Те умират сами - Spodeli.net


Нещата от живота...
 


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (87892)
 Избор на редактора (164)
 Любов и изневяра (20280)
 Секс и интимност (10298)
 Тинейджърски (19232)
 Семейство (4278)
 Здраве (7191)
 Спорт и красота (3771)
 На работното място (1796)
 Образование (5080)
 В чужбина (1140)
 Наркотици и алкохол (855)
 Измислени истории (709)
 Проза, литература (1413)
 Други (11677)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Проза, литература

Те умират сами
преди: 4 години, 5 месеца, прочетена 1283 пъти
Нищо в този свят за него не беше същото, както за мен и каквото би било за теб, читателю. Защо започвам разказа си с тази предварителна уговорка?! Защото ми се иска от самото начало да е ясно, че главният герой е уникален. Уникален, не защото е произведение на моята ненаспала се мисъл, а защото е луд.

Да, луд! Всички го мислеха за луд, но никога не използваха тази дума. Казваха, че се е разболял, че не е добре или просто поглеждаха с онзи многозначещ поглед и едва, едва отронваха:
...- е, знаеш.
Не че не искаха да повярват в това, че е психичноболен, тях просто им беше някак тъжно, неловко, а може би се срамуваха и от хората.

Но той беше луд! Не това не е думата. Аз съм човек, директен в своите думи. Той всъщност беше прекрасен. Последните години не говореше с никого, сякаш беше забравил, че въобще може да говори. Тези двадесет години не се бяха случили за него, той отново беше новороденото, което опознава този свят. В очите му грееше една възхита и едно огромно любопитство. Наблюдаваше с нестихващ възторг всяко срещнато нещо и се смееше.
Да, той беше луд! И беше прекрасен.

Когато ме видя за първи път, наблюдаваше ме с тези огромни, влажни, зеленикавокафяви очи, в които се четеше радост, интерес и смущение. Почуствах се отново на 7 години. Ей сега очакваш той да ме хване за ръка и започнем игра на жумичка, или стражари и апаши. и може би щяхме - кой знае?! Майка му дойде и му се скара да не ме притеснява.
-Кой е той? - попитах майка си, която се познаваше със семейството
-О, не питай, не е за разправяне. Тъжна история. Не иска да яде, изпуска се като бебе в гащите, не говори. Господ да ми прости, ама се измъчиха с него тея хора. Все доктори, изследвания, хапчета - нищо не помага. Майка му се оплаква жената...

Тук спрях да я слушам. Не исках да слушам за тях, исках за него да ми разкаже, за прекрасния му магнетизъм, да ми обясни защо се почувствах пак дете до него. Да ми разкаже за този причудлив, детски и прекрасен възторг в очите му.
-..няма да се оправи. Сега е и болен, вирус някакъв. Нито може да си каже, нито нищо. Ще умори майка си.

Следващата ни среща беше по странна. Лудият и майка му излизаха от парка, а аз разхождах кучето там. Той й сочеше разни неща с пръст. И се смееше. Ахна зарадвано, когато някакъв зелен тролейбус премина през пешеходната пътека пред тях. Следвах ги тихичко, не исках да им преча и да смущавам жената. Лудото момче тръгна да прегърне сякаш автобуса и започна да вика нещо, някакви си негови думи, които не разбирах с мозъка. Но душата ми чуваше ясно - той го поздравяваше, правеше му комплименти, канеше го на игра. Хората наоколо започнаха да го гледат странно и мейка му силно го дръпна за ръката и го смъмри нещо. Той посърна и тихичко тръгнаха да пресичат. После се изгубиха от погледа ми.

Когато разбрах, че е в болница отидох да го видя. Имах познати там и разпитах. Казаха, че няма надежда.

Пристъпих в миришещата на лекарства и прясна мазилка, стая и го видях да лежи на леглото, завързан с ремъци. Беше се загледал в прозореца, от който виждаше поклащащите се клони на някакво голямо дърво и не се обърна. Приближих се и леко докоснах ръката му, но реакция отново нямаше. Оставих подаръка си - детска книжка с рисунки на автобуси, тролебуси и коли и си тръгнах. навън денят беше мрачен и вятърът се засилваше. И нещо натежа в гърдите ми, сякаш, че камък бяха сложили вътре. Денят изгуби всичките си цветове, всичките си звуци и аромати, превърна се в ден за умиране.

След смъртта му дълго се говори какво е трябвало да се стори и какво не трябвало. Търсеха се виновници. Бяха им необходими, за да им прехвърлят от болката си. Въобще, случиха се всички онези неща, които принципно се случват в подобни ситуации.

Един ден се разхождах в парка и пред мен премина зелен тролейбус. Започнах да се смея и да викам някакви неразбираеми думи, да му се радвам. Хората наоколо се отдръпнаха и с леко тъжни и погнусени физиономии, коментираха:
- Май не е добре, момичето...


-------------------------------------------
Това е "основата" на един проект, който мисля след време да развие в доста по-устойчив разказ. Публикувам го, за да разбера какво мислите вие, като публика, независеща от името ми, годините и т.н.
Благодаря на всички, които биха били любезни, да се отзоват

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 4 години, 5 месеца
hash: 3541ed98cd
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

1.   Историята ти е чудесна. Някъде посредата настръхнах. Наистина разказа е чудесен, включващ много смисъл. Защото наистина тези хора умират сами.. Дори и тези, които не са във толкова напреднал стадий(т. е., когато вече 'няма какво да се стори'). Просто по-различни хора, по-извисените духовно, се наричат 'луди'. Може би просто, защото са различни, може би защото са 'по-по' от другите, знам ли..
Но разказа ти е чудесен, дано го реализираш в нещо стойностно, сигурен съм, че ще е така. Поздрави
Момче 18

 
  ...
преди: 4 години, 5 месеца
hash: 77a663fbba
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

2.   Когато чета нещо качествено, не ме интересуват нито години, нито имена, нито псевдоними. Благодаря, че сподели този чудесен разказ! :-)

 
  ...

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker