Споделена история от Проза, литература |
Необятни пътища
преди: 9 години, 4 месеца, прочетена 1544 пъти
О, майко моя
защо такава си ме родила
себе си да гоня
ала оставям душата ти мила
да ме търси сега
сама, затворила врати,
мъртва от тъга
дотегнало и от шеги…
Но това шега не е.
Без обещание тръгнах,
обещание да дойда пак,
обещание да се върна,
незнаейки докъде чак
ще вървя
ще крещя
ще се губя,
най-глупаво
и егоистично
без да се обърна.
О, моя майко
не смей да го спираш
това сърце жалко
желаещо да скита..
Горя не знаейки къде пак
се намирам вече…
По необятни земи чак,
но времето тече…
Надалеч отивам.
Няма време за сълзи.
Ала умирам…
Това сърце още търси…
Не смей да ме гледаш,
опитвайки се да преглътнеш
мъката, с която ме убиваш,
отново крещейки ‘’как смееш…’’!
Ала съдбата желае..
Желае аз да се губя…
Да ме убие, да ме омотае,
гледайки, че вече не мога…
Но лъже се тя,
ала мога аз…
За мене пя
тя безсрамно пак,
как отново
и отново, и отново
по необятни пътища
ще тръгна,
по непознати сънища
ще се търся…
Как за тебе, майко
аз ще ридая
и сърцето ти гальовно
ще разбия
тъй безсрамно
горчиво
и безмилостно…
Ала повярвай,
умирам…
За тебе майко….
Любима…
|