Катастрофа - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (96956)
 Избор на редактора (166)
 Любов и изневяра (22805)
 Секс и интимност (11259)
 Тинейджърски (20220)
 Семейство (4859)
 Здраве (7820)
 Спорт и красота (4075)
 На работното място (2165)
 Образование (5933)
 В чужбина (1300)
 Наркотици и алкохол (933)
 Измислени истории (736)
 Проза, литература (1507)
 Други (13169)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Проза, литература

Катастрофа
преди: 6 години, 13 дни, прочетена 1508 пъти
Малко след като слънцето се скри, той влезе в дома си след работа и се огледа. Срещна жена си, която го блъсна тутакси със студен и пронизващ въздух – изправи се внезапно в лицето му, втренчи се в погледа му и застоя. Очите им се срещнаха и направиха секунден контакт. Тя не обелваше дума. Мъжът беше в очакване, но нищо не се случваше. Накрая той изсумтя нервно, отдръпна се от нея, прекъсна погледа и тръгна из стаите. След една бърза проверка на хладилника в кухнята, я обвини както всяка една вечер, че няма нищо за ядене; пусна няколко злобни коментара по повод, че нищо не е свършила (ала тя беше), след което застана в очакване на конфликт, но получи отново студен поглед вместо отговор. В очите на жената не личеше нищо, но вътрешно тя се б?реше. Днес вечерта беше по-различна, защото нямаше кавга, а силно безразличие от страна на жената. На нея ? бе писнало от това еднообразие в живота ?, беше ? писнало от това Доналд да се прибира леко попийнал и да не я оценява, беше ? писнало от това, че продължават да се карат за дреболии множество пъти и тази вечер се очакваше да е като всяка една друга. Но не. Този път тя реши да не се включва в зараждащия се спор, целеше да го избегне максимално. Затова му мълчеше и с една своя надежда чакаше съвестта му да се завърне, да изплува, потънала дълбоко под слоевете на заслепяващия го нарастващ гняв. Раздразнен от нищожната реакция към неговата злост, мъжът продължи да коментира:
– Като се прибрах, Лиза отново лаеше. Май не си ? давала да яде, м? Какви са тия празни закачалки тука, за дрехи ли? Виж с какви дрехи ходя на работа – дрехи нямам, пък закачалки купила! Все пари за глупости! – Гласът му кънтеше, думите миришеха на алкохол и понякога биваха неразбрани от жена му. Махна с ръка и откачи закачалките от гардероба, който току-що беше отворил. Доналд бе навършил петдесетте преди няколко седмици, имаше широки рамене и вече образувал се бирен корем, който си носеше със гордост. По главата му лъсваха тук-там някои бели жички коса, но брадата му все стоеше черна и гъста. Годините не го бяха състарили много, въпреки тежката работа, която работеше. За годините си все още стоеше висок и едър, голям и величествен, пораждащ страх у всекиго. Имаше походка на мечка, ръцете му бяха почти във въздуха заради широкия му гръден кош и често стъпваше по-тежко, отколкото трябваше. Съблече се пред жена си и застана по слипове в търсене на някоя дреха от гардероба. Нищо от мъжеството му не увяхна, дори по слипове той вдъхваше авторитет на силен човек, алфа-мъж, на глава на семейството, като въобще комичния факт, че е по слипове, не можеше да влезе в сметка. Видя на дивана сгънатите му дрехи за вкъщи, тръгна да ги взема и настъпа една от падналите закачалки. Това го вбеси още повече и продължи: - Отивам до банята да се изкъпя, после да си сложила нещо за ядене. – Тръгна от всекидневната към коридора и се насочи към банята в дъното му. Тъкмо вече беше стигнал и реши да се върне, показа си главата отстрани на касата на вратата на всекидневната, в която жена му все още стоеше, и тогава чак забеляза мрачния поглед на сина си, който го съдеше с очи изглежда откакто бе влязъл, потънал във фотьойла и опитващ се да запази самообладание, отмести глава и добави: Да, сложи нещо за ядене, поне нещо да свършиш.
Жена му го слушаше с голяма неприязън вече изписанa на лицето и като чу последните думи на мъжа си, се върна във вчерашната си форма и кавгата беше сигурна. А си беше обещала друго... Твърде късно – очите ? бяха освирепели, езикът ? попарваше и думите удряха право в целта.
- Слушай, въобще не си мисли да ми се прибираш вкъщи и да си носиш проблемите от работата тук. Не съм ти длъжна нито аз, нито детето да слушаме твоите простотии. Днес цял ден съм шетала из къщи и не знам защо се заблуждавах, че ще забележиш. Както всеки ден, ти не забелязваш, явно няма смисъл. - Изглежда ги бе обмисляла в момента на мълчание, и продължи: Не ми подценявай домакинската работа, аз също не стоя със скръстени ръце цял ден. И престани с тоя алкохол, от вратата му усетих миризмата. Още малко ще потрая... – Нещо й преседна в гърлото, появи се онзи страх от мъжа ?. – И ще се махна.
