Споделена история от Проза, литература |
Между трансформатора и дървото (Част 3) - In columnam ferream
преди: 10 години, 10 месеца, прочетена 1715 пъти
Между трансформатора и дървото (Част 3)
- In columnam ferream
Можеш ли поне за миг да си спомниш онова чувство на щастие, когато си поел първата си глътка въздух на този свят, в този сладък затвор, тази приказно-измислена крепост на реалността (какво е реалност? )? О, да, разбира се, че можеш... хайде, опитай се.
Трудно е, нали? Паметта на душата ти е като гъба... видео камера, която записва всичко на филм, всеки кадър, откакто за първи път е дошла в това твое човешко тяло... и жалкото е, че ти не можеш да видиш този запис, каквото и да правиш. Има нещо, което те спира, винаги... то е тук, работи постоянно, дори сега, когато четеш това, и ти не можеш без него... защото не можеш без реалността (какво реалност? )... Твоят мозък ти пречи да натиснеш бутона “Play”, а камо ли “Stop”, за да задържиш един кадър вечно, любим момент, момент на емоция, спомени... реалност!
Твоята същност не може да си представи себе си без мозъка ти, без тази сметачна машина със сиво смазочно масло, която ти дава представа за реалността, защото без твоят мозък и реалността няма да я има, нали? (Какво е реалност? ).
Импулсите, които постъпват от ушите, носа и очите ти градят реалността, твоят мозък го прави, а не това около теб. От къде знаеш какво е реалност?
Душата ти обаче знае... повече от твоят мозък! И ако ти успееш да го изключиш, заглушителят, ще усетиш истинската радост от това да чувстваш само със душата си, да си спомниш кой си и от къде идваш, да разгадаеш вселенските загадки, защото душата ти ги е видяла отдавна. Обаче ти знаеш, че не можеш, и никога не би могъл, защото ако можеше, тази измислена реалност нямаше да има смисъл, не мислиш ли?
О, да, ти знаеш, че има нещо, което не е наред с този свят. Не можеш да кажеш какво е, но то е там, като треска в мозъка ти, ти го чувстваш, чувствал си го през целият си живот - минута след минута, час след час, ден след ден... година след година... то те подлудява!
По-силно е от теб, и ти искаш да знаеш какво е, нали?
Знам, че знаеш за какво говоря, защото душата ти... тя знае!
***
гр. София, УМБАЛСМ “Пирогов”
ДЕН 3
11:02:00
Първи се събуди багериста.
Очите му бяха замъглени и гурлясали. Личеше си, че беше спал доста дълго време.
Бавно запона да се оглежда в стаята в която беше. Тя беше бяла... чисто бяла, и нямаше врата, или поне той не можеше да я види.
Докато я търсеше с поглед, вратата, той видя отстрани на себе си още две легла - това бяха бригадиря и бомбаджията. Спяха. Бригадиря наивно хъркаше, но от това хъркане не можеш да разбереш дали не можеше да диша, или наистина хъркаше.
Очите му бавно се избистряха, и той видя стаята в която бяха - изцяло бяла, без прозорци, а вратата беше с люк. Той не си спомняше нищо. Видя система, вързана към него. Бомбаджията също имаше вързана една, но бригадиря беше с цели три.
Докато раздвижваше пръстите на краката си, ситни спомени започнаха да изникват в съзнанието му, моменти като на осветена филмова лента, през пет - шест кадъра.
Спомни си оповръщаните седалки на белият бус... спомни си и оглушителният смях на бомбаджията - “Мъртви сме, хахаха. ”...
“Еритроцитите им приличат на пихтия, боже... йонизиращото лъчение не причинява това... докторе, трябва да видите това... ” - в главата му кънтяха тези думи, въпреки, че не знаеше къде ги е чул.
- Ехо, колега - промълви въобще не с тих тон багериста към бомбаджията - събуди се, по дяволите.
Бомбаджията се стресна. Главата му подскочи на страни, и се удари в рамката на леглото.
Той се събуди, и отвори широко очи. Зениците му бяха разширени, приличаше на котка.
- Къде сме? Какво е това място?
- Мисля, че сме в болница.
- Защо?
Изглежда той не си спомняше нищо. Нито истеричният си смях, нито това как счупи носа на един от лекарите... Беше като дрогиран.
- Не помниш ли дупката? Гайгера?
- Каква дупка?
- Мамка му, та ти не помниш нищо, кучи син. Шефе, буден ли си? ШЕФЕ!? !
Бригадиря не се събуждаше.
