Споделена история от Проза, литература |
Един сватбен ден
преди: 9 години, 4 месеца, прочетена 1980 пъти
Тя стоеше сама пред огромното огледало в собствената си спалня. Гледаше жената в прелестната бяла рокля, чуваше смеха на двете шаферки отвън, които тъкмо я бяха оставили за минута сама с мислите си. А тя точно от това се страхуваше най-много. Шумът и суматохата я бяха завлекли в скоростното препускане по задачи цял ден, не й бяха позволили да се зачуди, да се заколебае или да осъзнае какво се случва. Но сега беше дяволски тихо и спокойно, чуваше се само меланхоличното отмерване на часовника, секунда по-близо до съдбоносния миг, още една, хармонично... унасящо... хипнотизиращо. Тя е ангелски красива, знаеше го, виждаше го. Затвори очи и се замисли за мъжът, чиято фамилия щеше да вземе само след броени часове. Върна се назад, много назад, още към деня на тяхното запознанство.
Горещ летен ден- ваканцията след 1вата им учебна година. Ден, който никой от приятелите им не помнеше, защото всички са били толкова малки. Но тя много добре си спомняше момента, в който го видя за първи път. Бяха на футболното игрище зад блока, когато се появи момче със син екип, черна коса и сериозен поглед.
Тя вярваше, че не е любов от пръв поглед, но защо тогава помнеше само него? Насили паметта си, но ме можа да разбере кой бе момента, в който беше признала пред себе си, че го харесва.
От този момент това момче не напусна живота й. Не ходеха в едно училище, но и не пропускаха възможност да се видят. А нейното лице засияваше всеки път щом го видеше. И така ден след ден годините се нижеха, а нейното сърце започна да бие за него- обичаше го с най-чистата и искрена любов, която можеше на съществува. А той? Той все бързаше да порасне и все не разбираше какво е да си възрастен. Гордостта му растеше с всеки изминал ден, а страховете му сякаш ставаха по-дълбоки. Вероятно я обичаше, но никога не го каза. Но не я и остави. Бдеше над нея като орел. Не позволяваше да се говори срещу нея, не позволяваше дори да се закачат с нея. Той я защитаваше от всички, но не разбираше, че единственото нещо, което може да я нарани, бе той. А той понякога поемаше дори последствията от грешките й, тихо, тайно, смело. Но пак не го каза, пак мълчеше.. с години. Наказваше я с тишина. А нея я болеше. Караше я да се чувства недостойна за него. Но с всеки изминал ден тя се влюбваше все повече и повече - гледаше го как расте, как гради характера си. Познаваше всяко негово движение, тълкуваше всяка мимика. Той се превърна в най-голяма й опора, в смисъла на утрото, накара я да повярва в силата на най-чистата любов, научи я на всяческо търпение, показа й, че не е толкова страшно да боли, кали емоциите й и превърна детството й в приказка.
Последва гимназията - съдбата ги отнесе в различни посоки, той се премести, изчезна и сякаш взе със себе си сърцето й. А тя продължи живота си така, както той я бе научил. Никога не показваше слабост, бе център на внимание, но не оставяше да се разбере какво мисли. Никога не се и влюби отново, имаше твърде много наслагвани страхове, твърде много притеснения. Демонстрираше увереност, но беше изключително несигурна. И несъзнателно се мъчеше да преглътне този страх - изучи до съвършенство как да подлудява момчетата около нея. Ангелското й лице лъжеше твърде дълго. Набелязваше, получаваше и после бягаше. И пак отново. Като предизвикателство, като тест на собствените й способности. Драскаше по сърцата им с грациозност, но никога не стигна твърде далеч, никога не допусна никой до себе си. И не спираше да се залъгва - повтаряше си, че опитва да намери своето момче, но някъде там много дълбоко в себе си знаеше, че не допускаше никой просто, защото не беше той.
А всеки път, когато си мислеше, че може да се довери на някой, той се появяше за ден- два, за да й докаже, че все още държи контрола над нея, разпиляваше емоциите й и я оставяше разбита на хиляди парченца.
Тя бе оградена от хора, но чувстваше плашещо сама, на лицето й винаги грееше усмивка, но отвътре бе празна.
Не бе любопитна, не питаше, защото знаеше, че самата тя има твърде много тайни, знаеше силата на мълчанието и познаваше болката и манипулацията до съвършенство. А бе толкова малка. Така листовете на календара падаха един след друг.