Доналд тъкмо бе повторил крачката си към банята, но след като чу тези думи, се върна с пълна сила:
- Ще се махнеш? И къде ще отидеш, ма? ! Кой ще те вземе? Добре, че бях аз да те взема, никой не те искаше тогава, никой няма да те поиска и сега!
- А откъде си толкова сигурен, че никой няма да ме вземе? М? ! Откъде си толкова сигурен, питам? ! – този въпрос изгори всичко живо у Доналд, всички съмнения, че жена му изневерява изгоряха и се превърнаха в пепел, от която се надигна такава ярост, такава сила, че той не беше на себе си. Замахна с тежката си ръка и събори жена си на земята, която моментално започна да плаче, държейки десница върху горещата си буза. Тя се опита да стане и направи жалък опит да отвърне на удара, но ръцете на мъжа ? сграбчиха китките ? толкова силно, че тя изпищя, той продължаваше да ги стиска и я блъскаше да върви назад, докато не я удари в стената. Погледите отново им се срещнаха, този път бяха тотално ненормални и полудели, Доналд отпусна силата си, замахна отново, но не удари и започна да стиска зъби от яд.
Свидетел на всичко това, Матю стана от фотьойла и краката му трепереха. Родителите му изглежда бяха забравили, че е в същата стая, в която боят току-що се разигра; той се хвана за един рафт от секцията с книги близо до него, подпря се, защото емоциите в него бушуваха и го клатеха, караха краката му да се подкосяват, и направи нещо, което досега не бе правил. Нещо в него надделя и той се разкрещя, като сълзите му се стичаха от очите:
– ЗАЩО ПРОСТО НЕ СЕ УБИЕТЕ? ! – гласът му трепереше повече от всякога, беше твърд, мутирал и всяка дума му присядаше. Погледна ги и двамата, засили се към изхода и тръшна вратата зад себе си.
Нощта вече бе обвила Лавърстоун, малко градче в щата Инис, уличните лампи бяха угасени и единствено идващата буря успяваше да освети хълмовете, наредени по далечния хоризонт. Кметът Мейсън сякаш не го интересуваше, че градчето му тъне в мрак вече от една седмица. Вижда се, че се задаваше мълниеносна буря, а беше зима. Човек би казал, че климатът се е побъркал, защото през този сезон една снежинка не бе паднала върху топлата земя. Коледните и новогодишните празници гражданите ги изкараха спокойно, дори малко тъжно, защото го нямаше онова усещане, онова чувство, което се натрупваше у хората, дойдеше ли края на годината – чувството, идващо с коледните реклами по телевизията, захаросаните бастунчета и червени чорапи по щандовете, коледните лампички и пълния набор от конфети, бомбички и фойервери в магазините; чувството на онази магия, онзи коледен дух, който присъства в сърцата на всички и затопля душата. Тази година нещо липсваше – нямаше сняг, снежни човеци, нямаше го настроението и магията. Сняг въобще не заваля. Мнозина се надяваха на чудо, искаха поне по Коледа и нова година да понатрупа малко сняг, но уви. Недалеч тътнеха гръмотевици, които приближаваха като титани и мощно крачеха към градчето. Всички се бяха прибрали по къщите си, улиците бяха заспали и нищо не показваше някакъв признак за живот.
След скандала вкъщи, Матю пое по улиците с надеждата малко да се разсее. В ума му бушуваха крясъците на родителите му и му се прииска да извика. Не се беше облякъл подходящо, но и не му беше студено. „Да се избият и да се свършва“, мислеше си той. Сълзите още стояха топли по бузите му, но не понечи да ги изтрие. Чак сега една се стече надолу самотна, изоставяща останалите в легенчето на окото му, като погали върха на горната му устна и той я облиза от гъдел. Вкусвайки соления ? вкус, нещо го напуши на смях и той започна да се смее с глас. Накрая замлъкна и остана замислен, не за нещо, не за някого... той беше замислен в нищото, нито една мисъл не се стрелна през ума му, стоеше празен – вече не мислеше за вкъщи, а това беше най-важното. Матю беше на 17 години и може би, като за един тийнейджър, даваше прекалено голяма важност на проблемите вкъщи. „Няма перфектни семейства... нали? “, се питаше той и това го успокояваше. Сълзите му бяха изсъхнали от очите, които в тази тъмна нощ никой и без това не би могъл да види. Зеницата на очите му винаги беше уголемена, повече от нормалното и много тъмна. И не само защото беше мрачно, през деня очите му също стояха някак по-големи. Това го караше да има един специфичен поглед, остър и проницателен, но добронамерен. Имаше черна коса, която леко се чупеше, когато задминаваше врата. Но Матю рядко позволяваше на това да стане, той харесваше по-късите прически. Сега косата му докосваше ушите, една такава – небрежно оставена върху главата му, с бретон, който винаги стърчеше естествено нагоре, без да му слага гел или лак за коса. Не беше взел