- Има ли някой тук? Какво става? ЕЛАТЕ! - вика, който надаваше багериста беше непоносим, и със сигурност проникваше отвъд стените на изолираната бяла стая, но реакция нямаше.
- Не разбирам, каква е тази стая, в какво сме, какво се случва? - бомбаджията продължаваше да не си спомня нито троха от това, което бяха преживели - сънувам ли?
- Не сънуваш, спри да питаш едно и също. Бяхме облъчени. Радиация! Ти засече 2 рада до онази купчина пръст, в Царичина.
Багериста беше впил поглед надолу в белият чаршаф с който беше завит. Черните му очи постояха на една и съща позиция. Като че ли беше започнал да си спомня какво се е случило.
- Чакай, дупката... поляната? Между трансформатора и дървото?
- Именно.
- Къде е буса ми?
Последните думи на бомбаджията прозвучаха толкова наивно, че багериста избухна в бурен смях.
- Човече, ние бяхме облъчени, и най-вероятно ще умрем, а ти се интересуваш за буса си?
- Как така ще умрем?
Настана мълчание. Багериста не знаеше какво да отговори. Та нали бомбаджията беше казал, че лъчение с такава мощност е пагубно?
- НЯКОЙ ДА ДОЙДЕ! - крясъците на багериста започнаха с нова сила и уста, насочена право към вратата с люка.
- Викай, мамка му, недей да гледаш като хипнотизиран.
Включи се и бомбаджията.
Вратата на стаята не се отваряше. Приличаше на каюта от Титаник. Защо му е на някой да слага болни в подобна стая? Бялата светлина вътре озаряваше всичко, белият под и белият таван не издаваха никаква нотка на контраст, бяха толкова идеално бели, досущ като сцената “Конструктора” от “Матрицата” (какво е реалност? ).
- Побутни шефа, по-близо е до теб. Не чува.
Бомбаджията побутна бригадиря на съседното до него легло. Той обаче не се събуждаше, въпреки крясъците на двамата, и тресящите краката му ръце на бомбаджията.
Вратата на стаята най-сетне се отвори. Първи багериста забеляза помръдващата се дръжка, и някакъв бял образ в люка. Изцяло бял, като стаята, или поне така му се струваше на фона на тази светлина. Да, вратата наистина се отваряше. В момента в който се отвори напълно, бомбаджията и бригадиря видяха човека, който стоеше зад нея. Той беше облечен в голям костюм със скафандър, бял като пода на стаята, . Изглеждаше страшно. Бомбаджията знаеше какво означава това - костюм за защита от биологична зараза, ниво 2. Имаше само едно ниво над тази опасност.
- Защо сте облечен така, по дяволите? Какво ни има? Ако сме просто облъчени, няма защо да идвате така. - бомбаджията го изкрещя в лицето на човека с костюма, който вече беше в стаята, тъкмо на прага, когато бялата врата се затвори от външната страна.
Тежките стъпки на мъжа с костюма последваха до средата на стаята, така че той беше застанал пред леглата на тримата. Лицето му се виждаше ясно, беше бяло, застинало.
- Моля да се успокоите, и да ме изслушате. След това ще зададете въпросите си.
Намирате се под карантина от второ ниво на защита.
Имаме основание да смятаме, че и тримата сте били подложени на бактериално влияние от непознат за нас тип, заедно с мощно йонизиращо лъчение.
Кръвните ви проби са в процес на изследване, но забелязахме нещо много странно - еритроцитите ви започват да деградират.
- Как така да деградират?
- Това при всички положения не се наблюдава при пациенти с радиационно отравяне. Стените на червените ви кръвни клетки се разрушават, и постепенно цялата клетка умира.
Не знаем на какво се дължи.
- Какво искате да ни кажете? - попита бомбаджията.
- В момента ви следим отблизо, и ако нивото на кръвните ви клетки спадне, ще се наложи да ви прелеем кръв, докато разберем с какво сте били заразени.
- Много ясно, че с нещо от онази дупка! Отидете, вземете проби, защо бездействате? Хайде! Трябва да ни спасите!
- Правим всичко по силите си, “Царичина” вече е под карантина. Те първа ще установият източника на това лъчение. Гражданска защита се е заела с това.
- Чакайте, ние ли ви казахме от къде сме дошли? От къде знаете, че сме работили на “Царичина”? Ти казвал ли си им? - бомбаджията попита багериста.
- Не!
- Той на разказа всичко. - мъжа с костюма посочи към бригадиря, който беше като умрял.
- Защо той не мърда? Какво сте му дали? - попита багериста.
- На морфин е, беше наложително. Кожата му некрозира.
