Споделена история от Проза, литература |
Сладко от кайсии и праскови
преди: 10 години, 11 месеца, прочетена 1986 пъти
Към края на лято бе, когато всичко расте за последно. Правех сладко от праскови. На вън бе поне 40 градуса а над казана се усещаше като 50. Вече не издържах потта капеше от носа ми, от миглите ми се стичаха капки пот, ужасно нали. Беше около 2 след обед слънцето, жарко и немилостиво, печеше косата ми, а лек ветрец подухваше и я вееше. Подухваше ветреца... но не успокояваше желанието което напираше в мен, а то бе да се прибера и да си почина, да се разхладя. Тревите леко играеха своя обеден танц. Мушиците заинтригувани от миризмата, като че ли ми се подиграваха. Умората бе толкова силна че вече не можех да осмислям действията си. Ще си кажете кой глупак отива да прави сладко по обяд, ала аз започнах от сутринта. Не усещах крайниците си исках само да си легна и да поспя на хладно. Главата ми щеше да се пръсне, ушите ми бучаха бях на крачка да се строполя на земята. Докато това не се случи... събудих се в някаква къща, огледах се наоколо мястото ми бе някък познато.
-АМИ ДА!! -казах си наум това бе къщата на старата Ивет. Тя бе възрастна жена, красива, мила, добра и много енергична за годините си. С нея се познавах от много време и бяхме много добри приятелки. Редовно си ходехме на гости. Бях и казала, че ще правя сладко и ако искаше да дойде да ми помогне, а тя ми каза че ще дойде някъде на обяд- след обяд защото сутринта имала работа. Явно тя ме е видяла, че съм припаднала от умора и ме е прибрала в нейната къща. Не знаех защо не ме прибра у нас...
-Здравей! Ти отвори очи, най-накрая се събуди.
-Благодаря че си ме прибрала, но сега искам да се върна да довърша сладкото. А защо не ме прибра у нас!?
-Знаеш че ходя бавно, у вас нямаше никакви лекарства, а аз преди на младини работех като селски доктор и те качих на колата и казах на магарето "ДИИ" да тръгва бързо че не ми изглеждаше добре.
-Мерси, но трябва да се връщам, ако не направя сладкото нямам какво да ям цяла зима.
В двора си имах само едно дърво от праскови което растеше по това време на годината и то по веднъж, много съм бедна ахх, нямам пари за нищо едни праскови да направя на сладко само за това стигат... Това което ми каза старата Ивет ме накара да се разплача.
-Ти искаш да го довършиш ли.. хаха- започна да се смее старата жена- та ти си го довършила съвсем като си паднала си обърнала казана цялото сладко беше разлято на земята едно коте го ближеше.!!
-Щяла да го довърши.
Сълзите ми напраха отвътре и сами започнаха да капят. Не исках от никой пари нито храна оправях се сама но сега вече бях принудена да моля хората за тяхната милостиня. Плачех за едно сладко едвам понесох болката която бе в гърлото ми и ме душеше искайки да преглътна тъгата но като че ли бях изпила чаша с мъка и не се сдържах, никой не знаеше в какво положение съм всички в селото са бедни и не обръщаха внимание кой колко пари има.
-НЕ! НЕ може да бъде какво ще ям цяла зима! - извиках силно аз, а старата ивет ме погледна и ми каза че все ще намеря нещо.
-Обух си обувките, станах и побягнах към къщата ми.
Да права беше, сладкото бе разлято на земята мухите го накацали. Не ставаше да се обере. Седнах на едно пънче и започнах да плача.. есента идваше зимата след нея а аз нищо за ядене нямам единственото нещо което щеше да ме издържи бе разлято попило в мръсотия...