големината на баща си, висок беше колкото майка си, до преди година-две височината му се променяше, но сега нещо се беше застояла все една и съща. Върху десния си крак имаше тази странна пигментация, която приличаше на маслина. Според майка му, докато е била бременна с него, е яла маслини на работа и шефът ? се показал изведнъж, заради което тя се стреснала и изтървала едната маслина на крака си, като така предала на нероденото си бебе този знак. Кожата му беше светла, но не много, само белегът стоеше някак като татуировка по рождение. Рядко избухваше, но моментите, в които беше свидетел на подобни семейни конфликти – именно те го изкарваха извън равновесие. Затова просто излизаше навън, за да се разсее.
Ходеше самотен по тъмните улици и реши да се насочи към центъра. Центърът не беше много голям, но си имаше всичко. Състоеше се от няколко магазинчета, наредени по един площад и до него малък парк със симетрично разположени алеи и пътеки, като през всеки десет крачки беше поставена по една пейка отстрани, да си поседне човек да поотпочине, да погледне нагоре към небето, закривано от надвеселите се цветове на форзицията, тази жълта красавица, преплела тънки клони с някое друго амброво дърво. Амбровите дървета допринасяха топлина със своите ярко-червени цветове през лятото, а есента, когато листата им паднеха, се образуваше това красиво природно одеяло, покриващо целия парк. Но сега беше зима и се виждаха само оголелите тела на тези летни красавци, някак сега заспали и тъжни, парализирани мъченици на студения зимен дъх. Когато натрупаше сняг през по-миналите години, старият бор в центъра на парка, около който бе изграден и малък декоративен кладенец, събираше като в шепи сняг и сякаш чакаше някое хлапе да го побутне, та да го засипе. Сега нямаше сняг, който да свети в нощта, нищо не тежеше на този стар бор; нямаше нито една работеща улична лампа, само звездите осветяваха тъмната земя, като през тях се преплиташе Млечния път – разпилян от богинята Хера по небосклона, красив и величествен, нещастен свидетел на множество истории.
Очите на Матю бяха привикнали към мрака и той виждаше всичко около себе си съвсем ясно. Необичайно големите му очи бяха станали още по-големи и още по-черни. Котешкото му зрение улавяше сега страшните очертания на дърветата в парка, разпилели клони като пръсти, готови да те хванат. Седна, дали от скука или нещо друго, на една от пейките в парка и му хрумна да звънне на приятелите си. Матю имаше доста приятели или по-скоро беше приятелски настроен към много лица, но малко от тях ценеше истински. Пресегна се в десния си джоб, където по принцип държеше телефона си, извади го и звънна на Емили, после на Самюъл. Емили и Самюъл отскоро бяха станали гаджета и вече връзката им беше успяла да се усложни. Обхватът на телефона беше много слаб заради влошаващото се време и едва успя да се свърже с тях. Помоли ги да се срещнат в парка. За разлика от семейството, приятелите не разочароваха Матю – той се гордееше, че ги има и се радваше, че са отзивчиви и винаги до него, когато имаше нужда. Не почака много, сигурно около десет минути и ето, задаваха се по пътечката, оглеждайки се в тъмното за Матю. Той им извика леко и те се насочиха към него по усет.
Самюъл беше малко по-висок от Матю, със кестенява къса коса и жилаво тяло. Очите му бяха пъстри и винаги светеха, когато се усмихнеше. Човек би казал, че винаги е радостен, защото често ходеше усмихнат. Но сега му се виждаше само слабата фигура и тези му черти се губеха в тъмнината. Приятелката им Емили не споделяше тази жизнерадост. На лицето ? беше изписана онази зрялост, нетипична за годините ?, в синьо-сивите ? очи можеше да се прочете някаква тъга. Тя беше висока колкото Матю, с руса, направо златиста, дълга коса, която не бе подстригвала от месеци. Не ? правеше прически, често само я връзваше на конска опашка – което е иронично, защото косъмът ? беше изключително здрав – конски. Лицето ? все още имаше чертите на дете, но скулите ? бяха високи и я издаваха, дори я правеха да изглежда по-голяма. Не липсваха моменти, в които се усмихваше, о, не. Когато беше щастлива, нищо не можеше да обърне усмивката ?. А каква усмивка само, би накарала всекиго да се разтопи. Малкото носле, плътните устни, трапчинките и особено двата реда наредени бели зъби правеха тази усмивка още по-божествена. Самюъл и Матю какво ли не правеха, за я видят да се усмихва. Но Емили нямаше много обожатели, имаше си само тези две момчета за компания и приятелката ? Джена, която отпътува за чужбина преди 2 месеца. Имаше сестра на име Алисън, но нея не бе виждала от години. Тримата приятели се намериха в градинките.
