За хората и кучетата - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (96221)
 Избор на редактора (166)
 Любов и изневяра (22620)
 Секс и интимност (11197)
 Тинейджърски (20152)
 Семейство (4802)
 Здраве (7761)
 Спорт и красота (4047)
 На работното място (2135)
 Образование (5872)
 В чужбина (1289)
 Наркотици и алкохол (924)
 Измислени истории (735)
 Проза, литература (1491)
 Други (13024)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Проза, литература

За хората и кучетата
преди: 5 години, 10 месеца, прочетена 2079 пъти
Привет, скъпи читателю. Нов съм в сайта и ми се ще да получа мнението ти за разказчето, което съм сътворил. Хареса ли ти? Подразни ли те? Сподели... ще ми помогнеш много.
Приятно четене.


Знаете ли какво е инфаркт?
Всички знаем какво е инфаркт... Но за децата и неуките, все пак да поясня - инфаркт е, като се изненадаш до смърт. Това го научих, както се казва, от първа ръка (лявата). После жена ти вика едни мъже, които по филмите са с черни костюми и сериозни лица, а в реалност са с черни лица и тениска с къси гащи.
Единият пристъпва нервно от крак на крак и почва да те оглежда. Другият през това време разлиства дебел класьор пред жена ти и трите кокошки, които уж я отешават, а всъщност се опитват да ти изберат ковчег и надгробна плоча според последните тенденции. Междувременно идва някоя баба от квартала и тя да утешава и да дава акъл като "Черна кокошка да се заколи, да не умре друг... Три пирона да се забият под тъп ъгъл... "
Ще ме попитате откъде ги знам тия работи, сигурно съм присъствал на много подобни... да ги наречем тъжни мероприятия. По-досетливите от вас ще предположат, че самият аз съм бил погребален агент и затова имам опит. Грешите всичките. Аз умрях. Наистина умрях. Еее... не точно.
В момента гледам през очите на четиригодишния ни ретрийвър Бенджи. Добро куче беше.
Как стана така? Повдигам ръце и съвсем искрено ви казвам, че нямам представа. Предполагам, съдбата има чувство за хумор. Аз просто се събудих като кучето си и толкоз, друго не ме интересува.
Опитах се да кажа на ей тая патка в средата на дивана, с кестенявата коса и набързо гримираните очи, че съм жив, да не ме жали толкоз много, обаче мога само да лая, а интонациите не ги владея още. Ожених се за нея преди десетина години (9 години, 7 месеца и 13 дни). Това си е една присъда за убийство. А така като се замисля, ако кучето можеше да прави кафе, щеше да е по-добре за него да се оженя.
Кой, мамка му, се гримира за погребение?
Онзи дръвник, дето досега ме оглеждаше критично, ми пребърква джобовете. Мисли си, че ще намери пари, глупакът... Сега ще го подредя.
- О, Бенджи, не моля те! - викна жена ми и стана, за да ме дръпне от крака на мъжа.
Той изтръска крака си от урината и извади ръката си от десния ми джоб.
- Няма нищо - сви рамене.
Няма, я! Дъщеря ми сутринта ми изкрънка двайсе лева да се прави на курва, да си купува фондьотени, мондьотени и да си загрозява лицето.
- Лошо куче! Лошо куче, Бенджи - каза жена ми.
После ме задърпа за каишката и ме изпрати в другата стая.
Седнах до бялото си канапе, а вратата се хлопна.
Жена ми не ми изглеждаше особено тъжна, да ви кажа. За смъртта ми става дума, не за заточението на кучето. Очите й не бяха мокри, нямаше тъга в тях. Първите няколко сълзи може би са били от изненада, същата, която и аз съм получил, но не й е било на сърце както на мен. Размазала ги е хубаво с грима, за да си даде вид за пред хората и да се говори колко тежко го е изстрадала.
Кой човек прави така?
Ще ме попитате защо досега говорех така за жена си и децата си (две имам). Може би съм се държал по същия начин със семейството си, докато съм бил жив?
Не. Обичах жена си. И децата си също. От обич давах пари на дъщеря си, да се облича като клоун. Болеше ме да й забранявам. Трябваше да й бъда приятел, не пазител, нали? По същия начин се държах и с жена си. Да, може би наистина не съм бил перфектния съпруг. Не казвам това. Но се опитвах.
А за няколко часа престой в кучето си, се оказа, че съм бил перфектния глупак. Сутринта, след като получих изненадата и жена ми ме намери, от паника реши да се обади на един съсед - живееше през две къщи. Бяхме се засичали на улицата, но иначе не се познавахме.
