Моето паяче
преди: 9 години, 1 ден, прочетена 2038 пъти
Как ме мъчи тишината
пак. Влюбена я слушам, чакам
знак. Пия празнината,
мрак. Смешно се усмихвам,
чак красива се замислям.
Поглеждам се - избухвам в смях.
Болна съм всестранно и всевластно.
Времето ме дебне – пак го набедих.
Лази ли ме, лази то – ужасно,
ще се случи скоро, преди месец, два,
ще го моля: "Връщай, в друго, не сега",
ще стоя до късно в тихото сама,
ще броя картинки: "Помня ги така:
когато мама и тати бяха просто мама и тати,
а луната ме близна с просто леден език,
и залепнах за нея, малко писнах, че как ли,
и танцувах във спомен все още велик –
бяха там наредени далече от мене
шишенца миришещи. Радостен звук
задълба във детето всестранно, къде не
прерови за изход – още пазя го тук.
Изпусках ги всички и ме ръсиха цяла
с амнезия дъхава; песен напук
трепка край мене, процежда се, бяла,
ефирна, оплетена – ето я тук"...
И се случва скоро, и след месец, два,
и не моля – споменът е все сега,
и стоя до късно в тихото сама,
и броя картинки, сладостна игра.

23. 06. 15г.


Обичам да пиша и искам да знам, дали мога да докосна и други с творчеството си, затова Ви моля, модератори, да публикувате стихотворението ми дори и да не Ви хареса – имам нужда от градивна критика. На 18 съм и ще отдам живота си на литературата, назависимо дали се окажа
талант или провал като писател. Като хоби пиша и в проза, и в стихове. Тръпна от сладост всеки път, когато се окаже, че имам свободно време да се отдам на писане – предполагам, че това е любимият ми начин да "броя картинки". Обожавам всички форми на изкуството, развивам интелекта си и, макар да не съм човек на еднообразието, мога да си представя абсолютно всеки ден от остатъка от живота ми прекаран в писане и да си умра от щастие при това. Имам положителна енергия и ще се радвам, ако успея да споделя поне частица от нея със света чрез творчеството си. За да се усъвършенствам и да се науча да бъда действително полезна за евентуални читатели, имам нужда от критика, много критика. Моля!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 9 години, 1 ден hash: 55016b8a20

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Съжaлявaм, нямaм кaкво дa критикувaм- докоснa ме, усмихнa ме, почувствaх положителнa енергия :-). Дaй още нещо.

 

...

преди: 9 години, 1 ден hash: c2ee155c32

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Хубаво е. Но няма критика при мен. Когато прочетох това, което си написала след стиха си обаче, мисълта ми ме отнесе към един цитат от Нобеловата лекция на Йосиф Бродски, който искам да споделя с теб, защото и аз като теб намирам смисъл в онези безкрайни минути, когато времето спира, а мислите се материализират. Мисля, че в това виждам чудото на самото сътворение. Намерението се ражда в чувство, а то се завихря в света, намира приемник и става стих или разказ, а после той бива послание. Аз наричам това съвършенство. Но ето го и цитата: Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни причини … Той прибягва до тази форма – стихотворението – по-скоро от безсъзнателно-миметически съображения: черният вертикален съсирек от думи сред белия лист хартия по всяка вероятност напомня на човека за собственото му положение в света, за пропорциите на пространството спрямо тялото му. Ала независимо от съображенията, вследствие на които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, създаван от това, което излиза под перото му, върху аудиторията, колкото и да е голяма или малка тя – мигновеното последствие от този акт е усещането за влизане в зависимост от същия, от всичко, което е вече казано на него, написано и осъществено. Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но тя и разкрепостява. Тъй като, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава колосална центробежна енергия, дарявана му от неговия времеви потенциал – тоест от цялото бъдеще време. (…) Поетът, повтарям, е средство за съществуване на езика. (…) Пишещият стихотворение все пак го пише не защото разчита на посмъртна слава, макар той често да се надява, че стихотворението ще го надживее поне за известно време. Пишещият стихотворение го пиша защото езикът му подсказва или просто му диктува следващия стих. Започвайки стихотворението поетът по правило не знае как ще го завърши и често се оказва много удивен от това, което се е получило, защото често се получава по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-далече, отколкото той е очаквал. Точно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще. Както знаем, съществуват три метода на познание: аналитичен, интуитивен и този, от който са се ползвали библейските пророци – откровението. Различието на поезията от трите метода е в това, че тя ги използва и трите едновременно (наблягайки на втория и третия), тъй като и трите са ни дадени в езика; и понякога с помощта на една дума, на една рима пишещият стихотворение успява да се озове там, където преди него никой не е бил – и по-далеч, може би, отколкото той сам е искал. Пишещият стихотворение го пише преди всичко, защото поезията е колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането. Когато веднъж е изпитал това ускорение, човек вече не е в състояние да се откаже от повторение на опита, той изпада в зависимост от този процес, както се изпада в зависимост от наркотиците и алкохола. Човека, намиращ се в подобна зависимост от езика, трябва, предполагам, и да наричаме поет. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

 

...