– Хей, много е тъмно тази вечер обаче – забеляза Ким, когато седна до Матю на пейката – Едва се домъкнахме със Сами до центъра.
– Нали, Ейми? – Самюъл отговори, той я наричаше Ейми на галено, нищо, че се казваше Емили. – Какво става с теб, Матю? – настигаше Емили и седна до нея, като докосна крака ?.
– Нищо, просто не ми се стоеше у дома и реших да изляза малко. Не е проблем, че ви извиках толкова късно, нали? – усети се неловък тон у Матю.
– Не, нямаш никакви проблеми. На нас и без това ни беше скучно, даже добре, че ни звънна, иначе не знам какво щяхме да правим.
– Ами нека постоим малко тук и ще го решим в последствие. – каза Матю и настана тишина.
По пътя към центъра Емили и Самюъл си говориха за Матю, че се е променил последно време. Нещо изглежда го тревожеше, но не смееха да го питат. Подозираха за какво става въпрос и решиха да не се месят. Мразеха разговорите за семейството. Двамата също бяха наранявани от близките си и вероятно споделяха до голяма степен чувствата на Матю по този въпрос. Но Самюъл не се сдържа:
– Нещо си се омърлушил, Матю?
– А, нищо ми няма. – отговори той едногласно.
– Кажи, де, усещам, че има нещо. Споделена мъка е половин мъка, братле.
– Друг път ще ви разкажа, не ми е до това сега. – усмихна се насилствено приятелят им и се опита да не мисли за вкъщи.
Емили слушаше и реши да отклони темата:
– Хайде да се разкараме нанякъде, искате ли? – попита тя момчетата и те се съгласиха.
Тръгнаха по главната улица, върху която от горната страна беше разположен тротоар, дълъг поне една миля, свързващ се с малките огради на детската градина, залепена до парка, в който бяха. Вътре в сградата светеха лампи и позволяваха на минувачите да прогледнат в мрака по-добре, дори за минута вървене. След това отново навлизаха в тъмнината. Матю, Емили и Самюъл продължиха по главната улица, като Самюъл си беше пуснал фенерчето от телефона и осветяваше слаб участък пред себе си и малко пред останалите. Вървяха инстинктивно и си говориха сега за нещата от живота. Мислите им бяха обзети от мечти и идеи за тяхното бъдеще – Матю искаше да стане астронавт, Емили - биолог, а Самюъл желаеше да работи в сферата на мултимедията. Той самият беше неориентиран и искаше да стане писател, сценарист, музикант, дори актьор. Очакваше да се реализира в по-големите и богати щати. Каквото и да бе преследвал, той искаше да бъде запомнен с таланта си. Емили водеше крачката и не се включваше много в разговорите. Оказаха се вече към края на градчето и тя предложи да се насочат към стадиона. Той се намираше на края на Лавърстоун, под главната улица на около сто крачки и тримата се запътиха надолу. Стадионът не се поддържаше често и това позволяваше на тревата да расте спокойно нагоре, непритеснявана от косачки и отрови. Случваше се през деня някое хлапе да я намачка, гонейки топката си, но в последно време и това би било много. Зимата почти не играеха. Тази зима не беше студено и имаше трева повече от обикновеното. По улицата над стадиона се случваше да мине по някоя-друга кола, но тази вечер мракът напомняше на мъгла, плъзнала в гробище – градчето. Стигнаха до портата, която си стоеше винаги отворена – готова да посреща с отворени обятия гости от други места. Минаха през тревистия терен и решиха да влязат в стаята на отбора – стара постройка, в която имаше една стая и една баня, в която тези, които идваха да играят футбол вероятно два пъти в месеца, обсъждаха стратегии или се напиваха до припадък някоя вечер. Но вечерта нямаше никого вътре и тримата приятели се разположиха на спокойствие. Те бяха в добри отношения с футболистите, но просто избягваха контакт с тях... И сега им беше спокойно. Вратата беше много стара или така изглеждаше, тежка и желязна, сякаш оставена от времето, в което са строили тези стаи. Светнаха лампата вътре, висяща на един кабел, настаниха се около старата маса и си говориха:
- Днес казаха по новините, че се очаква застудяване. Ех, в Чикаго сега какъв сняг имало... – забележи Самюъл.
- Надявам се скоро да завали наистина - каза Матю - какво е зима без сняг? Миналата година помните ли в какви преспи газихме, а сега е толкова топло, че чак кокичетата се объркали и процъфтели.
- Е, те усетят ли малко топлина и веднага цъфтят. – отговори Емили сепнато. - Никога не са ми харесвали тези цветя.
Нещо очевидно притесняваше Емили. Тя стоеше замислена и Матю и Самюъл се спогледаха. Те знаеха за какво се сети Емили и знаеха, че тя не говори много за това. Рядко обсъждаха теми от семейството. Не че ги избягваха, но не искаха постоянно да мислят за семейството, особено когато мислите не са приятни. За да разбие тази неприятна атмосфера в стаята, Самюъл промени темата:
