Спомени
преди: 11 години, 3 месеца, прочетена 1318 пъти
Бях шестгодишен, когато, с баба ми и дядо ми, Бог да го прости! , се разхождаме веднъж из гората. Тогава, помня много добре, някой свали тениската ми и аз останах по потник, тъй като беше голяма жега. Сетне аз се зачитах напред, по току-що открилата ми се зелена поляна, огряна от слънцето, вдигнах ръцете си нагоре, със разперени пръсти, и силно извиках: „Чувствам се свободен! ”... Да, наистина много добре помня тоя момент, и как дядо ми се изненада от тия думи, неприлични за едно дете, макар децата толкова често да говорят такива неща, които стъписват останалите... , помня го тоя момент, ... но, Господи! , забравил съм чувството, което изпитах тогава. Ей това ми тежи! А онова чувство беше едно от най-красивите неща, които съм изпитвал през целия ми живот. Бях дете в най-чистия смисъл на думата. Не просто на моите родители, но и на природата, и на Бога. Бях една хармония.
По-късно, след няколко години, когато станах осми клас и тая тежест започна да ми идва в повече, от училището ни организираха една екскурзия. В рамките на два-три дена, от сутрин до мрак, обикаляхме из някои манастири в околността. Посетихме и Рилския манастир. След самия манастир посетихме и предполагаемия гроб на Свети Иван Рилски. Поседяхме пред скалата, която представляваше надгробния камък, а отвъд нея се виждаме Балкана, постлан като килим, с надиплен релеф като вълни, но вкаменени, и покрити със зеленина. Тогава, помня, всички заслизаха обратно по пътя към манастира, тъй като беше време да тръгваме, ала аз не слязох. Продължих нагоре, по една дива пътечка. Продължих дотам, че след като се обърнах назад нямаше ни Рилски манастир, ни гроба на Свети Иван Рилски. В страни от мен се разкриваше обаче една от най-красивите гледки, които младия ми поглед бе съзирал. Цялото надиплено море от дървета, скали и горски пътечки, така изрисувани, така подредени, че не можеше да не се възхитя на всемогъщия художник, който ги бе нарисувал. Да, вярно е, че на пръв поглед всички планини и хълмове изглеждат еднакви. Но само на пръв поглед. За жалост, човека е свикнал да не се вглежда в нещата, в детайлите, или по-точно отвикнал е да се възхищава на дребните работи. Защото щом се вгледаш, в която и да е планина, или дори хълмче, или даже и в едно храстче, ти веднага ще видиш колко уникално и неповторимо произведение на природата е всяко едно нещо. Уникално и неповторимо. Очевидно Твореца притежава огромно въображение. Ако някой писател можеше да черпи от това Божие въображение, то той щеше да стане най-великия творец; може би дори щеше да създава предмети с вдъхновената си мисъл. Отплеснах се. Но такава гледка наистина не може да се опише. Както и чувството, което изпитах тогава. Пак се почувствах дете. На тая красота. Всичките страхове, тегоби и мъки мигом изчезнаха от ума и сърцето ми. Виждах живота, какъвто е, чист и ясен. Спомних си за моя дядо, който междувременно бе починал от рак преди години, и се натъжих, да, признавам. Но тая тъга беше някак си чиста. Не изпитах гняв след нея, защото усещах някаква невидима ръка да ме утешава. Затова тогава легнах върху пръстта и корените, по които някога е стъпвал Свети Иван Рилски. Усетих ухайния дъх на гората, на свежест. Слънцето припичаше леко. Ветреца духаше косите ми и усещах как те танцуват по главата ми, сякаш и те щастливи. Небето беше чисто, без нито едно облаче, морско синьо. Единственото, което липсваше на всичкото това, беше някоя от красивите мелодии на Томас Нюман, и по-конкретно тия от „Изкуплението Шоушенк” и „Американски прелести”.
Зачудих се дали и Свети Иван Рилски, преди да стане светец, когато е бил едно обикновено момче, е лежал така, може би тук, където сега лежах аз или някъде другаде, и се е наслаждавал така. На природата. На Бога. На мислите, продухвани му една след друга от бриза. Отпуснат и спокоен. Защото, кълна се, можех, и исках! , да прекарам там, където бях, цяла вечност. Ала още на другия ден бях събуден рано сутринта, защото трябваше да ходя на училище. Да вървя по мрачните студени улици, така неприветливи за моята душа; да се потопя сред заспалата тълпа в метрото, разгневена от механичната светлина. Да ида на училището, дето нито знаех нещо, нито имах желанието да узнавам. Ни хора, ни уроци. Сигурен съм че много хора са имали такива преживявания, като моите, сред природата. Но каква е разликата между нас? Че вие ги забравяте или поне някак си ги затискате отдолу, докато при мене тия преживявания с времето ме измъчваха все повече. Исках ги отново. Исках да се пропия, исках да се самоубия.
