Споделена история от Проза, литература |
Представям си, че ще го прочетеш
преди: 9 години, 3 месеца, прочетена 1841 пъти
И тази нощ луната се показа. Катереше се бавно към върховете на клоните. Все така тиха.
Спомних си. Нощ след нощ нейната тишина ме успокояваше. Колко ужасяващо черни бяха нощите без нея. Но тя винаги се връщаше.
Заразлика от теб.
Ти беше всичко. И винаги е било така. Когато ходехте за орехи с цялата весела момчешка компания, слушах шегите ти, гледах с възхищение усмивката ти, гордеех се, когато спечелеше някой спор.
Помниш ли, когато ти търсех червеи? Беше на дванайсет, а аз на девет.
Винаги те чаках край поточето с торбичка, пълна с пръст, а в нея се въргаляха няй-тлъстите червеи, които намирах, докато плевях градината. Ти ме наричаше Калинка. И татко се обръщаше към мен така. Но за него това беше начин да ми каже, че ме обича, а за теб бях момичето, кето рови за червеи. Все пак и на това бях доволна.
Опитваше се да правиш салто, но когато значеше, че само гледам. Винаги се преструваше, че не чуваш, когато ръкопляскам, а после и двамата се заливахме от смях, щом паднеше на дупето си.
Веднъж остави букет цветя под терасата. За мен. И после избяга. Видях те.
Така с годините ти стана мъж, а аз станах... това.
|