– Дочух, че скоро Джена ще си идва.
– Да, скоро би трябвало да се върне, доста време се застоя във Франция. – отвърна Матю.
Самюъл не се усети като подтикна темата за Джена, защото тази новина трябваше да подразни Емили, но тя не се засегна, не реагира въобще. И двамата знаеха, че връзката им няма да трае дълго – нямаше ги чувствата, които да я крепят. Въпреки, че Емили предложи на Самюъл да станат гаджета, тя участваше в тази връзка толкова, колкото и Матю, който сега стоеше отстрани и се беше замислил за Джена.
– Знаеш ли кога ще си дойде? – попита Самюъл, като се опитваше да скрие развълнуваността си.
– Би трябвало до една седмица, вече мина Нова година, трябва да се прибира – Емили отговори сега вместо Матю.
– Е да си идва вече, че започна да ми липсва...
Емили не изпитваше любовни чувства към Самюъл, но този отговор я накара да изпита някаква ревност. Не знаеше защо и откъде идва, но усещаше тежестта ? в мислите си. Не проумяваше защо мислите за най-добрата ? приятелка сега я дразнеха, особено когато Сами говореше за нея. Възможно ли бе да изпитва нещо повече от приятелски чувства към него? Изведнъж телефонът на Матю звънна, той видя кой го търсеше сви вежди. След което вдигна и замълча.
- Къде си? Притесняваме се. - каза майка му от другата страна на слушалката.
- Излязох за малко с приятели... - отговори студено Матю.
С тон на загриженост, майка му му каза:
- Кога ще се прибереш? Виж какво време се задава, а и е тъмно. Ще можеш ли да се прибереш? Извинявай, че стана свидетел на кавгата ни с баща ти. Не означава нищо, оправихме се и ти обещавам, че повече няма да се караме. Ела си, моля те...
- Хубаво, след малко тръгваме... - и Матю затвори.
Постояха още известно време в стаята и решиха да тръгват. Първа стана Емили и когато понечи да отвори металната врата, сега тя ? се стори много по-тежка. Силен вятър изсмука въздуха от стаята и издърпа вратата от нежната ? ръка, която за малко да остане прищипана в мощното затръшване. Течението въздух разклати лампата на тавана, която бе хваната за него само с един кабел, останал от красивия метален полилей, съборен още преди години от една футболна топка. По небето навън се бяха натрупали мълниеноси облаци, които носеха проливен дъжд със себе си. Чуваха се ясни, силни и пронизващи ухото гръмотевици, които разбиваха въздуха и трещяха в тъмното. В същия момент на улицата над стадиона мина един стар пикап, караше много бързо и успя да блъсне в тъмното една нещастна котка, опитваща се да се скрие от приближаващия дъжд. Котката нададе жалко мяукане и издъхна на настилката под гумите на убиеца. Пикапът спря и угаси фаровете. Започна да вали едър и проливен дъжд, който давеше всичко под нозете си, вятърът брулеше тревата по стадиона, която се превиваше и огъваше до основите си, и светкавици озаряваха улицата наблизо. Пикапът се разкри – Шевролет Силверадо от ’91-ва, тъмно червен с дебела бяла лента, минаваща вертикално през средата, стоящ там под ударите на тежките капки дъжд. Матю и Емили се опитаха заедно да отворят вратата и пръв излезе Матю, докато Емили се опитваше да я удържи. Една светкавица се удари във футболната врата и последва към тревната настилка. Цялата мокра и хлъзгава, тя стана добър проводник и се целна в Матю, вече стъпил върху мократа трева, веднага след което втора светкавица удари право у него. Той си изкриви гръбнака назад и падна като труп. Всичко гърмеше, прозорците на стаята се разтресоха от последвалия остър гръм. Емили беше успяла да излезе след Матю, само за да го завари припаднал, а Самюъл остана сега залостен – вратата пред него се затръшна и стаята се превърна във вакуум. На лявата ръка на Емили се беше показал гравиран символ на птица, разперила криле във въздуха, цялата обвита в пламъци. Огнената татуировка светеше в тъмното. Очите на Емили сега бяха побелели, а на лицето й бе изписана нелогична ехидна усмивка. Нямаше нищо познато от онзи чар, който тя си имаше. Чарът, който не ? убягваше, дори когато беше сериозна. Емили се приближи до трупа на Матю и застана клекнала над него, сякаш чакаше нещо или някого. Удари още една светкавица, но не толкова близо. Последваха още няколко, колкото да засилят силата на бурята. Вратата на близкия пикап се отвори чак сега, от нея излезе непознат човек, взе подгизналата котка на ръце и я вдигна към въздуха, като изрече някакви думи. Животното изгоря и изчезна, след което дъждът спря. Светкавиците се разотидоха, гръмотевиците отслабиха своята сила, тревата престана да танцува и всичко замря в тишина и мрак. Белегът на ръката на Емили гореше в слънчев цвят. Непознатият се приближи към нея, след това погледна трупа на Матю и го взе.

