Споделена история от Проза, литература |
Без подател, без получател
преди: 11 години, 3 месеца, прочетена 1729 пъти
Обикновен пролетен, досаден ден : Ставаш лениво една сутрин ( или обед както обичаш да си поспиваш) и на път за магазина поглеждаш отегчено към пощенската кутия във входа. По принцип винаги е пълна с боклуци- листовки, вестници, сметки. Но днес в нея има писмо без подател, без получател, просто бял плик с още по-бял лист в него. Любопитството в теб надделява. Сядаш на слънце, палиш с бавни движения цигара, посягаш към плика. Мислиш секунда преди да го отвориш. Дори не е запечатан. Не, в него няма антракс, това са моите мисли. Почти толкова отровни... Зачиташ през редовете:
"... Беше в самото начало. Видях те на входа, измежду стотиците хора и сърцето ми прескочи. Скрих се. От тогава се крия в сянката си. Слънцето ми пречи. Мразя деня, властвам през нощта. Компютърът е най-сърдечния ми приятел...
Четеш ли, четеш, а изражението ти се променя.
" Помниш ли нашите безкрайни метафори, помниш ли как си готвихме спагети и аз не преставах да те разсмивам. Помниш ли... "
Усмивка светва на лицето ти. Сетил си се. Разбрал си кой няма смелост да се изправи срещу теб и да ти каже в лицето какво мисли. Този, който се крие зад замислената усмивка и зад пъстрите очи. Ръцете ти потреперват...
"Някъде между хората и спагетите сме аз и ти както преди. На кино седнали, заедно, но не съвсем. В градинката, насред снега, танцуващи... Прегърнати, но не съвсем. В колата ми, пътуващи, но не в една посока. "
Оставяш белия лист. Няма смисъл да го четеш повече. Поглеждаш нервно пред себе си. О, как познавам този поглед. Ако бях при теб щеше да се пошегуваш и да смениш темата, но сега мислиш. Бясно се мятат мислите в главата ти. Докато си се отнесъл лекия пролетен вятър духва листът, моето писмо. То полита като гълъбче и се спира точно там, където му е мястото - в една малка локвичка, малка, но достатъчна. Текстът вече не се чете. Поглеждаш отвисоко листа и... отминаваш.
Какво не прочете? Какво Пак остана недоизказано. А дали съдбата за пореден път не си свърши работата? ...
" Помниш ли денят, когато дойдох в твоя град? Беше 19. 08. Не знам за теб, но аз помня всичко от този ден. Треперех, краката ми се потяха. В автобуса гледах и не виждах нищо, гледах през 36 секунди часовника и ми се струваше, че пътувам с часове. А бяха минали само 30 минути. Най - сетне като пристигнах няма за забравя как срещу буса пристигна ти с таксито. Таксито обърна, бусът също. Разминахме се и разменихме погледи за секунда. Слезнах, хванах багажа. От там насетне летях, не ходех. Усмивката ти, кавалерството ти, начина, по който ми угаждаше... Разговорът ни, когато ме изпращаше. Защо ти припомням всичко това? За да ти кажа едно простичко - Исках те тогава, Искам те сега, Ще те искам винаги. Искам. Искам да запазя онзи ден и малкото други, прекарани с теб в сърцето си. Разбрах какво значи да не ти пука за теб самия, а да ти пука за усмивката на човека срещу теб. Разбрах какво имат хората предвид платонична любов. Нашата недодялана прегръдка пред идващия влак ме изпълни с трепет. Не те погледнах като мъж, погледнах те преди всичко като най-близкия ми човек в този ден. За мен бяхме сами в цялата Вселена, слънцето огряваше твоята красива русолява коса и на мен само това ми беше достатъчно да живея. Само това, дори въздух не ми трябваше. Не дишах, не мърдах много. Просто стоях и те гледах. Както сега стоя и те гледам. Прекрасен си. Обичам те. Погледни, там където не очакваш да съм и аз съм там. "
Ето това падна във водата. В калта. Тези думи се изгубиха може би завинаги... Ти вече си на шестия етаж. Аз все още седя на ъгъла на блока. Видях всичко. Видях за пръв път дори къде живееш. Видях изражението ти. Видях... сега съм готова вече да си ида. Сега вече знаеш всичко. Няма недоизречено, няма скрито- покрито. Това, което ти казвах с поглед беше на онзи лист. И там си остана...
|
