Няма кой - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (91577)
 Избор на редактора (165)
 Любов и изневяра (21383)
 Секс и интимност (10698)
 Тинейджърски (19638)
 Семейство (4493)
 Здраве (7439)
 Спорт и красота (3887)
 На работното място (1950)
 Образование (5426)
 В чужбина (1202)
 Наркотици и алкохол (889)
 Измислени истории (714)
 Проза, литература (1443)
 Други (12244)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Проза, литература

Няма кой
преди: 5 години, 20 дни, прочетена 1465 пъти
След като огледа внимателно рентгеновите снимки на компютъра си, лекарят стана и се обърна към лежащата на медицинското легло Симона. Двайсет и шест годишната жена преплете нервно пръсти и прехапа устни. Очите й се взираха очаквателно в медика.
- Няма страшно, не се безпокой. Ще те оправим. Дошла си тук пеш, казваш?
- Ами да, таксито поднесе и се блъсна в един спрял до тротоара камион. После шофьорът излезе да огледа щетите, а аз …просто метнах една петолевка на таблото и си тръгнах. Ударът бе доста силен, а и аз не си бях сложила колана, но първоначално не усещах почти никаква болка.
- А после?
- После взе да ме наболява кракът и китката ми се поду леко, та затова реших да отида на преглед. Има ли нещо сериозно?
- Не, не бих казал – отвърна лекарят, - но ще трябва да се вземат мерки.
- Какво…
- Тибията на левия ти крак, това е голямата пищялна кост има петсантиметрова пукнатина. Китката на дясната ти ръка е счупена, но за щастие и там няма разместване на костите.
- Мислех, че само съм се натъртила – измърмори Симона и се вгледа в подутата си китка.
- Не се притеснявай, до месец и половина всичко ще заздравее напълно. Хайде стига съм приказвал, че работа ме чака.
Симона нямаше представа каква точно работа ще върши лекарят, но реши за момента да не задава повече въпроси.
Лекарят издърпа надолу ципа на черния й кожен ботуш и го събу, после като че ли се поколеба. Измърмори нещо под носа си и каза:
– Чорапогащника викам да не го махаме целия, за да не мръзнеш, когато излезеш навън. – Той взе една ножица със закривен връх, заметна долния край на полата на Симона високо над коляното и без да се церемони разряза тънката материя. Секунди по–късно левият крачол на чорапогащника се озова в кофата за боклук. Симона се надигна на лакти и се вторачи в оголения си крак. Почувства се леко неловко, когато пръстите на лекаря се плъзнаха по прасеца й, след това се замисли кога точно бе депилирала краката си. Съвсем скоро беше, така че нямаше опасност да се изложи. Направи й впечатление, че синината под коляното се е разраснала и че се е появил лек оток.
Лекарят подпъхна дланта си под петата на младата жена, повдигна внимателно наранения крайник, след което мушна под него малка възглавничка.
Симона започна да протестира, чак когато лекарят нахлузи на крака й бял чорап, и започна да омотава отгоре му нещо, наподобяващо плътен бинт.
– Гипс ли ще ми слагате? ! Не може ли просто… Ама защо? Кракът съвсем леко ме наболява, защо…
Мъжът очевидно се подразни от мрънкането на Симона. Помълча, помълча пък рече:
– Ако не се обездвижи, може да се стигне до тежко счупване. Едно рязко завъртане и… прас, всичко отива на кино. Нали не искаш да се стигне до операция и слагане на пирони?
Симона ококори ужасено очи и закима. Не бе предполагала, че нещата са толкова сериозни.
Двайсет минути по–късно кракът й се сдоби с масивна гипсова превръзка, започваща малко над пръстите и стигаща до средата на бедрото. Коляното й остана „залостено” под прав ъгъл, което означаваше…
– Няма да мога да стъпвам! – възкликна възмутено тя.
– Засега не, но ако възстановяването върви нормално, след месец ще сложим отдолу гумена пета, за да можеш да натоварваш крайника.
