Споделена история от Проза, литература |
Човек обича простото, но цял живот гони трудното.
преди: 9 години, 8 месеца, прочетена 1991 пъти
Човек обича простото, но цял живот гони трудното.
Във времето, когато се заражда Трета Световна Схватка, един господин се явява на протестно шествие срещу сегауправляващите го "буржоа". На Балканския полуостров на другия край на Земята, неопознатото от другите се интересува от себе си. Най-бедната страна на Стария континент се бори за равенство и над всички стоеше той. Не беше със сини очи или рус, но караше хората да не нехаят за България, същевременно повдигайки самооценката на Гранд за собствения си магнетизъм. Вярваше, че владее тая буйна паплач, тоя беден народ с жарка кръв. Това беше протест на не повече от двеста-триста тусуни, готови да си докарат или мигрена от ехото на тънаните и от силния тон на мирния протест. Или да получи чаканата, мимолетна слава на качващ се по стълба, от която друг слиза. Гранд не вярваше в политика, тъй като не виждаше по-различните от сегашните. Той водеше стадото, и стадото го следваше, защото искаше да смени не правителството, а системата. А Гранд го правеше, защото обича да докосва погледа си с други погледи, да чувства милувката на някого, докато той се стискаше да протегне ръката си за обич. Обичаше да обича, обичайки без да показва обичта си. Сиреч беше горделиво келеме, страхуващо се от собствените си чувства. Но беше и патриот, родолюбец и женолюбец. Както мъжа върти очи около тайната, непознатото и неизказаното, така и силния пол се захласва по енигми. Гнусното е, че хората не поглеждат зад завесата заради ближния, а заради себе си. Да кажат, че са съборили стената, поиграли са си с тухлите и като са им се видели твърде сиви, скучни и явни, те започват да си млатят главата в друга стена, без значение коя, докато поддаде или стената, или главата.
Апропо, времето не можеше да реше какво да бъде - синъо или червникаво, сухо или мокро, облачно или сдържано. Стадото подобно на времето се управлява от някого- хората от Гранд, а времето от метеоролозите. Той идваше и заради един определен субект, едно момиче принизяващо се в жена, и го гледаше от върха на стълбата и го викаше без глас. Това беше скритата причина за постоянното присъствие на Гранд. Любовта му към русото, гръмогласно, разбира се синеоко въплащение на грацията в блатото на площад "Освобождение". Той не знаеше името на този ангел, но искаше веднага да бъде отвлечен, измамен от нейната елегантност, желаеше да я покори и това чувство го караше да протестира страстно. Викаше, скачаше, даваше се за пример, за нейн пример, идол на сърцето й. Искаше тя да се оплете в лепкавите му движения и чувства. Жените имат склонност да се вият, като корен, около властни фигури, модели за поддръжание, като лепенка с вълшебното лекарсво- или ще те излекува и ще ти даде живот, или една лепенка няма да бъде достатъчна и ще се наложи да бъде сменена. Гранд беше дребен на ръст, яки плещи, готови да носят товара на времето и мечтите на непозната в тълпата, вече не стадо, той се обърна и отново погледна към бялата сграда, към която векаха протестиращите. Площадът беше неговия луксозен ресторант, а Народното Събрание- темата, с която си общуваха двамата млади, уви невербално.
Това продалжи и докато не се виждаха сигнали за промяна, Гранд и русия субект продължаваха да ходят на площад "Освобождение", където се затваряха себе си и чакаха някой от двамата да пристъпи към другия. Гранд живееше около центъра на София в един панелен блок, достатъчно близо до "Освобождението". Като влизаше в апартамента си все още беше духом на протест. Не заради протеста. Домът му вонеше на патриот, млад човек в безизходица, незнаещ какво да прави и на кого да се оплаче. Затова броеше време като лидер на стадото. Дразнеше се как фокусът на вниманието му се бе изкривил от него и бъдещето му само на бъдещето му. Бъдещите светли дни с русия ангел в райските полета на Републиката. Спеше на продънено легло и преди да заспиваше, гледаше в мечтите си и планираше, амбицираше се да успее в живата, за да бъде щастлив. Искаше го. Желаеше го. Безкрайно.
На сутринта отиде да си купи хляб с мизерните си студентски пари. Магазинерката, много тъмна жена, контрастираща с представите на Гранд от миналата нощ, му каза:
-Е, момче какво ще вземеш?
Гранд се намуси, защото не си мислеше, че взима, а че му се полага-не хляб, а избор. И отговори с характерно остроумие и жив поглед.
-Малко свобода и тоя хляб.
-Един лев.
Гранд беше среден на ръст не слаб, но не и дебел. Нармални характеристики на лицето, но обличаш се елегантно. Лицето му беше сегашното състояние в живота, а дрехите очакванията за бъдещето. Анатомията му отразяваше неяснотата за начина, по който ще се изменя. Беше го страх от неизвестното, не обичаше риска, искаше да знае, за да може да премисли най-егоистичното развитие на нещата и да се стреми да го осъществи.
За пореден ден отиваше да оглавява протеста, когато мина покрай една пързалка. Детското го зовеше. За миг забрави социялния си образ и стана щастлив. Щастлив. Отиде зад пързалката, покатери се стълба след стълба и се изкачи. Не му се искаше да се пуска надолу, но се пусна, за да се качи отново. И отново. И пак. Не пак, а отново. Когато отиде пред министерския съвет го смъмриха, че е закъснял, но Гранд се хилеше като президент на раздаване на медали, , Стара планина, , . Не можеше да спре.
В цялата си еуфория реше да грабне всичкото щастие, което му се полага. Отиде при русото момиче. Отблизо беше още по-неземна. Прекрасна сламена коса, безкрайни сини очи, сложени над малко носле, което пък се намираше над червените й жарки устни. Беше облечена в бяла рокля, сякаш излязла от театъра, кукла, която не подлежи на докосванията на времето. Гранд я попита за името й, но не го запомни. Отведе я встрани и й каза това, което чувства. Описваше я, а тя си разтвори устата и каза, че и тя го обича. Все пак винаги хората търсят простото, но се опитва да го постигне по сложния начин. Просто трябва да се върнеш там, където си бил щастлив и да се спуснеш от пързалката на очакванията и хорското мнение. Ако не се изкушиш да се покатериш отново, животът ти ще се променя, но ти винаги ще си щастлив. Щастлив. Щаслив. И обичан.
Благодаря за отделеното време. Моля изкажете мнение. Мисля, че се получи нещо като историите на Хорхе Букай. БЛагодаря и сбогом.
|
