Споделена история от Проза, литература |
Дойдох да си взема прошка от тебе
преди: 11 години, 3 месеца, прочетена 2368 пъти
-------------------------------------------------------
Прошката си вземам днес от теб,
приседнала на ръба на сълзата.
Сълзата ми тежка нека да е обет
Обет за вярност пред душата ти.
Душата ми търси полет и светлина,
светлина, родена от мечтите ни,
мечтите, от които се отрекох сама
и сама направих ад от дните си.
Прошката си вземам днес от теб,
изпрати ми я щедро по вятъра,
вятъра, който целувам безумна,
обезумяла от страх съм, приятелю.
Приятелството как стъпках в калта,
калта как остана черна в душата.
Душата, която жадува пак топлина,
топлина родена от обичта ни... от мечтата.
--------------------------------------------------------------
Днес протягам длан към тебе,
мост да бъде - не стена.
Затова като просякиня я предлагам,
а не съм стиснала в юмрук от гордостта.
Разтворена и просеща пак добрина,
днес грешна пред тебе заставам.
Знам, ангелите, че имат крила,
но все пак с тях по сърце те сравнявам.
Ето ме пред теб смирена,
съвсем обикновена и без грим.
Ето ме след всичките ми бури
ранена и несъвършена,
останала в света жесток съвсем сама.
На прага на света ти стоя,
твърде мръсна съм да вляза вътре пак.
Догорява в очите ми мрак -
нищо не искам, макар че ми липсваш,
макар че, за да те усетя пак
съм готова да съборя планините
и океаните да разплисна,
стоя на прага ти, смълчана и проклета
и протягам само за прошка ръцете си.
------------------------------------------------------
Беше до мен като скала, която заслон
ми правеше и пазеше ме от пороите,
а аз се страхувах, че си ме затворил
и тръгнах да търся свобода и завои.
Всяка грешка прощаваше - свикнах.
Всяка лоша дума мълчеше - не спирах.
Когато бях проклета ми се усмихваше,
а аз те мислех за слаб, презирах те.
И търсех омая във чужди обятия,
ранена от болка после пак се завръщах.
Не спирах пред съвест, пред черни проклятия -
бях развързана стихия.
И когато ме обичаше такава те презирах,
исках да ме спреш със сила и със яд.
Оставих те, защото те намирах
твърде слаб, твърде уязвим и благ.
И тръгнах по света, по нощите се скитах,
напоих се с евтини парфюми
и хвърлях във очите прах.
Танцувах със греха, със похотта
целувах се със лицемерието и пошлостта,
на маса сядах само с низостта
и се будех сутрин и се надсмивах
пак на старостта.
Бях млада и всичко беше горещо,
бях млада и сладко беше всичко грешно.
Усещах се свободна, дива, своя -
бях се освободила от затвора ти.
А после ме заляха бури и порои,
а ги нямаше ръцете ти - заслони.
Разбита, полужива и без спомени
тръгнах обратно по пътя, за да се върна
при тебе, за да те прегърна.
И вървях така, в себепознаването разраних
и длани, и стъпала и душа.
И когато стигнах при теб се обърнах и си тръгнах.
За какво ти е такава жена? !
и щом те обичам и щом го осъзнах,
по-добре е да се отдалеча,
да не съм причина повече
за ни една сълза.
Днес обаче страшно ми прилипсва,
повече не издържах
и застанах грешна и сломена
за прошка пак пред твоя праг
|