---

Пиша за първи път и не знам защо го наклоних към фентъзи, но мисля, че ще се получи добре. Общо взето обещавам да има доста обрати и интересен завършек, цялата история е в главата ми, само трябва да я напиша. "Катастрофа" е името на първата част. Още не съм измислил част на цялостната творба, засега "Сълзите на Феникса" ми се върти в главата, но не е окончателно. Планирам да има заплетени мотиви за дуализма, различни символизми, скрити препратки към известни символи, версия за Сътворението, дори обръщам голямо внимание на имената на героите и местностите... Не е кой-знае какво, да не прозвуча така, че се оправдавам, но все пак ми е първо. :)

Възможно е да има всякакви грешки – било то граматически, пунктуационни, смислови и т. н., за което се извинявам.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 6 години, 13 дни
hash: eafa6c542d
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

1.   А, ако някой случайно се интересува – на 17 съм. :)

 
  ...
преди: 6 години, 12 дни
hash: e0d35d24ca
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

2.   Хубаво е кога и къде ще пишеш 2ра част?

 
  ...
преди: 6 години, 11 дни
hash: eafa6c542d
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

3.   Би трябвало скоро да я привърша, не осъзнавах, че ще се спречкам с доста трудности по време на писането. Краят ми е ясен, но докато стигна до него...

Вероятно тук ще я публикувам, ако мога, ще споделя и линк. Радвам се, че все пак някой го е прочел и му е харесало. :)

 
  ... горе^

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker