Споделена история от Проза, литература |
Чудо
преди: 11 години, 1 месец, прочетена 1374 пъти
Цял живот се готвим само за един човек. Мечтан, идеализиран, пожелаван, незрим. Докосването, обаче взривява нашето първично и го вкарва в илюзията на онази дълбока река, облича го в представата ни за любовното чувство. Така бързо ни оплита, че изоставяме целия си натрупан опит и се отдаваме на другия, победил с нежността, милостта да ни засвидетелства интерес, внимание, подаръци и срещи. И започва пътешествието на лунатика.
А любовта е искрящата и непревзета с ласки и ритуали действена магия, която идва към нас защото мъжът или жената са доловили точната си половина. Почувствали са смътно ведрост и лекота от недокосването, от погледа, от излъчването. Любовта не се подарява, тя е възторг, изпитан от самите нас. Често по-скоро не е външна красота ил сила, а е удивление. За да има всичкото това означава безсъзнателна вярност към себе си, а то е сила.
Раздвоеният човек не е силен, затормозеният от вътрешна борба няма да усети правилно.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 11 години, 1 месец hash: a90cf3e590 |
|
1. Така е да, цял живот вярваме в един наш нарисуван в съзнанието ни образ, идеал.. стремим се да го докоснем.. но щом се докоснем с реалният му образ и се разочароваме. Няма идеална любов или пълно щастие, а любовта е не внимание от даден човек и ти хоп.. влюбен си, любовта е вътрешното вълшебство.. докосването на сърцето, на духа, усещането че точно някой е твоя човек и пак трябва да е взаимно.. аз съм страдала от несподелена любов.. ужасно е, но това е любовта-нож с две остриета.
Ангелчето
|
|