Тя започна работа. И там срещна един мъж. Не момче, мъж. По-голям от нея, не прекалено, но достатъчно да се изградил като човек. Стабилен, самостоятелен, независим и силен. За първи път някой друг накара нещо в нея да трепне. Не с онази сила, не с онзи плам, но я накара да се усмихне истински. Той бе много различен- не криеше нищо от нея, бе честен с нея. А за нея това бе ново, но постепенно разбра какво всъщност е силата на характера. И бе на косъм да му повярва и да му подари себе си. Изнесе се и отиде в друг град, стана студентка и вече не бе онази, , ледена кралица". Знаеше добре колко е красива и знаеше какво оръжие може да бъде това, но спря да го използва, защото вече бе разбрала, че за да бъде с някой трябва не да харесат външния й вид, а да познаят демоните й и да останат до нея въпреки тях, а такива не й липсваха. Този мъж го направи. И тя му бе благодарна за това. Защо тогава не го обичаше?
Първият й 8ми декември, първият й студентски празник. Съдбата или си играеше с нея или я наказваше за всичко, което тя беше причинила на другите. Сега стоеше и срещу нея стоеше той- тя потъваше в дълбоките кафеви очи на най-голямата любов на нейния живот. А той я гледаше със същата ослепителна усмивка, която тя познаваше до болка добре. Запаметяваше всяка негова дума, схващаше всеки негов намек, смееше се на всяка негова шега. Всъщност нищо не се бе променило. Той се бе завърнал, а с него все още бе сърцето й и сега биеше в нея, с нея, буйно, живо, цяло. Телефонът й иззвъня. Беше мъжът, който бе се борил за нея от мига в който я срещна. Тя знаеше, че е правилно да вдигне и да покаже на всички, че е продължила напред. Но не го направи. Така или иначе бе в началото, всъщност никога не бе мърдала оттам. Беше безсилна срещу него. До толкова, че даже не изпита желание да бъде силна, усети как започва да се разпада пред очите му и знаеше, че той няма да го позволи. Молеше се да не го направи. Но беше щастлива, беше до него и си спомняше какво е да обичаш живота. Той остана плътно до нея цялата вечер, след това я изпрати до тях, остана с нея до сутринта, точно както преди, целуна я и й пожела лека нощ. После отново изчезна и пак се появи, обичаше я, дразнеше я, сякаш се страхуваше от нея и влиянието й върху него. Караха се, ревнуваха се, спореха, дразнеха се и имаха нужда един от друг повече от всичко. Но сега я допускаше до себе си, показваше й вълнението си, не криеше любовта си. А тя му вярваше. Захвърли всичко останало. Една особена топлина сега се разливаше по вените й. Любовта. Гори там до ден днешен. Тя познава всичките му кусури и недъзи, много от тях бе гледала как се зараждат, много от тях бе изпитала върху себе си. Виждаше недостатъците му, прикриваше грешките му, познаваше до болка слабостите му. И ги пазеше с всичко свое.
Но какво обичаше всъщност в него? Той бе донесъл цялата болка в живота й... а тя обичаше дори това. Защо? Любов или глупост?
-Изглеждаш прекрасно! Защо си така замислена? - Гласът му я върна в днешния ден. Накара я да настръхне. Но и усмивката й заблестя на лицето и тя го погледна с цялото си обожание. Властното му присъствие, трудния му характер, кривата му усмивка. Беше се облегнал на касата на вратата и я гледаше със закачлив, почти детски поглед. И тогава една игличка се заби в сърцето й, някъде там много надълбоко и тя осъзна, че най-големия й страх е да не го загуби. А той сякаш разбра, приближи се, целуна я. Бяха изминали 17години от както се познаваха, а допирът му все още събуждаше пеперудите в стомаха й. Облегна глава на гърдите му и си пое дълбоко въздух. Беше на единственото място, на което беше себе си- в ръцете му.
- Днес най-после ще бъдеш официално моя! - гласът му бе запленяваш, дрезгав, но притежаваше съблазнителна нежност, размекваше колената й и отдръпваше кръвта от тялото й. Днес? Та нима не бе разбрал, че тя винаги е била негова. Не познаваше друг живот, не искаше живот далеч от него.
И всичките й страхове изчезнаха, даде се смисъл на всяка грешка, всяка сълза сякаш бе пролята не напразно. Церемонията започваше. Луксозния кристално-бял плат се разшава по пода.
Излязох навън по стъпките на най-голямата любов на моя живот, напред към нашето завинаги.
Съжалявам, за прекалено дългата история, която за много от вас ще бъде вероятно безсмислена и не на място. Но преди 2седмици се омъжих и имах нужда някъде, на някой да споделя всичко, което криех в себе си толкова време. Имах нужда да пиша, да мисля и да изкажа пред себе си, нещата които ме бе страх да споделя на глас. Никога не съм била по-щастлива, но имаше едни 10мин на сватбения ми ден, в които мислите сякаш не спряха да бълват от някое зазидано, забравено кътче на съзнанието ми и не се сетих за по-добро място.. ^_^
|
