Случайни срещи глава 1, част 2 - Spodeli.net


Нещата от живота...
 


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (96363)
 Избор на редактора (166)
 Любов и изневяра (22656)
 Секс и интимност (11206)
 Тинейджърски (20163)
 Семейство (4817)
 Здраве (7774)
 Спорт и красота (4054)
 На работното място (2141)
 Образование (5892)
 В чужбина (1290)
 Наркотици и алкохол (924)
 Измислени истории (735)
 Проза, литература (1492)
 Други (13047)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Проза, литература

Случайни срещи глава 1, част 2
преди: 5 години, 29 дни, прочетена 1365 пъти
Случайни срещи

Глава 1
Част 2

Мария се събуди в 9 часа сутринта, петчасовото спане днес едва ли щеше да я ободри много, но поне се надяваше, че довечера ще е уморена много и, че ще заспи рано.  
  Щом слезе долу, баща й я уведоми, че днес е неделя и, че трябва да отидат на църква. Мария не беше ни най малко набожна и ходеше на църква като по принуда и като палеше свещ, го правеше просто, защото трябваше да се направи, без да отправя молитви или пък да влага чувство в това. Не вярваше в Господ, а това Явор го смяташе за нещо отвратително и недупостимо в един човек, за него беше напълно грешно да си неверник.  
 Като отидоха там, момичето както попринцип правеше, дори не се прекръсти, но баща й чак сега забеляза това направи й строга забележка и я накара пред него да се прекръсти както подобава и да запали свещ казвайки на ум най-съкровеното си и чисто желание, след което да се помоли за здравето на близките си и за самата себе си и да постави свеща, където й е мястото. За Мария това беше пълна загуба на време и не изпълни молбата на баща си. Тя понечи да излезе, но Радев я хвана за ръката и я изгледа с възмущение и разочарование. След което недоумението му прерасна в яд, ала дъщеря му изпитваше непоносимост към всичко свързващо се с религия, църква, божества... Особено щом майка й почина, когато беше още на 13. Тогава отхвърли съвсем идеята, че е възможно да съществува Бог. Понеже жената бе болна дълго време и бе доста набожна, ходеше на църква, молеше се да оздравее, какви ли неща не бе изпробвала, но уви... Спомина се нещастната... Дъщеря й изпитваше някакъв неприязъм към всичко свързано, най-вече заради това и не само заради случилото й с майка й, тя бе чувала за много истории, в които се разправяше за хора, дето са болни и непрекъснато се молят в църквата за своето изцерение, но накрая свършват под земята. Според момичето не вярата в Бог, а вярата в себе си и силата, която проявяваш е способна да те изцери... Ако разчиташ все на някой друг, тогава какво щеше да стане накрая с тебе?
 Ала баща й бе заклет вярващ християнин и размислите на Мария за него бяха съвсем неточни. Докато наблюдаваха доизгарящите свещи, момичето промълви съвсем внезапно:
-Какво ще кажеш да замина за Франция?
-Какво? -попита баща й, не защото не я разбра, а защото беше очуден от внезапният й порив на подобни размишления
-Не се обиждай, но не желая да остана вечно в това имение... -промълви тя искрено, защото обичаше да е точна и тактична, без да мисли че може да засегне някого. Радев не се засегна, а напротив, за измумление на Мария, той даже се съгласи и я подкрепи, след което добави очуден, ала доволен:
-Не зная защо така изведнъж проговаряш за подобно нещо, но аз нямам нищо против!
-Ще го обмислим по-нататък... -заяви твърдо момичето, с което искаше да каже, че за сега тази тема няма нужда от продължаване.
На излизане от църквата, баща й обясни, че отива във фирмата, защото подчинените му се нуждаели от него, за да обсъдят лично конкретен въпрос. Той извика едно такси, качи се и потегли. Мария имаше лекции, които започваха след няколко минути, но тя реши да не отива, защото право да си го кажем, беше и абсолютно безинтересна тази медицина.
  Поразходи се из улиците, не искаше да се прибира вкъщи, защото там беше още по-скучно от колкото в университета. Все едни и същи забавления и драми се разиграваха където й да стъпеше... Искаше да изживее нещо различно, да почувства нещо, което до сега не е. Струваше й се, че животът не може да бъде само това, което бе сега. Помисли си, че просто прекалява с четенето на романи и, че те са художествени измислици, в които се вживява и след това се чуди защо нейният живот не е толкова различен и интересен както попринцип е описан в книгиге.  
 Изневиделица заваля... Отначало бе ситен, но с течение на времето стана по-обемен, по-силен... Мария не си носеше чадър, но не се изплаши от този факт. Остана висейки под дъжда, макар да се измокри до кости. Хората я изгледаха изумени, докато тичайки, се опитваха да се приберат колкото се можеше по-скоро.  