Есента се почна търсех съчки из гората, гъби нещо за ядене търсех. Ивет беше там и ме видя, но не дойде при мен, знаех че се сърди за нещо, но сега не ми беше до нея нито до разправии. Нямах време трябваше да намеря нещо да ям защото вече едвам се държах на краката си не бях яла от 4 дни. Намерих дребни неща които да ям през два дена колкото да не умра от глад. Беше вече нощ свечери се вятърът се усили, луната бе отново на своята сцена и беше време да се изяви, чакалите започнаха своите тъжни песни пригласяйки на луната. Тревата която беше подухвана от вятъра започна да играе саркастично наляво и надясно присмивайки се мушиците който се бяха загубили в тъмнината. Светулките излязоха навън с нова по силна светлина и бяха готови да потънат в нежния проблясък на нощта галени от вятъра. Светлините в селото светнаха на светулките им се стори че се надуват и се напънаха да светнат по силно и да надминат свещите на хората. Стоях сама в двора и гледах към морето от звезди и си казах колко е красива земята. Прибрах се в къщата... след 2-3 седмици бях отново в гората и този път да събера нещо което е останало когато видях неговия поглед. Той беше висок строен мъж седящ до едно дърво бършещ сълзите си. изтичах до него и когато видях в лице и се вгледахме аз потънах в неговото море от сълзи видях нежния му като нощта поглед и това изражение което ми надъха на мирис на познатата тъга. Клекнах до него огледах го внимателно и тихо го попитах какво е станало че тъй безшумно и скришом от всичко и всеки плаче. А той ми отвърна
-страдам госпожо, и ще страдам вече нищо нямам.
Разговорът ни продължи с часове той ми разказа с ослепителния си нежен и дълбок запечатващ се в моето сърце глас, а аз стоях безмълвно и го гледах в очите виждах тъга празнота поглед на мъж силен отказал се от живота. Разказах му и моята история като че ли двамата споделяхме една съдба стояхме с часове гледахме се говорехме и се опознахме толкова добре като че бяхме заедно от векове. Той е беден мъж без семейство крепящ се на едно дърво на едно сладко от кайсии. Бях в шок чудех се как той може да споделя същата моя история която от страни изглежда смешно и глуповато а се крият такива силни чувства и честни емоции. Усетих онова чувство на радост и пеперуди в стомаха влюбих се заживях отново! усетих как ток се води по вените ми усетих това чувство което бе тъй забравено от мен. Но дали го осети и той.? Той вдигна главата ми и ми каза че всичко ще бъде наред
-ако се държим и в бедност и в богатство и до края на дните ни ще бъдем щастливи.
знаех го вече бях убедена той се влюби в мен та това бе любов от пръв поглед. Нашите души се сляха в една, една душа която изпитваше такава любов към всичко...
след известно време когато аз и той се разхождахме из центъра на града едно момче малко вестникарче ни даде един вестник. На 1-та страница бе написана обява в която пишеше. „две изгубени души търсят сладко от кайсии и от праскови, две щастливи слънца заслепени от бедност помогнете им с каквото можете за да видят пак светлината за да почувстват безгрижие поне за малко-ако искате да им дадете щастие отидете на улица 14 в първата къща и оставете щастието им там „
първо си помислихме какво за бога е това кой го е написал кой знае за това. А този адрес бе моят адрес там живеех аз тази къща бе моята. Мъжът ме погледна и ми каза че това може да е онази Ивет. Хвана ме за ръка и ме поведе тичайки към вкъщи. А когато се прибрахме какво да видим сладко от кайсии и праскови, храна, мебели, писма, дори имаше оставени пари! Попитах се какво е това защо би го сторил някой защо за мен? Материалното отново ли ще победи се попитах аз когато изведнъж се появи Ивет. Тя ми каза.
-аз знам какво търсиш, знам колко си наранена, обидена и изненадана!
искам да ви помогна знам че щяхте начин да се справите но го направих за вас. Виждам че живеете ден за ден едвам издържате искам да ме разберете.
Тя се обърна и си тръгна почувствах се някак странно бях иначе щастлива и иначе засрамена. Но приех всички тези неща защото знаех че са от хора които са били като мен и ми помагат да стана и да се изправя. Наредихме къщата си, имахме достатъчно пари да започнем работа и най- вече да ядем цяла зима сладко от праскови и кайсии.
И зимата дойде стана студено вече бяхме си оправили живота вече бяхме върнали услугата на всички колкото и трудно да ни беше имахме работа бяхме много щастливи.
В една студена зимна нощ гледах през прозореца видях белият сняг който падаше като перце нежно и полека на земята, видях красивата луна, видях цялата красота която исках да видя. И тогава разбрах че винаги има надежда, винаги някой може да помогне. И заживях щастливо усетих болката от онзи летен ден усетих тъгата от къщата на Ивет усетих любовта от гората, усетих второто малко сърце на малкото човече биещо в мен!
|