Симона пребледня леко. Настроението й съвсем се скапа, когато китката й бе гипсирана така, че само върховете на пръстите да стърчат навън.
– Това е, готова си. Можеш да си ходиш. Ето ти документите. След месец да дойдеш на преглед.
– Ама… няма кой…
– Няма кой?
– Няма кой да ми помогне…
– Ей сега ще извикам санитар да те настани в количка и да те изведе. Няма страшно, пази леглото и дръж крака нависоко, за да спадне отокът. Лека храна и повече витамини. – Лекарят изми ръцете си и се оттегли в съседната стая.
Връхлетя я буря от тревожни мисли. Беше дошла преди два месеца в София и бе започнала работа в кол център. Познаваше само неколцина от колегите си и хазяйката си – жена, прехвърлила осемдесетте. Родителите й бяха загинали при автомобилна катастрофа преди петнайсет години. Разбира се имаше близки и приятели, но в момента всички те се намираха в другия край на страната, на повече от 500 километра от столицата. Просто нямаше на кого да разчита. Да не говорим, че вероятно щеше да загуби работата си, защото все още бе на временен договор. А финансово не бе хич добре, в момента разполагаше с всичко на всичко 400 лева.
Санитарят помогна на Симона да се прехвърли върху докараната от него метална количка. Ръката му се задържа прекалено дълго върху тънката талия на момичето, поне с такова впечатление остана то. Човекът или искаше да е максимално полезен, или обичаше да опипва млади пациентки.
Част от чакащите пред кабинета се загледаха с интерес в Симона, а едно момченце на около три – четири години я посочи с пръст, като същевременно задърпа майка си за полата.
– Къде да те закарам? – попита санитарят и забута количката към изхода.
– Аз… всъщност…
– Обади ли се на близките ти да те вземат?
– Не, не съм.
– Е звънни им де! Количката не ми трябва, можеш да си седиш в нея колкото си искаш. Ще те оставя някъде по–настрани за да не пречиш на чакащите.
В този момент Симона усети, че й се пишка. Често ставаше така, когато се разтревожеше. Санитарят сложи в скута й плика, в който бяха прибрани дамската й чанта и левия й ботуш, смигна й заговорнически и закрачи към изхода.
Симона хапеше усти и се чудеше какво да прави. В крайна сметка реши да не се обажда на колегите си. Вярваше, че ще може да се справи сама с прибирането в квартирата. Трябваха й само патерици, нищо повече. Стоянката на такситата беше съвсем близо, на петдесетина метра от входа, така че нямаше да се наложи да куцука дълго. Само че някой трябваше да й купи патерици. Потърси с поглед санитаря, който й бе помогнал преди малко. Видя го и му махна. Той кимна, вдигна разбиращо вежди и се приближи с бавна крачка.
– Извинявайте, че пак ви притеснявам – подхвана Симона. – Ще ми трябват патерици, има ли наблизо магазин…
– Има санитарен магазин на две преки оттук, но аз в момента съм на смяна, така че… ех, добре, ще отскоча да ти купя, макар че рискувам да загубя работата си.
Симона бръкна в дамската си чанта и извади портмонето си. Извади от него две петдесетачки и понечи да ги подаде на санитаря.
Той взе само едната от банкнотите и каза:
– Петдесет стигат. Колко си висока?
– Метър и шейсет и един.
– Добре. Чакай ме тук!
Младата жена се усмихна криво. Много й се искаше да се махне от това подтискащо място, но просто не можеше.
Петнайсетина минути по–късно санитарят донесе чифт алуминиеви патерици и ги връчи на Симона.
– Нагласил съм ги на височина – рече той и си тръгна.
