Споделена история от Проза, литература |
През прозореца
преди: 10 години, 7 месеца, прочетена 1544 пъти
Наблюдавах през прозореца на терасата си бездомен човек, който сладко си похапваше днешния обяд, а може би вчерашен. Препълнените контейнери бяха най-сладкото меню за него. Той обядваше с бяла пластмасова виличка, ясно отличаваща се на фона на наситено черните му ръце. От далеч се виждаше и бялата му моряшка шапка, с която живееше в Морската столица на България.
Пиеше бира, като всеки път затваряше капачката и. Застанал бе пред каменна стена и просто наблюдаваше хората, преминаващи през големите улици на града. Зачудих се, какво ли си мислеше в този момент? Дали се съжаляваше и завиждаше? Той просто ги гледаше, с толкова празен поглед, като вместо телевизор. От време на време се разхождаше и до боклука, за да потърси сладък десерт. Оглеждаше се дали има много хора, за да запази малкото си останала чест, в стремежа да съхрани себе си. Връщаше се и сядаше на червения си продънен диван, който беше най- голямото му удобство, което можеше да си позволи. А колелото му беше подпряно до него, като в кошницата му държеше всичките си вещи.
Ако го попитате, къде е домът му? ! Вероятно погледа му ще се промени, ще се изпълни с топлота и искра. Ще се огледа в далечината и ще разпери ръцете си, като ти отговори, че живее на земята, и че е част от света. Да, той няма уютен дом през суровата, мразовита зима, но притежава такава свобода, каквото Ние не може дори да си представим. А може би той трябва да ни съжалява. За това, колко елементарни сме станали, и как не знаем какво да правим с живота си. Как погубваме всичко свидно и човешко. Превръща ме се в толкова първични и егоистични същества, индивиди опасни за самите себе си. Твърде сме заети да сменим мирогледа си, да погледнем ясно какво ни заобикаля. Да погледнем другия, да усетим болката му и да я съпреживеем. Да усетим крехката и ранимата му душа.
Гледах го и си мислех за всичко това. Питах се дали тези хора, които наблюдаваше… дали го виждаха? Всеки от тях беше толкова вглъбен в преследването на целта си, толкова устремен, че той гледаше на тях, като роботи. За това ги гледаше с толкова празен поглед, те бяха като управлявани фигури на Монополи. И сладко си похапваше, нямаше как да ме види. Той от отдавна беше спрял да гледа на горе, и да вярва в небесата и неземните блага.
|