преди: 9 години, 23 часа hash: aab1f244ef

гласове: 1 2 3 4 5   (4 гласа)

3.   Никой от съвременните автори и издатели не би ти обърнал внимание с този начин на писане. Това е жестоката истина. Живеем във време, в което българската поезия е в пост-модернизъм. Пиши за себе си, или промени стила си. Аз самата зарязах класическия стих и клишираните рими, и нещата тръгнаха към по-добро.

 

...

горе^

преди: 9 години, 7 часа hash: f2fdaf72c1

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Милa, включвaм се зaрaди коментaрът нa н3. В никaкъв случaй НЕ ПРОМЕНЯЙ стилът си! Тя говори кaто търговец, a ти си поет. Вложилa си душa и сърце, чувство, зaтовa те прочетох няколко пъти. Бих си плaтилa зa чувството, което ни подaрявaш, a не зa стокa съобрaзенa с пaзaрa. Притиснеш ли душaтa нa поетa с комерсиaлното съзнaние-по- добре си отвори мaгaзинче зa дрънкулки някaкви. Чувствaй, смей се, мечтaй и изрaзявaй товa нa листa, зa дa рaдвaш и нaс!

 

...

преди: 9 години, 1 час hash: 6bcc94f698

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   От авторката: Мислех да изчакам няколко дни, за да не прекъсвам коментарите, но няма как... На вас, сладури: Отражение. Капнах две сълзи в малкото ми огледало, схлупен звън обви бедното ми тяло. Вярвам в красоти. Зърнах те тогава, блъсна ме с мечти, капнах две сълзи с младото ми тяло. Има от преди, пазя да не се разлее. Ехо ме държи, твоят глас във мене пее. Още съм глупаче, бедното ми тяло, има от преди, пазя да не се разлее, с теб сега съм цяло. 25. 06. 15 г. Повярвах малко повече в себе си. Ако издам книга ще я посветя на вас :) Колкото до стила ми, още е в процес на изграждане, така че нищо чудно да включа и по-неримувани стихове по-натам, знам ли, но само ако усетя мелодията им. Сега остава да си измисля псевдоним, за да ме разпознавате :Р Ето и някои стари стихотворения (моля, дайте мнения), а под тях още малко дрънканици от мен: Ела. Представи си, че стоиш в моя малък миг. Представи си, че кроиш своя сладък лик. Помисли веднъж за мен като за твоята душа. Гледам те студен, смутен. Бъди какъвто си, сега. Шшш. Тиха тъма над града. Ярка луна във нощта. Повей на вятър невидим. В облаци плува небето. Два-три прозореца светят. Прилеп прелита безшумно. Криви сенки се канят. Звезди за безкрай обещават. Магия нашепва за сън. Паднах там, встрани. Долу не – встрани. Дръпна се лъча на вечна тежина. Нужда го рани, бутна го в страни, другото встрани на мойта тишина. Някой нявга лял се е в меките потоци, в меките потоци на тиха вечнина, дето бледа давя се, давя се във думите, в думите, разтичащи се върху блясък на звезда. Ти. Целувам те. Целуваш ме. Сбогувам се. Задържаш ме. Поглеждам те. Разтапяш се. Желая те. Явяваш се. Не зная те. И няма те. Усмихвам се. Очаквам те. Намерен. Лъч светлина прорязва нощта. Кой ли самичък стои на брега? Още един, лек като дим вдъхна в сърцето надежда. Трепна и трети, в миг се преплете с още безброй. спасен ще е той! Изпука съчка, и още една, под щастливите морни нозе. Дали утре ще осъмна по – умна, по-забавна в теб нощем щом надзървам тайно, небе? Окъпано врабче във лунен лъх и нощна светлина чака да го върнеш в млада плаха ведрина. Дали мога да се спъна, старинен зов на бебешка мечта, докато минавам през нежните завеси? Млечният път ме обърква, затова си живея във песен. Нагоре, надолу... Тук. Кое от стихотворенията ви харесва най-много? 1., а да знаеш аз колко се усмихвах като разбрах, че съм те докоснала... 2., цитатът ти ме изуми. Както и степента, до която си разбрал/а какво изпитвам З., какво мислиш за последното стихотворение? (довърших го днес) Е, така или иначе няма да захвърля добрата стара рима само заради модата, ще търся свой стил. 4., разплака ме... за момент щях да забравя, че най-важно е да пиша това, което чувствам; и тогава се появи ти... тогава се появи и стихотворението. Лека вечер от мен!

 

...