Симона се изправи, балансирайки на здравия си крак, като веднага се подпря на стената, защото изобщо не се чувстваше стабилна. Успя някак си да мушне патериците под мишниците си и тогава изведнъж разбра, че нещата няма да се получат. Дясната й длан бе гипсирана в изпънато положение и с нея не можеше да държи ръкохватката на патерицата. Опита да се придвижва само с една патерица, но само след няколко подскока се отказа, защото рискът да падне бе много голям. Наведе се настрани и се подпря на пръстите на гипсирания си крак, въпреки че лекарят категорично й бе забранил подобни експерименти. И така не се получаваше. Дотътри се с мъка до количката и седна. Разплака се. Минаващите покрай нея хора й хвърляха странни погледи. Вече й се пишкаше много, имаше чувството, че всеки момент ще се изпусне.
Видя една жена с бяла престилка и се престраши да поиска помощ.
– Моля ви госпожо, помогнете ми да отида до тоалетната!
– Вижте госпожице, аз съм лекар, не медицинска сестра, а и… – В този момент жената видя насълзените очи на Симона и се смили. Затика количката към най–близката тоалетна.
След като се облекчи, Симона за момент се почувства щастлива. Лекарката се оказа добра жена и дори й уреди транспорт до стоянката на такситата – един от стажантите й я закара с инвалидна количка дотам.
Шофьорът на таксито се намуси, когато видя какъв клиент му водят, но не обели и дума, даже помогна на стажанта, който бе доста несръчен и все не успяваше да подхване Симона на правилното място, може би се притесняваше от факта, че влиза в телесен контакт с млада и красива жена. Горкичкият, дори се бе изчервил.
Таксито потегли. Шофьорът мълчеше, на Симона също не й бе до приказки.
Когато стигнаха, Симона извади десет лева и каза:
– Задръжте рестото. – А броячът показваше едва 4, 35 лв.
Симона успя да се измъкне сама отвън, а шофьорът прояви разбиране към затрудненото й положение и й подаде ръка, помагайки й да се дотътри до пейката пред входа. Заработил бакшишът си, таксиметровият шофьор се качи в колата си и отпраши, а Симона остана да чака на прогнилата дървена пейка. Не бе сигурна какво или кого точно чака, но знаеше, че няма друг вариант, освен да чака. На всичкото отгоре квартирата й бе на третия етаж, а сградата нямаше асансьор.
Хората я отминаваха без да обръщат внимание на търсещия й поглед; някои се зазяпваха в гипсирания й крак, който стърчеше напред, подпрян на мръсните плочки, други просто отминаваха невъзмутимо.
По едно време се появи хазяйката на Симона. Възрастната жена се придвижваше бавно, подпирайки се на очукания си бастун. Не се трогна особено, когато Симона й разказа какво е преживяла и какви затруднения изпитва – може би се опасяваше, че няма да получи навреме наема си, – но обеща да помоли зет си да окаже съдействие. Само че въпросният зет щеше да се прибере от работа най–рано след два часа.
През следващия един час в сградата влязоха няколко човека, но Симона не ги помоли за помощ, защото не ги познаваше, а и те не реагираха по никакъв начин на умолителните й погледи.
Когато започна да роси ситен студен дъждец, си каза, че не може да кисне повече на пейката. Реши да помоли за помощ първия човек, който се появи. Копнееше да се прибере в къщи и да полегне на изтърбушения матрак, чувстваше се скапана както физически, така и психически.
Видя, че на отсрещния тротоар вървят момче и момиче. Бяха високи и стройни, но си личеше, че все още са тийнейджъри. Дължаха се за ръце и, усмихвайки се един на друг, разговаряха оживено.
– Извинете! – провикна се Симона и им помаха със здравата си ръка. Двамата извърнаха глави към нея и я изгледаха учудено. Усмивките на лицата им бавно се стопиха. – Извинете, бихте ли могли да ми помогнете? Съжалявам, но… – Те се приближиха, изглеждаха леко притеснени.
– Да, госпожо? – каза момичето и хвана под мишница приятеля си.
– Дали ще можете да ми помогнете да се кача на третия етаж? Квартирата ми е там. Няма да мога да се справя със стълбите сама за съжаление. Просто с тази ръка няма как да държа патерицата. – Симона показа гипсираната си дясна ръка. – Извинявайте, че ви притеснявам, но…
Двамата се спогледаха. Момичето кимна. Момчето сви рамене и също кимна.