- Не трябва ли аз да съм най-облъчен? Аз рових радиоактивната пръст, и стоях най-близо до дупката.
- Не знаем защо, но явно той е поел по-голяма доза радиация от вас, симптомите при него вече са напреднали. При вас двамата още няма нищо. Не знаем още колко дълго ще живее.
- Как така, ще умре като куче?
- Нищо не можем да направим, господине. Това е всичко, което знаем. - мъжа с тежкият костюм започна да отстъпва към вратата с гръб към пациентите.
Преди да излезе, той промълви:
- Едни хора искат да ви видят, чакаха да се събудите. Обличат се, след малко ще влязат.
Ако имате нужда от нещо, използвайте бутона на таблото над вас.
- Чакайте! - провикна се багериста.
Мъжа с костюма не се обърна повече. Спря се на вратата, и почука три пъти на люка. Тя се отвори, и той излезе.
В бялата стая настана мълчание, което след минута беше изменено от псувните на бомбаджията:
- Мамка му, мамка му, мамка му, защо по дяволите ми трябваше... мамка му... Какво ни има?
Неизвестността го побъркваше. Той я мразеше още от дете, когато баща му го оставяше на село през лятото, и заминаваше, без да му каже кога ще дойде да го вземе. Това го ужасяваше... мисълта дали ще остане седмица или месец. А той мразеше селото си, защото баба му беше побъркана, и му казваше постоянно какъв нехранимайко ще стане от него. Толкова мразеше баба си, че всеки път и криеше цигарите, от които тя изпушваше по 3 кутии на ден, като комин, и тайно гледаше как се дупи из цялата къща за да види къде ги е оставила, когато след две минути от предишната цигара отново и се допушеше.
Веднъж тази стара жена го беше ядосала толкова за нещо, че той беше откраднал една нейна кутия с цигари, и измежду тютюневият пласт на всяка една цигара беше сложил връхчетата на клечките на цял кибрит.
Когато баба му запали цигара от тази кутия, изписка така, че младото тогава момче подскочи в небесата от радост, че я е прецакало толкова хубаво.
Когато порасна обаче, и баба му почина, той заобикна селото си, и ходеше там всеки уикенд.
Той обичаше дядо си, защото му вързваше, беше пироман, също като него. Двамата тестваха домашно направени фойерверки всяка вечер на близката селска поляна.
Тези спомени изникнаха в главата му сега, докато беше в бялата стая, в пълна неизвестност.
Металният вкус в устата, породен от физиологичният разтвор, закачен към него, му напомняше за ранната утринна роса в дъждовните летни дни, които той прекарваше в онази селска къща всеки летен ден.
Вратата на бялата стая се отвори отново. Вътре влязоха двама мъже, в същите костюми като от преди малко. В ръцете си и двамата държаха металикави куфарчета, закопчани за ръцете им с белезници.
Те застанаха от двете страни на леглата на пациентите, единият в единият край, а другият в другия.
- Здравейте, господа. - поздравиха с усмивка на лице те.
- Кои сте вие? - попита бомбаджията.
- Тук сме за да представляваме тези, които ви наеха за работата, която свършихте.
- Мръсни свине, знаехте какво има там, нали? Кучи синове!
- Първо молим да се успокоите. Никой не знаеше какво има там.
- Какво е това, което е там, по дяволите? Какво ни причини? Кажете ни, искаме ш*бани отговори! - изкрещя багериста.
- Не знаем, а и нямаме право да ви даваме тази информация, господине... но при всички положения... - единият мъж в костюм се изкашля леко, и прекъсна другия, след което продължи...
- Колега, нека да преминем по същество. Господа, работата, която свършихте е повече от отлична, и се чувстваме съпричастни за това, което ви се е случило. Тук сме днес за да ви предложим обезщетение, и да ви благодарим, че работихте за нас.
Поехме болничните ви разходи, и за вас ще се погрижат специалисти. Сигурни сме, че ще се оправите.
- Ах вие, мръсни свине такива.
- Нека не се обиждаме, ако обичате. Единият мъж кимна на другия, и двамата отвориха куфарчетата, които бяха закопчани за ръцете им. От там извадиха по един плик, и единият мъж го връчи на бомбаджията, а другият на багериста от другата страна.
- Тук е хонорара ви за свършената работа, заедно с обезщетението за този... проблем … който се получи, господа. Възложителят на посещението ни днес мисли, че е щедър към вас.
- Задръжте си парите, говеда, кажете ни какво ни има, мръсни свине. - бомбаджията хвърли плика, който му остави на нощното шкафче мъжа до него.
