изстрел. Изплаших се. Помислих си да отида да видя да не би да има пострадал, но не е ли опасно? Ако и на мен ми се случи нещо? Не, по-добре да отида там, може да има пострадал. Вървях и не видях никой. На земята беше оставено момче, което лежеше безпомощно на земята и кървеше. О, боже! Какво да правя сега? Защо трябваше да идвам? Доближих се до момчето и се чудех какво да правя. Побутнах го няколко пъти, но той не помръдваше. Грабнах телефона си и се обадих на спешна помощ. С притеснен глас обясних, че съм намерила ранено момче, те се опитаха да ме успокоят, казаха ми, че ще дойдат колкото се може по-бързо.
Надвесих се над момчето. Защо изобщо трябваше да ми се случи всичко това? Ако се бях прибрала вкъщи нямаше да съм тук. Но аз съм си виновна. Погледнах отново момчето, ръката му помръдна. Отвори бавно очите си и с нисък глас ме попита:
Какво стана? И ти коя си? -попита ме раненото момче
Аз съм Луси-отговорих аз с притеснен тон-Линейката
ще дойде всеки момент, дръж се! -казах и хванах ръката му. Не знам защо го направих, но точно в този момент изпитах някакво чувство... Той не каза нищо, само ми се усмихна, а аз се огледах за линейката. Къде се бавеха? Той кърви, за бога! Може да умре всеки момент! А аз не исках да стане това. Ето, че се чу бучене на линейка. Слава богу, те са тук.
-Ето, линейката е тук! Дръж се! -казах на момчето
След по-малко от минута идваха двама лекари с количка. Поставиха момчето на количката. Той не пусна ръката ми, беше го страх.
-Моля те, не ме оставяй! Моля те! -помоли ме момчето
Но аз не те... -не можах да продължа, той ме гледаше с такъв ангелски поглед
Вие близка ли сте му? -попита ме един от лекарите му
-Да-отговорих аз
-Добре, елате.
Влязох в линейката и отново хванах ръката на момчето.
-Благодаря ти! И преди да съм умрял искам да ме познаваш. Аз съм Раян-каза със същия тих глас
Аз му се усмихнах.
-Преди ме беше страх от смърта, но сега не ме е страх, защото знам, че срещнах теб-каза Раян
-За какво говориш? -попитах го аз
-Ами аз искам да ти кажа нещо. Искам да го знаеш, защото може и да не успея да ти го кажа.. -каза той-Обичам те!
Аз се сепнах на място. Не можех да повярвам на чутото. Стоях до него и го гледах с объркан поглед
Но как? -не можех да повярвам на чутото. Той дори не ме познава? !
-Спомняш ли си момчето, което те блъсна вчера? Това бях аз.. -отговори той
-О! -казах само аз и си спомниш вчерашната случка.
-Откогато те видях се влюбих в теб, повярвай ми!
-И аз... И аз изпитвам нещо много странно към теб..
-Кажи го! Кажи какво изпитваш към мен!
-Аз... Обичам те! -казах аз и се разплаках. Той изтри сълзата ми и леко целуна устните ми. Целувката, макар и кратка беше обсипана с голяма нежност. Аз не спирах да плача, а той ме погледна.
-Не плачи, моля те! Не си заслужава да плачеш за момче, което си намерила на улицата..
-Раян, аз... Наистина те обичам! -казах аз отново. И наистина беше така, бях се влюбила в него. Бях се влюбила в човек, който може да умре. Линейката спря. Изкараха Раян, а аз тръгнах след количката.
-Всичко ще е наред! Ти няма да умреш! -казах му аз презсълзи
-Луси, ти си невероятна! Толкова си красива.. Не заслужаваш да плачеш за мен. Бъди щастлива.. Сбогом, обичам те! -каза той.
След тези думи ръката му пусна моята и се свлече, а очите му загубиха блясъка си.
-Неееее! Раян! Нееее! -извиках аз презсълзи, а лекарите го отведоха в операционната. Аз не спирах да плача, не можех да повярвам... Той не може да умре! Не може! Аз го обичам ужасно много... Трябва да живее. След няколко минути от операционната излезе един от лекарите. Аз станах от пейката, а доктора ме погледна и каза:
-Съжалявам, направихме всичко възможно, но не можахме да го спасим-каза доктора. В този момент се почуствах много странно. Не можех да повярвам. Той умря! Той... той... Защо се чувствам така? В последните минути се опитах да асимилирам чутото и най-накрая сякаш някой ме беше събудил от съня ми.. Сълза се стече по лицето ми
-Не! Нееее! -извиках аз- Той не е мъртъв!