– Искате да ви занесем на ръце до горе? – попита момичето. Плъзна поглед по тялото на Симона, сякаш се опитваше да прецени колко килограма плът има под зимните дрехи на младата жена.
- Не, в никакъв случай. Само искам някой да ме придържа от дясната страна, мога да използвам едната патерица, така че… Много извинявайте, но няма кой…
– Госпожо, като ви гледам едва ли тежите повече от петдесет килограма, така че преспокойно можем да ви занесем до горе. Нали, Ники? – Момчето кимна.
- Всъщност тежа 52 килограма, и все още съм госпожица.
– Няма проблеми… госпожице. Да тръгваме!
Двамата тийнейджъри подадоха ръка на Симона и тя се изправи, след което мушна едната патерица под лявата си мишница. Ники се поколеба за момент, после застана от дясната страна на младата жена и я подхвана внимателно за талията. Тя преметна наранената си ръка около врата му. Тръгнаха.
Първоначално се придвижваха доста бързо, но когато стигнаха до стълбите, Симона загуби темпо, защото я достраша да не се спъне. Тогава се намеси момичето. То измъкна патерицата и застана на нейно място. Симона вече се чувстваше стабилна, само трябваше да подскача от стъпало на стъпало и да се държи здраво за помощниците си, които крачеха уверено нагоре. Токът на десния й ботуш потракваше ритмично при всяка стъпка. Гипсираният й крак се полюшваше, но нито един път не се чукна в захабената мозайка.
Когато стигнаха до входната врата на квартирата, Симона се подпря на стената и извади ключовете от джоба на палтото си.
– Много ви благодаря! Нямаше да мога да се оправя сама.
– Няма проблеми – каза момчето и се усмихна глуповато. Тогава Симона забеляза, че анцугът му се е издул отпред. Момичето също забеляза издайническата издутина.
– Ники, отиди да донесеш патериците на жената!
– И плика, който е на пейката – вметна Симона.
– И плика, който е на пейката.
Момчето се втурна надолу по стълбите.
– Моето гадже май си пада по зрели жени – изсъска момичето.
– Хей, я стига! Не съм и предполагала…
– Когато ти донесе нещата, си тръгваме… и не искай нищо повече от нас. Ясно?
– Добре. Много съм ви благодарна!
Минута по–късно Симона влезе в апартамента си и вдиша атмосферата на усамотение, което лъхаше от него. Захвърли патериците на пода и се просна на вехтия матрак.
Следващата седмица бе изключително тежка за Симона. Единственото хубаво нещо бе, че успяваше, макар и трудно, да се добира до тоалетната, когато се налагаше да я ползва. Отказа се от идеята за къпане, защото не успя да покрие гипсираните си крайници с найлонови чували. Поддържаше хигиената си, като се бършеше с влажни кърпи. Не можеше да разреши както трябва дългата си светлокестенява коса. И при храненето изпитваше проблеми – хич не е лесно да си отрежеш филия хляб с една ръка. Но най–неприятното бе, че нямаше кой да й пазарува. Веднъж хазяйката се смили и й донесе хляб, кашкавал и салам, а три дни по–късно нейна колежка изпълни молбата й да накупи продукти от близкия супермаркет. Само че въпросната колежка даде ясно да се разбере, че няма повече да изпълнява подобни поръчки – имала си била предостатъчно работа. Симона нямаше на кого да разчита в този голям и враждебен град. Парите постепенно привършваха, а на всичкото отгоре прекият й началник й сподели, че договорът й за работа няма да бъде продължен – очевидно шефът си бе помислил, че Симона е получила тежки физически увреждания.
След като си плати наема, средствата й съвсем се стопиха. Налагаше се спешно да вземе някакви мерки. Обади се на чичо си и го помоли за помощ. Той й заяви, че в момента не може да дойде да я вземе, но че непременно ща я чака на гарата. Симона просто трябваше по някакъв начин да се качи на влака. Прибереше ли се веднъж в родното си градче, нещата щяха да се наредят някак си, поне така си мислеше.