Той дойде бързо. Мина през задната врата. Явно беше минавал и преди. Жена ми му налетя, тръгна да го целува и да му обяснява колко е паникьосана. Признавам му на нещастника, дето ми е слагал рога, че се владееше добре. Сети се първо да ми провери пулса, аз му излаях да не се занимава, от няколко часа вече бях предал богу дух, обаче той не се отказа - сърдечен масаж тръгна да прави на трупа, зениците гледаше... Може и доктор да е бил, не знам. После чак се обади на бърза помощ.
- Защо им звъниш? - попита жена ми.
- По-добре да дойдат. Доктор тярбва да потвърди смъртта.
- Няма смисъл. Мъртъв е. На улицата ще останем... Извикай катафалка.
- Не още. Може да греша с пулса - каза той и набра сто и дванайсе на телефона си.
Жена ми се обърна настрани и се завайка как щели да останат самички на света.
- Добър ден, може ли линейка...
- Господи, край с нас... Как ще преживяваме... Работа трябва да си търся... - нареждаше жена ми.
- Казаха, че до три минути ще дойдат - прекъсна я кандидат-докторът. - Аз по-добре да вървя.
- Че защо да вървиш? Не искам!
Той я гледа дълго.
- По-добре да вървя.
- Хубаво.
Признавам! Виновен съм! Не се сетих тогава да го захапя за крака... Да го видим после как ще обяснява какво е правил в къщата ми! Той си тръгна, а жена ми седна на дивана и ме загледа тъпо. Бях се пльоснал на ламината, с вестника в едната ръка и чашата кафе в другата. Чашата се беше пръснала и главата ми киснеше в локва кафе. Не беше толкоз лошо, обичам кафе.
Жена ми явно тогава се сети, че не си е сложила грима и отскочи до горния етаж.
Заобиколих трупа си, исках да видя изражението си. Дали съм се страхувал? Дали съм изпитвал болка, когато съм си тръгвал от света? Погледнах лицето си - бях се ухилил до уши. Изглеждах така все едно сутрешният виц във вестника ме е убил. Е добре. Става.
Излегнах се срещу трупа си. Жена ми слезе след малко, за да посрещне лекарите, които влязоха и излязоха все едно минаваха през пазара - поогледаха тук-там, стори им се скъпо и да ги няма.
После звънна на дъщеря ни.
- Прибери се, мило. Татко ти почина... Да... Ела си, моля те.
Като гледам сега роклите й, хвърлени на леглото и гащетата на канепето, се сещам, че още не е дошла, а стана следобед.
От близките ми, явно само синът ми нищо не ми е направил. Ама той е на годинка и половина, какво да направи? Да убие някоя от играчките си ли?
Навън нещо се размърдаха. Жена ми отвори вратата и влезе с кандидат-доктора. Явно искат да се осамотят за малко...
- Съжалявам - каза той.
- Че за какво съжаляваш?
Мъжът я гледа дълго.
- За него съжалявам, естествено. Никому не пожелавам това.
Жена ми гледаше пода с обърната настрани глава и скръстени ръце. Въобще не го разбираше, горката. А аз им се хилех и на двамата с изплезен език.
- Да - сви рамене тя. - Сега ще останем на улицата. Няма кой да ни приюти. Не знам какво ще правим...
Излаях от смях. За нея явно съм бил охлюв - носил съм живота й на гърба си. Охлювът пукна и се оказва, че няма кой да плаща сметките за къщата, дето я е мъкнал на плещите си. Трябва да се намери нов охлюв!
- Ще се оправите - отвърна й мъжът.
"Ха! Отряза те, да видим сега! "
Жена ми, бившата ми жена, разпери ръце.
- Няма ли да ни помогнеш?
Мъжът я погледна, някак изпод вежди, облизвайки устните си с върха на езика си. Бас хващам, че му се искаше да я удари. Вместо това той поклати глава и отвори вратата.
- Трябва да тръгвам.
Хлопна вратата под носа й.
- Копеле...
Тя се обърна към мен с побеляло лице.
- Какво се хилиш бе? Всички мъже сте копелета, да знаеш, Бенджи.
"Стига Бенджи да не беше куче и да имаше къща и с него щеше да пробваш, нали? Всъщност, като те познавам, второто е достатъчно... "
Къщата започна да ме подтиска. Помнех всяко едно нейно ъгълче, всеки един хубав момент... и всички те се превърнаха в грозни спомени. Нямаше вече какво да правя тук, нито исках да остана повече. Това място ми напомняше какъв идиот съм бил.
Затова, когато жена ми отвори вратата, за да отиде при приятелките си, аз се шмугнах покрай краката й и излязох навън. Онзи, дето ми е слагал рога, вървеше надолу по тротоара. Не го мразех. Не знам защо. По дяволите, не трябваше ли да го мразя? Потърсих нещо в себе си... Имаше само безразличие. Всичко вече ми беше безразлично. И да го мразя, какво? Ще променя ли нещо? Той ли е виновен?
