Споделена история от Проза, литература |
Само няколко думи
преди: 10 години, 6 месеца, прочетена 1632 пъти
Животът покрива сълзите ни в ръждива пепел, остригва душите ни, малко по малко ни превръща в студени безразлични парчета стомана и затваря с тежки вериги и катинари сърцата ни за истинската печал и истинското щастие. Всеки следващ ден ковем своите брони, които да не допускат в съзнанието ни болката, която би могла да ни изгори и засмуче, ако я приемем, и страстта, която не бихме се научили да контролираме, ако я пожелаем. Колкото повече растем, толкова повече ослепяваме за грозотата, която се крие зад плътните ленени завеси на отсрещната таванска стая, от която всяка нощ се носят женски писъци през затихналата улица. Ослепяваме за отвращаващата любезност на хората, които зависят от нас и чието шушукане секва изведнъж всеки път, когато чуят наближаващите ни стъпки. Затваряме дълбоко очите и сърцето си малко преди да признаем пред себе си, че близостта на точно определен човек е необходима, за да има някакъв смисъл в еднообразното ни ежедневие. В света на големите хора във всяко нещо трябва да има много прецизиран баланс, аптекарски измерена пропорция, която да позволи монотонното протичане на трудодните ни да не излезе от коловоза си, за да нямаме проблем със съседите, колегите, полицията, обществените съдници и кредиторите си, за да не загубим ума си от любов или да не полудеем от изтощаващата депресия, която срещаме зад всеки ъгъл. Възрастните хора много добре разбират, че живеят в лъжа и позор, че ги експлоатират, че те експлоатират други хора и продават морала си за пари, че търгуват с думите, схващанията, а даже с децата си, че в този пустинен свят са съвсем изоставени, без никой да ги обича истински. Но възрастта дава на хората някакъв вид мъдрост, който ги предпазва от мъчителна смърт на духа и тялото им. Възрастта покрива духа на човека с дъждобран срещу дъжда от пародия и цинизъм, който цивилизования свят сипе непрестанно върху своите деца, и вечер, когато тоя човек се прибере в светлия си, спретнат и сигурен дом, и когато свали тоя дъждобран и го захвърли на пода в антрето си, сякаш е останал съвсем незасегнат и спокойно може да седне пред телевизора си с кутия консервирана храна, за да гледа отново човешки лъжи. Но смъртта така или иначе ще дойде, нищо, че хората не говорят никога за нея. Това, което хората не знаят за смъртта, е че те я носят неотлъчно в себе си със първото си осъзнато съждение, смъртта, която ще ги споходи, е причинена от собствения им отровен ум, който десетилетия наред разяжда младостта и сърдечността им, отрова, от която никой дъждобран на света не би могъл да ги избави. Смъртта на човека е най-тъжна от всички останали смърти.
|