Набра телефона на една голяма компания за таксиметрови превози и каза на диспечерката:
– Здравейте, трябва ми такси до Централна гара. Проблемът е, че съм със счупен крак и ръка и някой трябва да ми помогна да сляза до таксито, а после когато стигнем до гарата, да ме качи на влака.
Диспечерката се поколеба, после каза.
– Разполагате ли с инвалидна количка, госпожо?
– Не.
– Значи искате някой да ви носи на ръце?
– Аз не съм много тежка, само 52 килограма тежа.
– Ще говоря с колегите, ако някой се съгласи, ще ви се обадя. Дочуване.
Никой не се обади. Симона удари на камък и при другите превозвачи.
След като се наплака едно хубаво, й хрумна друга идея. Взе вестник „Позвънете” и започна да го разлиства. откри една фирма за хамалски услуги и набра телефона й.
– Здравейте, трябва ми човек, който да пренесе нещо от апартамента ми да гарата, а след това да качи въпросното нещо на влака.
– Колко тежи товарът? – попита служителят.
– 52 килограма.
Договориха се за цената и Симона получи обещание, че до два часа ще й изпратят човек с „баничарка”.
Когато звънецът зазвъня, Симона взе патерицата си и заподскача ентусиазирано към входната врата. Беше прибрала всичките си лични вещи в една раница.
Отвън стоеше мускулест младеж на около двайсет и няколко години. Той повдигна леко вежди, когато видя измъчената физиономия и гипсираните крайници на Симона. Погледът му се стрелна зад гърба й.
– Къде е товарът?
– Аз съм товарът – заяви троснато Симона, очаквайки да възникнат някакви неприятности.
Младежът се подсмихна и я измери от глава до пети.
– Ще ви занеса до гарата, няма проблеми.
– Трябва и да ме качите на влака, такава е уговорката.
– Дадено.
Младежът изчака Симона да заключи входната врата, после награби „товара” и го понесе надолу по стълбите. Пет минути по–късно младата жена лежеше на задната седалка на „баничарката” и си бъбреше приятелски с мускулестия младеж, който се оказа студент по химия. Двамата бързо бяха намерили общи теми за разговор. Симона му сподели за неволите си и за това, че копнее да се махне от големия град.
– Как успя да се подредиш така? – попита младежът.
– Ами… таксито, в което се возех, катастрофира, а аз бях без колан…
– Лошо. Съжалявам, че си се потрошила.
– Всъщност нещата не са чак толкова зле. Един пукнат пищял и счупена китка, това е. След месец и нещо ще ми свалят гипса.
– О, чудесно. Тук няма кой да се грижи за теб, а?
– Няма. Когато се прибера, ще трябва да разчитам на чичо ми, защото родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа преди десетина години.
– Неприятно. Много съжалявам.
Симона се чувстваше комфортно в здравата хватка на студента, който уверено си проправяше път през тълпите хора. Усещането й за сигурност се подсилваше от факта, че той проявяваше чувство за хумор и се държеше като … готин пич.
– Е, стигнахме – каза студентът и се наведе, за да може Симона да стъпи на здравия си крак.
– Остава само да ме качиш на влака. Ето ти парите!
– Благодаря. Пожелавам ти бързо оздравяване.
– Е, и аз благодаря! Без теб нямаше да мога да се оправя.
– Знаеш ли… живея сам в двустаен апартамент... А от доста време си мечтая да имам свестен съквартирант. Жалко, че се налага да заминеш. Щеше да е страхотно, ако…
Симона го гледаше невярващо.
– Какво намекваш?
– Защо не дойдеш да поживееш един месец при мен? Докато ти свалят гипса? Ще се грижа за теб, ще ти пазарувам, ще ти помагам с каквото мога, дори ще ти съдействам да си измиеш косата, ако ми позволиш. Доста се е омазнила, между другото.