-Госпожице, успокойте се...
Аз започнах да плача. Болката беше ужасна. Чувствах се така, сякаш и аз умрях вътрешно... Защо? Защо трябваше да ми се случва това? Защо се влюбих в него? Защо? Защо се влюбих в човек, който изобщо не познавам и няма да опозная никога? Задавах си тези въпроси постоянно... Не спирах да плача. Медицинските сестри се опитаха да ме успокоят, дадоха ми някакво хапче и след няколко минути очите ми се затвориха и се унесох в сън...
Събудих се от собствените си викове... Сънувах Раян, беше красив... В съня ми той беше толкова съвършен, викаше ме и искаше да дойда с него, но когато се доближавах до него в съня си, той просто изчезваше... Огледах се и видях, че се намирам в някаква болнична стая. Трябваше да видя Раян. Исках да го видя за последно, да го докосна... Станах от леглото и се запътих към моргата. Влязох тайно, открехнах чаршафа, който закриваше тялото му и го видях. Беше красив, а очите му сякаш ме гледаха... Пфф, май полудявам. Докоснах лицето му и една сълза се стече по лицето ми
-Раян-казах тихо името му-Защо се влюбих в теб? Когато си отиде от този свят ти отне сърцето ми, открадна го... Как ще живея...? -попитах го аз и се разплаках-Защо се влюбих в теб? За бога, аз не те познавам, а се чувствам така, сякаш съм изгубила най-любимия си човек! И защо? За да страдам и да умирам с всеки изминал ден. Не искам това... Но ще те обичам, дори и да не си тук, колкото и налудничаво да звучи.
-И аз винаги ще те обичам-чух глас зад себе си. Какво? Невъзможно е... Чух гласът му. Погледнах го, но той не помръдваше.
-Сигурно халюцинирам... Не може, просто...
-Просто се обърни-каза гласът отново. Аз се обърнах и видях Джъстин. Не можех да повярвам... Приближих се до него и докоснах лицето му и разбрах, че това е ангела му... Усмихнах му се, въпреки че знаех, че е мъртъв
-Раян... Какво правиш тук?
-Исках да те видя за последно-отговори той-И да ти се извиня за всичко
-Че за какво ще ми се извиняваш? Ти нищо не си ми причинил, с нищо не си ме наранил-казах аз
-Да, но те оставих тук, да страдаш за мен... А толкова много те обичам
-И аз те обичам, Джъстин! Винаги ще те обичам!
-Не е нужно да ме обичаш винаги... Ще намериш някой, който много ще те обича... -каза той с усмивка
-Защо просто не умра и аз със теб? Нужно ли е да живея?
-Ти трябва да живееш-каза той така, сякаш ми заповядваше
-Но ти... ти сякаш взе сърцето ми, открадна го... Как да живея? -казах аз и се разплаках отново
-Ще продължиш живота си... Заради близките си, заради приятелите си... Те се нуждаят от теб... Живей заради мен! -каза той и се доближи до мен и избърза сълзите ми. Аз потрепнах при допира му... Сякаш ме беше докоснал вятър...
-Вземи ме със себе си! Моля те! -помолих му се аз, плачейки
-Не, не мога... -каза той и ме погледна тъжно-Ти трябва да живееш...
-Как ще живея без теб? Не мога Раян, просто не мога...
-Моля те, Луси, направи го заради мен! Искам да продължиш живота си. -каза Раян и ме погледна
-Аз... -не можех да кажа нищо, просто го наблюдавах
-Помни. че винаги ще те обичам! Ти си най-прекрасното същество на света! Каквото и да става аз винаги ще съм при теб, в сърцето ти-каза той и посочи сърцето ми-Винаги ще съм до теб, не го забравяй!
-Раян, чакай, не си отивай! -изрекох аз и сълзи на лицето ми се появиха.
-Трябва... Помни, че винаги ще бъда до теб! -каза той и ме целуна по челото.
-Обичам те, Раян! Сбогом!
-Сбогом, любима! -каза той и след минута изчезна, а аз отново останах сама и с малката част от него, която беше оставил след себе си. Нашата любов е несподелена, но тя ще остане завинаги. Никога нямаше да го забравя!
КРАЙ!!!
|