Хвърлих последен поглед на къщата. Фасада беше от прясно боядисани жълти дъски. С бившата ми жена избрахме този цвят и помня, че се зарадвахме много как излезе.
Сега ми прилича на затвор.
Господи... нещо въобще ще ми липсва ли? Синът ми. Но ще минавам от време на време. Сега няма как да го видя, баба му го взе сутринта.
Кандидат-докторът, както реших да си го наричам, вече се отдалечаваше затова се затичах. Тичането като куче е доста лесно, честно да ви кажа. Четири крака, леко тяло, полъхът ти реше козината... Ако трябва да го сравня с човешко усещане, бих избрал излежаването във ваната.
Както и предположих, мъжът сви в една алея - отиваше си у тях. Къщата му беше най-обикновена, не беше боядисвана скоро, но като цяло имаше поддържан вид.
Изведнъж той обърна глава, явно ме бе усетил.
Спря се.
И аз се спрях.
Гледахме се така известно време. Приличаше ми на Том Круз.
Аз сигурно съм му приличал на куче.
Облиза се, по същия начин както се бе облизал пред бившата ми.
- Ела - махна ми.
После се обърна без да види дали съм тръгнал или не. Влезе вътре в къщата, вратата му беше отключена.
Нямаше къде да отида, така че, защо не? А и можех да му прегриза гърлото, ей така, ако реша.
Затова тръгнах към верандата му.
Той излезе с две бутилки бира, остави ги до стола на верандата си и се просна в него. Гледаше някъде настрани, може би залеза, което подчертаваше факта, че ме вижда прекрасно.
Застанах до него и той отвори бирите. Подаде ми едната и каза:
- Пиеш, нали?
Наклоних глава настрани.
"Сериозно, приятел? С какво да я хвана? "
Той пък сякаш ме разбра, смигна ми, че се е шегувал и ми посочи малката си ливада.
- Донеси ми фризбито.
Една бира нямаше да ми дойде зле. А и, по дяволите, това щеше да е сигурно последната бира в живота ми. Не особено успокоителна мисъл...
Притичах до фризбито и му го донесох до крака.
- Наздраве - каза той и чукна бутилките една в друга.
После ми наля от едната в обърнатото фризби. Остави я, изчака ме да близна и тогава и той отпи.
Да ви кажа, имаше си вкус на бира. Затова заблизах здравата.
Мъжът се отпусна в стола си с бутилката в скута си. Проследих погледа му. Гледаше залеза.
- Дали е знаел? - попита ме.
Свих рамене.
"Не, но има ли значение? "
- Дали съм убил човек? Може би сутринта е разбрал, докато си е пиел кафето...
Отпи от бирата. Очите му блестяха във вечерния сумрак.
- Кой ще ми прости, ако съм го убил, а? Ти ли? - погледна ме и се усмихна. - Най-лошото знаеш ли кое е? Да няма кой да ти прости, защото човек никога не би си простил... Ако е човек.
Така си беше. Опитах се да кимна.
- Остани, ако искаш - каза ми мъжът. - Имам бира, другото ще го измислим...
Седнах, за да му покажа, че засега ще остана. Да си изпия бирата поне.
Той се засмя.
- Явно ме разбираш, а?
Поклати глава.
- Последно време не виждам много хора. Гледаш го... човек, а вътре куче. Ти какво си, а?
Излаях. Опитах да му кажа, че съм човек, ала той се намръщи от лая. Отпи от бирата си. После продължи:
- Животът постоянно си прави такива шеги и ако не се смееш, да знаеш, че много ще плачеш. Ето например тоя мъж. Пиел си кафето сутринта, с вестника в ръка и усмивка на лице. Радва се на живота, смее се.
Той поклати глава и се загледа някъде надалеч, много надалеч. Сякаш виждаше някаква собствена звезда отвъд познатите ни, та и аз погледнах да не би наистина да я има.
- После получава удар. Пада. И не умира от сърдечния удар, а от удара на главата си в една играчка, която малкият му син захвърлил на пода.
Мълчахме.
Мълчахме дълго.
После мъжът се облиза с върха на езика си.
- Това си остава между докторите от линейката, мен и теб. Жената и децата никога не трябва да получат възможност да се засмеят на тая шега, или по-лошо...
Погледна ме.
Тъкмо щеше да отпива от бирата си и спря.
- Наздраве, нови приятелю. За вас кучетата...
После се обърна напред и се отпусна на стола. Знаех, че повече нищо няма да каже.
Отпуснах глава на лапите си и се загледах в залеза. Беше хубав залез, но не се усмихнах.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 5 години, 10 месеца
hash: 8f7eb10314
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