- Както казахме, господа, повече информация не може да ви бъде дадена от съображения за сигурност, а и не сте подписали договор в който е казано, че информация трябва да ви бъде давана нали? - той се наведе, и вдигна плика от земята - Надяваме се обезщетението да е достатъчно за всичките ви следболнични разходи.
- Това е всичко, благодарим ви, че работихте за нас, и бързо оздравяване. - допълни другият мъж в костюм, и направи знак на колегата си, към вратата.
- Проклети свинее, ще ви намеря и ще ви пръсна тиквите! - бомбаджията крещеше истерично по напускащите стаята мъже.
След три почуквания на люка на вратата, тя се отвори. Двамата мъже излязоха.
От външната страна на вратата, пациентите вътре се виждаха съвсем смътно, когато единият от костюмираните мъже погледна.
Двамата преминаха покрай тесният коридор в края на който беше бялата стая, и влязоха в стая с табела “Съблекалня”. Съблякоха костюмите си. Единият мъж беше леко пълничък, с бирено коремче, а другият беше със слабо телосложение и имаше големи бенки по брадичката си. Челата и на двамата бяха обилно изпотени, лицата им пребледнели.
- Дай си костюма, аз ще ги оставя. - каза пълничкият мъж на колегата си, който подаде костюма си - Обличай се, отивам да ги оставя.
Пълничкият мъж излезе от съблекалнята, и се запъти към другият край на коридора. Когато стигна, отвори една плъзгаща се врата, под която с червени букви беше изписано “Внимание! Открит огън! ”, и пусна костюмите вътре, след това натисна червеното копче, точно до вратата.
Когато се върна в съблекалнята, колегата му вече се беше облякъл - черен костюм и вратовръзка. Шишкото посегна към неговите дрехи. Те бяха по-големи, но пък бяха същите.
След малко и двамата се запътиха по тесният коридор, докато не се сляха с голямата сграда на болницата.
Скоро бяха в колата си, почти ново Audi Q7 без регистрационни номера. Пълничкият мъж седна на шофьорското място, а другият на седалката до него. Запалиха двигателя.
- Обади се на шефа и го питай къде отиваме сега.
- Добре.
“- Bulla, hoc fit. Columnam ferri tendis?
- Imo.
“
- Отиваме на обекта, колега. Карай към Царичина.
- Ясно.
Мълчание цареше в колата, и никой не си позволяваше да разсее монотонният шум от двигателя.
След около половин час пътуване, мъжът с луничките каза на шофьора:
- Колега... нали
Привечер двамата мъже пристигнаха в селото. Табелата личеше ясно, приятните млечножълти букви приветстваха пристигналите в малкото село, дом на тридесет-четиридесет човека. Нещо обаче не беше както преди от последният път, когато бяхме тук.
От началото на селото личаха колите на “Гражданска защита”. Знак за радиоактивност стоеше малко след табелата, обозначаваща началото на селото.
Жълта бариера на червени черти се виждаше на около петнадесетина метра по-нагоре по селският път.
Когато Ауди-то я достигна, прозореца се отвори.
- Вашите позивни, господа?
- Йезекил, 4815162342
- Вимана, 108
- Добре дошли в “Железният стълб”, и продължете напред.
Бариерата се отвори. Те продължи напред по пътя. През прозореца се виждаха много, и все интересни неща.
Да, нищо не беше същото.
От дясно голям найлонов тунел, в края на който беше поставено голямо бяло съоръжение със знак за радиоактивност по средата се открояваше от фона на зеленината наоколо.
Колата наближи мястото на дупката.
Навсякъде имаше палатки, разпънати по продължение на цялата поляна, която последният път беше празна, огрявана от слънцето, съчетаваща невинност и красота.
Единият от мъжете погледна към мястото, където трябваше да е дупката.
Там бяха разположени две огромни метални покривала, които образуваха нещо като хангар.
Тунела от по-надолу по пътя свършваше там, в този хангар, на вратата на който беше прясно нарисуван голям железен стълб.
Багера “Case”, който последно беше на мястото на сегашният хангар вече не се виждаше никъде.
Ауди-то паркира там, на селският път, където преди два дни беше белият бус на бомбаджията.
Двамата мъже слязоха, и се запътиха към една от палатките на поляната.
Пейзажа наоколо беше същият като в онази привечер, когато ужаса започна.
Слънцето пак огряваше трансформатора, тревата блестеше божествено, въпреки, че всички тези палатки правиха гледката по-мрачна и по-малко вълшебна.
Ако някой не знаеше за какво става въпрос, може би щеше да си помисли, че всичко те първа започва, нали?
(следва продължение)
|
