Споделена история от Проза, литература |
Прочети ме!
преди: 9 години, 8 месеца, прочетена 1729 пъти
Знаеш ли, всъщност, често се появява онзи момент, при който, човек просто лежи проснат на леглото, оставяйки някакви си мисли да водят нещо като малка, но стойностна битка в главата му. Мисли, от добри, по-хубави и от лоши, по-зли. И все пак, Аз, докато си лежах, се сетих как има едни очички, които просто блестят. Не, те не сияят, поради някаква причина. Те винаги са го правили пред определени хора, описвайки детското, онова първичното, което у всеки човек трудно се пробужда. Много хора го притежават, но го пазят само за себе си. Да, все някога, напред в живота си, избират кога и с кого да го споделят... Малко са хората, които наистина се познават. Преди, да познаваш някого, означаваше да знаеш какво прави веднага щом отвори сънливите си очи; да знаеш с какво обича да се храни; да знаеш какво питие най-добре му пасва и приляга; да знаеш какво прави щом се почувства тъжен... Дори 'най-простите' неща от типа на: любим цвят, песен или филм или по друг начин казано: малките неща. А сега... сега е различно. Хората се познават по един много по-общ начин. Онзи 'синия' тип познанство. Да, Facebook познанството. Щом един човек се намира там, в онази измислена секция, наречена 'Приятели', то се подразбира, че го 'познаваме'... Хах, звучи жалко, нали? И все пак да се върнем на частта, как да бъдеш истински, е нещото, което твърде рядко се открива. Нека добавим и доверието, и чувството за сигурност и надеждност... Бавно, бавно се опитвам да изобразя облика на отношения, които в миналото са се срещали в изобилие. Отношенията на истинското приятелство, което в днешни дни, определено са, някак си прекъснати. Една бариера, стена или просто знак СТОП (каквото и да си представите, е без значение), пречат на осъществяването му. Причините за това са от всякакво естество - пари, завист, лицемерие... И все пак, хубаво е, когато намериш онзи някого. Онзи, който е истински. Аз намерих едно момиче, което е същинска жена пред останалите. Тя говори с един особен глас пред даден кръг от хора, но говори с коренно различен пред мен. Говори така, сякаш всява респект... Дори само гласът ? доказва, че е жена, а не момиче. Защо казах момиче, тогава? За мен, Тя, винаги ще е онова момиче, просто защото, когато случайно чуя от някъде/някого името ?, веднага си представям онези блещукащи очички, когато ме моли за услуга или просто ми се подмазва. Ей така... без причина. Представям си... онзи силует на истинска жена, скрит зад невинния облик на едно дете, което изпитва жаждата за живот, но я таи дълбоко в себе си, докато не се почувства готово да го сподели с правилня човек. Представям си онзи остър като бръснач ум, който ми е помагал не малко пъти, може би дори и ме е научил на не малко неща. Представям си, нея... А кой съм аз? Аз, все още съм онова хлапе... Хлапето, което винаги е и винаги ще продължава да витае високо в облаците, защото животът на 'другите' (еднаквите) не му е толкова при сърце, колкото живота на едно безгрижно дете, скрито зад силуета на истински мъж.
Нещо мое... Мнения?
|