1.   Определено имаш талант! Беше ми интересно през цялото време, не ме отегчи нито за миг. Хареса ми! Има ли още?

 
  ...
преди: 5 години, 10 месеца
hash: 9dc2ca757d
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

2.   От автора:
Благодаря ти за коментара и похвалата. Дали има още разкази? Има. Но не са свързани с този.
Желанието ми е първо да получа повечко отзиви и критика, пък след това може да пусна нещо друго. Така че отново приканвам, който е прочел текста, да остави мнение.

Малко ми е странна тази анонимност в сайта, затова ще оставя един ник, колкото да се разпознаваме и да не пиша всеки път "от автора".
Поздрави,
KL.

 
  ...
преди: 5 години, 10 месеца
hash: 792365a44a
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

3.   Много интересна история! Хареса ми! Продължавай да пишеш, имаш талант!

 
  ... горе^
преди: 5 години, 10 месеца
hash: 53436f980b
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

4.   Здравей, KL,
Поздравления за творбата! Напоследък е рядкост да се прочетат подобни неща… Късмет е, че отворих темата.
Просто имаш талант - проблематиката, езика, смяната на гледните точки. Но няма да изпадам в анализ на разказа ти. Критиката ми е свързана единствено с някои граматически (пълен член ) и правописни грешки (дванайсеТ). Но това подлежи на редакция. Искрено се надявам да публикуваш още! Успех!