Симона се изчерви до уши. Студентът продължи:
– Не се опитвам да те вкарам в леглото си. Няма да се възползвам от безпомощното ти състояние, обещавам. Ще си имаш самостоятелна стая. Единственото, на което държа, е да ми правиш компания вечер. Чувствам се самотен напоследък.
– Не знам… странно предложение.
– Какво му е странното? За половин час си споделихме толкова много неща, явно си пасваме. От какво те е страх?
– Честно казано откакто пострадах ме е страх от всичко.
– Разбирам. Добре тогава, ще те кача на влака. – Той я вдигна с лекота и я понесе към отворената врата на един от вагоните.
– Добре. Оставам. Ще дойда при теб, но обещай да се държиш като добро момче.
– Обещавам! – отвърна студентът и се ухили до уши.
Симона получи грижите, от които се нуждаеше, получи и добра компания в лицето на Антон – така се казваше мускулестият студент. Двамата заживяха кротко и спокойно, като приятели. Антон очевидно харесваше физически новата си съквартирантка, но нито един път не си позволи да й направи сексуален намек. Е, поопипваше я от време на време, но по–скоро по задължение – когато й помагаше да се придвижи от едно място на друго. Симона постепенно започна да свиква с факта, че се е превърнала в нещо като кукла Барби. Антон намери отнякъде инвалидна количка и с нея започна да извежда Симона навън, предоставяйки й възможност да подиша чист въздух и да се разнообрази. Веднъж отидоха на кино, посетиха няколко ресторанта. Всичко вървеше гладко.
Докато един ден не се появи Калин – слаб мургав мъж на около 35 години. Той влезе без да почука в стаята на Симона, следван от Антон, който изглеждаше така, все едно го е свил стомахът.
– Прав си, Антоне, това момиче наистина има невинна физиономия. – Приближи се до Симона и започна да я оглежда, като обърна най–голямо внимание на гипсирания й крак.
Шокирана, Симона седеше в инвалидната си количка и не смееше да продума, само стрелна с поглед Антон, който се потеше от нерви. Чудеше се защо Антон позволява на новодошлия да се държи толкова грубо.
– Това е братовчед ми Калин – смутолеви студентът. – Той ще ти обясни всичко.
– Какво има да ми обяснява?
– Ще бъда съвсем честен с теб, Симона. Двамата с Антон смятаме да изнесем зад граница една картина и десетина римски монети. Ти ще ни помогнеш. Дори и да не искаш, пак ще ни помогнеш, защото нямаш друг избор. Ясно?
Симона примигна изненадано; Толкова бе сащисана, че не можа да обели и дума.
Калин продължи:
– Ще свалим гипса, ще увием картината около прасеца ти, ще прикрепим монетите към глезена ти и след това отново ще те гипсираме. Планът е съвсем прост и ясен. Никой няма да заподозре нищо, още повече, че ти разполагаш с нужната медицинска документация, а и с тази невинна физиономия… – Калин са разсмя, после добави: – Когато стигнем в Австрия, ще получиш своя дял, а той е 1000 евро.
– Няма да участвам в незаконни дейности– проплака Симона и погледна умолително Антон.
– Ще участваш и още как. Ако случайно ти скимне да ни издадеш, ще влезеш и ти в затвора, защото десетки хора могат да потвърдят, че от известно време живееш на семейни начала с Антон, тоест си съучастничка. Нали се сещаш! Няма мърдане, момиченце, така че си опичай акъла! Плюс това трябва да ми благодариш, че ти предоставям възможност да изкараш някой лев. Ако започнеш да ни играеш номерца, ще ти счупя и другия крак, да знаеш!
Симона започна да подсмърча жално, но не запротестира, когато Антон извади ножица за рязане на гипс и се зае да „освободи” крака й.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 5 години, 19 дни
hash: 2f993a727b
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

1.   Много е добро:) Като история - разказано е добре, интересно е до самия край, но.. той е мн гаден. Макар че сигурно точно така би се случило и в реалността. Този Антон е тъпанар.

 
  ...

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker