Споделена история от Проза, литература |
Танцът
преди: 9 години, 4 месеца, прочетена 2121 пъти
Помня, че улицата сияеше с последните лъчи на следобедното слънце, които се отразяваха в мокрия асфалт. Миришеше на дъжд и, макар да бе спряло да вали преди минути, аз сякаш все още усещах ефирните капки по лицето си. На устните ми се появи едва загатната усмивка. Хората, които ме познаваха, знаеха всички тези малки странности у мен, като например удоволствието, което намирах, разхождайки се под дъжда. Господи, обичам този мирис.
-Един танц? - попита ме тя, хващайки ръката ми.
Бях изумен, но не от предложението й. Виждате ли, тя винаги измисляше нещо щуро за правене и това именно ми харесваше у нея. Стресна ме внезапния допир на кожата й до моята. Беше магическо. И плашещо.
-Знаеш, че не ме бива... - измърморих неопределено, макар вътрешно да знаех, че няма как да избегна това, което вече си е наумила. - Хайде, стига.
И точно в този момент направих грешката да се вгледам в очите й. Техният израз, в комбинация с топлите й пръсти около моите, просто не ми остави избор. Оказахме се прилепени един до друг, аз вдървен и притеснен, а тя развеселена и доволна като малко дете, на което току-що са купили фунийка сладолед.
-Ще ни помислят за откачени - казах аз, пристъпвайки едва-едва на мокрия тротоар. - Осъзнаваш ли го?
-Да, обичам да карам хората да мислят - отвърна тя, без да ме поглежда. - Пък макар и по един твърде първобитен начин.
Зачудих се какво точно има предвид и изведнъж осъзнах - хора като нея могат да бъдат много опасни, стига да пожелаят. Почувствах се адски нелепо от този внезапен проблясък, защото той ме накара да се отдръпна, по-скоро мислено, отколкото физически. И, разбира се, като всички твърде интуитивни хора, тя веднага го усети.
-Ако ти е неприятно, просто ми кажи.
-Как ти хрумна, по дяволите?
Тя само се усмихна неопределено и отдели тялото си от моето. Малко по-късно се наложи да я настигам, тъй като тя тръгна надолу по улицата без дори да поглежда назад, а аз не разбрах навреме какво се случва и се затичах след нея с няколко секунди закъснение.
-Ще получа ли някакво обяснение? Или просто ще трябва да те гоня? - извиках аз на гърба й, който сякаш бе настръхнал от негодувание.
-Омръзна ми.
-Омръзна ти от какво?
Извърна се към мен и ме погледна с очи, в които блестеше ярост.
-Омръзна ми от хора, които не спират да ме преценяват в ума си! Не можеш ли просто да ме приемеш такава, каквато съм, без да правиш анализи и заключения?
-Мога.
-Не, не можеш. Страх те е.
-О, моля те!
-Страх те е, че може да не съм тази, която ти се иска да бъда.
-Сега ти си тази, която прави анализи. Дори не ме познаваш!
-Изписано е на лицето ти.
-Кое?
-Всичко.
И отново ми обърна гръб. Чувствах се в безизходица. Не защото спорехме, може би за първи път, а защото знаех, че е права. Но вместо да си го призная, аз играех роля. Колко банално. А най-тъжното беше, че тя не го заслужаваше.
-Погледни ме. Хайде, обърни се и ме погледни.
Обърна се.
-Права си. За всичко, което каза, а вероятно и за онова, което съзнателно премълча. Точно така. Страх ме е, но не защото не си тази, която ми се иска да бъдеш, а защото се оказва, че си точно това, за което винаги съм мечтал. Това направо ме вцепенява, разбираш ли? Виждам те и затаявам дъх. Всеки път. Всеки път! После казваш нещо, а аз не знам как да реагирам, защото съм си мислел абсолютно същото. Плаша се. Плаша се, защото мисля, че срещнах себе си в по-красива форма.
Тя ме погледна с разширени от изненада очи. Най-красивите очи, които Бог някога е създал.
-Така описано наистина е плашещо - прошепна тя. - Трябваше да ми кажеш.
-Казвам ти. А сега можем ли да продължим с танца? Тъкмо започваше да ми харесва!
Усмихнахме се един на друг като хора, които знаят някаква тайна и затанцувахме. Хората ни гледаха с почуда, някои се усмихваха, други се мръщеха. Не ме интересуваше тогава, не ме интересува и сега. Защото в този ден хванах ръката й и до ден-днешен не я пускам.
|