 
  ...
преди: 5 години, 10 месеца
hash: 3ba25570b7
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

5.   Благодаря за похвалите. Приятно изненадан съм, че Ви е харесал толкова текстът.
Проверявал съм го няколко пъти за граматически и пунктуационни грешки. Стремя се да представям разказите си във възможно най-четлив и културен вид, така че се извинявам за тях. Сега откривам няколко пропуснати запетаи, а "дванайсе" и "двайсе" съм използвал в стремежа си да представя по-добре героя разказвач, но явно дразни, ще го имам предвид за напред.
Поздрави,
KL.

 
  ...


...
преди: 5 години, 10 месеца
hash: 2283b73239
гласове:
1 2 3 4 5
  (2 гласа)

6.   Това е супер! В стотина думи си събрал всичко, което прави един разказа интересен за четене. Има драма, има ирония, има хумор има и една горчива жилка, която остава след като бъде прочетен. За един автор, най-голямото признание е, да има хора, които не са кръвно свързани с него, не са му любовници и първи приятел, да искат да прочетат още нещо негово.
Ами лично ще чакам с нетърпение.
Но има един елемент... който леко се набива... на очи. Не знам... но... многоточието издава вид несигурност... а да не споменаваме факта, че тук:
"Господи, край с нас... Как ще преживяваме... Работа трябва да си търся... " - многоточието е напълно излишно.
Не се притеснявай за запетайките и някоя и друга грешка! Те подлежат на корекция.
Успех!

 
  ... горе^
преди: 5 години, 9 месеца
hash: ae105c198a
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

7.   Разказът ти е прекрасен! Поздравления!

 
  ...
преди: 5 години, 9 месеца
hash: 45c552bc70
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

8.   Поздравления! Чудесен разказ, продължавай в същия дух. :)

 
  ...
преди: 5 години, 3 месеца
hash: 9c45b0da0b
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

9.   Много приятен разказ, смислен и ме заинтригува. Много бих искала да прочета и други твои творби, ако имаш намерение да ги публикуваш тук, би ли се подписал с ника, който си оставил, защото наистина ми стана интересно? Колкото до запетаи, пълен член и т. н., това понякога не прави впечатление, докато човек пише, защото е вдъхновен и гледа по-бързо да си излее мисълта, за да не му избяга музата. За тази работа си има редактори и коректори във всяко едно издателство- да поправят тези детайли. Успех занапред, авторе, и се надявам да видя и още твои произведения, било то тук или вече издадени на хартия.

 
  ... горе^
преди: 5 години, 3 месеца
hash: 1ee8e2e530
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

10.   Привет.
Благодаря за похвалите. В сайта друг мой разказ е "Да живее България". Ще се радвам, ако го прочетете и дадете мнение. За съжаление пиша все по-рядко, а и в друг жанр проза (фантастика). Искрено се надявам след години да четете нещо от мен и на хартия.
Отново благодаря и весели празници,
KL.

 
  ...

...
преди: 5 години, 3 месеца
hash: b07c98224f
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

11.   Стрaхотен е! Поздрaвления и много се рaдвaм, че имaх възможносттa дa прочетa тaкъв кaчествен рaзкaз от съвременен бългaрски aвтор. Все по-рядко се срещaт. Продължaвaй дa пишеш и действaй по въпросa с издaвaнето нa някои от рaзкaзите ти. :)

 
  ...
преди: 5 години, 3 месеца
hash: babb75821b
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

12.   Бих ли моглa дa попитaм нa колко години си? Чисто информaтивно, но нaистинa много ми хaресвaт рaзкaзите. :)

 
  ... горе^
преди: 5 години, 3 месеца
hash: a0cad61dab
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

13.   На двайсет съм :)

 
  ...

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker