Спомняме ли си?
преди: 11 години, 8 месеца, прочетена 1414 пъти
Спомняме ли си онези дни от нашето детство, в които бяхме толкова безгрижни и невинни малки деца, честни, с лъчезарни лица? Спомняме ли си всеки миг, който сме прекарали в игри по тъмните улици в нощта, под звездното небе? Когато сме били малки, не сме осъзнавали така живота, както сега. Тогава светът е бил това, което сме слушали в приказките за лека нощ. В разказите, които са ни чели родителите ни за вълшебните страни, за магията. Там краят винаги е щастлив. Там доброто винаги побеждава. По-късно и постепенно започваме да осъзнаваме някои неща. С първия път, когато плачем, защото играчката, която искаме толкова силно, не ни бъде подарена от мама и тате, обяснявайки ни, че не са имали парична възможност. Но тогава сме малки и роним сълзи, и крещим, и се сърдим, без да разбираме, че това причинява болка на родителите ни. И тяхното сърце се къса, когато детето им плаче. И тяхното сърце се къса от това, че животът им не е като в историите в приказките, които са слушали като малки. След време, смесвайки се с други деца, с други хора, други места, ситуации и случки, започваме да виждаме лошите неща в заобикалящия ни свят. И започваме да питаме, да задаваме въпроси… и въпроси… на които няма отговори… “Защо, мамо, историята на този човек завършва с тъжен край? “, “Защо, тате, лошият победи добрия? “… С първия път, когато някое лошо дете те обиди или удари, с първия път, когато видиш насилието по улиците, с първия път, когато разбереш, че Дядо Коледа не съществува, тогава магията, в която си вярвал, мисълта, с която си възприемал света, се променя завинаги. С първия път, когато чуеш мама и тате как се карат, с първия път, когато без да искат, си изкарват яда върху теб, с първия път, когато не могат да ти купят това, което искаш. Тогава осъзнаваш, че не всичко, което желаеш, може да го имаш. Някои неща не ни се дават. Понякога това е за добро. Порастваме. Ставаме младежи. Вече не харесваме приказките, не вярваме в тях, не вярваме в чудеса и магии, в злите вещици и добрите феи. Вече в света ни няма кукли и коли, за които да плачем, когато се счупят. Няма ги принцовете и принцесите, нито вълшебните герои, които сме искали да станем. Тогава се сблъскваме с реалността. Първия път, когато ни предадат. Първия път, когато ни излъжат, изоставят. Първия път, когато ни разбият сърцето, първата разочароваща любов, първата болка, която усетиш да пронизва тялото ти. Първия път, когато се сбиеш с някого, първия път, когато излъжеш, когато удариш и ти, когато изгубиш невинната си детска душа. Тогава спираш да вярваш в много от нещата. Не смееш да се доверяваш. На повърхността изплува някакъв страх да не бъдем пак наранени, пак обидени, пак предадени. Спомняме ли си онези дни от нашето детство? Защото аз ги помня и искам да се върна там. Там, където бях безгрижно дете с широка усмивка на лицето си. Там, където сърцето ми беше цяло и препълнено от радост. Защото като малка вярвах в блясъка на звездите и мислех, че наистина сбъдват желания. По-късно се научих, че нищо не идва даром. Искаш го, пожелаваш го и хоп – вече е твое. Лесно звучи? Разбрах, че трябва да се бориш много за всичко, което желаеш. Понякога битките, които водиш, са битки до кръв, до болка, битки със самия себе си, разум и сърце. А понякога, колкото и да се бориш, не получаваш това, което искаш, не, че не си достигнал до него, просто защото то не иска теб. Помня детските дни, препълнени в смях, в игри. Дори ожулените колене ми липсват, куклите, които обличах и събличах, нещата, в които вярвах. Защото искам да се върна там, назад, в миналото си. Да съм отново онова малко същество, което не знаеше какво представлява живота и не знаеше какво причинява любовта. Там, където всичко изглеждаше така, както в приказките. Всеки край беше щастлив и винаги доброто побеждаваше. По-късно разбрах, че хората те предават и изоставят, и нараняват, и те разочароват постоянно. Понякога хората мамят, играят игри, лъжат и манипулират. И не понякога, а много често лошите някак си побеждават. Спомняме ли си онези дни от нашето детство? Защото когато сме на 7 годинки, мечтаем да пораснем, а сега… всичко, което искаме, е да върнем времето назад, само че знаем едно: “Не притежаваме онази магия, за която сме чували в приказките“!