Адски много ми липсват някои хора, които никога повече няма да видят онова слънце, което аз видях тогава. Които няма да чуят думите „Обичам те! ”, както аз съм ги чувал някога. Те просто си спят вечния сън, някъде отдолу, на два метра под земята, като прашец в една медна урна... , а може би вятъра е разпилял част от тоя прашец. Може би няколко прашинки са се отделили от урната и са полетели случайно из въздуха. И може би една от тия прашинки, която някога е била част от очите на човека, е била там, над Рилския манастир, с мене, и аз съм почувствал, това което прашинката е почувствала. Ще ми се да вярвам в такива чудеса. Има едни прекрасни сцени от филма „Форест Гъмп”, последните. Джени пита Форест: Беше ли те страх във Виетнам? А Форест отвръща: Да... ами не знам. Понякога, когато спираше да вали, небето се проясняваше и можех да видя звездите. Тогава беше хубаво. Или по-късно, на рибарската лодка, при залез слънце, когато поглеждах към хоризонта, сякаш над водата бяха запалени безброй искрици. А когато тичах, веднъж видях едно езеро толкова чисто, Джени, че имах чувството, че когато го гледах имах чувството, че виждам две небета едно над друго. А когато минавах покрай пустините... не можах да кажа къде свършва небето и къде започва земята.... Следват сцената, в която Форест говори на гроба на Джени и накрая й казва нещо, което ме докосна, така както никоя друга филмова сцена не ме е докосвала. „Джени, не знам дали мама беше права или лейтенант Дан. Не знам дали всеки от нас си има някаква съдба или просто си се реем като перца, подухвани от бриза. Но... мисля си че е и двете. ” На тая сцени проливам мъжки сълзи, а аз почти никога не плача. Трудно ми е дори да се просълзя, по принцип. Но тая сцена за пръв път я гледах в четвърти клас, малко след като почина моята прабаба, която ме научи на всичко и беше моя втора майка, и десет дена и моя дядо, неин син, този дето се шокира при онази разходка. В същия ден, в който баба ми почина, аз написах първия си текст. Не е запазен и до днес. Не го и помня. Но болката все още тлее в мен. И затова сега се сетих за „Форест Гъмп”. Защото всеки път, когато гледам този филм, си спомням за всичко това. За мечтите, които имаха тия хора, и които никога няма да станат реалност; и за това че никога повече няма да ги видя. Освен в Рая, дай Боже!
Не успявам да се впиша в обществото. Нито тогава успявах. Поне не чувствам, че се вписвам. Чувствам се изолиран от останалите. А колкото повече живота ми преминава в техните ръце, а това е така – че с времето човек става все по-зависим от „тълпата”, толкова по-изолиран се чувствам и от живота си. Brooks was here. За това, предполагам, просто ще си ида. От това, което остана от семейството ми; от познатите; от всички. На почти никой няма да му пука, а на тия, дето ще им пука... и за тях е по-добре. Просто ще си потърся щастието, там където единствено съм го намирал. Тук съм заспал, тук съм сънлив и изтощен, а там може би ще е друго. Може би светлината ще е по-ярка, отколкото тукашната, и може би живота ще е по-красив и истински, отколкото тукашния.
Самотник нощем скита,
А през деня се крие,
И в съня си себе би се пита,
Къде щастието може да открие?

По улиците крещи тълпата,
Зла, многолика и безлична,
Не знае къде върви, и тя горката,
Объркана, крещи с думи неприлични.

Улицата шуми като море,
Блоковете като ковчези,
Празни, чакат някой да умре,
Кога се стъмни и слънцето залезе.

Тоя град е като царство,
А царицата Смърт се зове,
Душата стене в злобно коварство,
Че е робиня нейна от безчет векове.

И в тая мъка човека умира,
И няма сили да отиде до края
На това царство, без да разбира,
Че на крачка от него е Рая:

Високи бели върхове,
Езера чисти и сини,
Като очите на дете -
Свободни за безброй,
Безброй години...

О, природа!
Ти си живот цъфтящ,
Но как така не ме познаваш ти?
Нима не бе твоят слънчев лъч блестящ,
Топъл и любовен, дето ме роди?
Майчице, природа...

От дете свободно, се превърнах,
В самотник дрипав, окован,
Излъган алчността прегърнах
И намерих се поробен, поруган.


Боже, мой, татко мой!
Що природата
И мене си създал
Грешен станах и аз, да
Но надавам тоя жален вой
Прости ми,
Благослови ме,
И върни ми пак тая свобода...