 Валежът най-накрая спря. Момичето реши да се прибере, за да се подсуши и преоблече, защото не изглеждаше никак добре в този си вид.  
Щом влезе вътре, блъсна вратата и влезе в банята, за да вземе кърпа, да се подсуши, за да не се стичат капките по цялото й тяло. Ана щом я видя възкликна изумена как може да се е случило това, защото не бе разбрала, че до преди малко бе валяло силен дъжд. Тя за малко не се присмя на вида й, но се сдържа и промълви едва доловимо:
-Искате ли да направя нещо за Вас, госпожице?
Мария поклати глава и отиде в стаята си, за да се преоблече и да изтрие гримът, който се бе омазал по цялото й лице. Щом се оправи и вече бе в по-прилично състояние, седна троснато на най-последната стълба, докато премрежаваше поглед присвивайки очи.  
-Обядът ще бъде готов след малко! -обади се от кухнята готвачката Леа, която от шума на "творчестово" си, попринцип не чуваше и не разбираше какво се случваше в имението.  
 Слугинята тихо се приближи до Мария и седна до нея притеснявайки се, че е виновна за нещо и, че заради това не й обелва и дума. Ала момичето не беше ядосана нико му. Тя се загледа през прозореца и видя, че времето вече беше ясно и сивите облаци се бяха разскъсали.
 В този момент Радев се прибра в добро настроение и обяви весело новината, че били оправили и заличили проблемът с конкуренцията и не само това, ами бил наел още няколко специалисти, които бил убеден, че щяли да се справят перфектно с работата си. След което още по-възторжено извади бутилка уиски от някъде и я отвори, изписвайки на лицето си предоволството и гордостта, която изпитваше от себе си. Шепнеше си "Какъв съм гений! ", без да подозира, че го произнася твърде високо и, че всички го чуваха.  
 Той наля уиски в една чаша и отпи жадно, след което се поокашля и с още по-голям възторг и вживяване, започна да обяснява какво точно решение е измислил, но го представи по такъв начин, все едно, че е дошъл краят на света.
  На Мария й направи неособено добро впечатление неговата радост и направи забележка:
-Тате недей да се вживяваш така, знаеш, че имаш високо кръвно!
Явор въобще не обърна внимание на това и продължи да си налива уиски в чашата и да празнува.  
-Какво е станало господин Радев? -попита Андрей, който току що влезе в къщата.  
-Извинете... -започна Ана, все тъй с тихото си, треперещо гласче. Преди да продължи, тя отметна един кичур от косата си и пооправи престилката си. След което се извини отново, но без резултат, защото никой не чуваше нейния гласец. С поглед на изплашена кошута, се приближи до Радев и го потупа по рамото, за да може да й обърне внимание. Ала пак никой не й отвърна. Толкова беше тиха и така притеснително извършваше своите действия, че на никого не му правеше впечатление, че въобще момичето се намира в стаята. Тя се поокашля малко и нерешително повиши тона си-Изобщо някой ще си направи ли труда да ме забележи? !
 Всички се огледаха, но след това нейно изречение, последва смях. Леа, която сервираше обядът, обидена от държанието на мъжете към невинното слугинче, се намеси:
-Колко сте лоши господа! Съчувствайте на бедното момиче! То иска просто вниманието ви, а вие го оскърбявате с подигравки!
Всички замлъкнаха. Но след няколко секунди, отново се започна същата веселба. Мария стана от мястото си и излезе навън, за да запали цигара, но преди да извади запалката си се загледа в собствената си сянка, която бе огрята с помощта на фенерчето поставено над вратата. Тя видя своята фигура, тънката талия и структурата си. След туй си спомни как като малко момиче правеше същото, тогава сянката бе на едно ниско хлапе с две дълги плитки и близалка в ръка. Не знаеше що се замисли за това, но разбираше, че вече не бе дете, а зряла жена и за момент тя се изплаши от тая внезапна промяна, все едно че сега я бе забелязала. Но не се усмихна, намръщи се и по лицето й се изписа жестоко огорчение. Огорчение, защото някои от нейните връстнички вече бяха семейни и живееха самостоятелен живот, докато нейния живот бе тъй скучен, нищо по-интересно не се случваше, освен ежедневните занимания. Всичко бе едно й също в глупавия й живот, все едно, че живееше в един пуст и сив свят, в който всичко бе едно и също, все безинтересно, все така наивно. Защо й бе този свят, след като сега цъфтеше и ако не побързаше щеше да прецъфтее и изсъхне по-бързо от колкото може да очаква. Къде бе тая любов, дето толкова я превъзнасяха в книги, филми и песни... Къде бе това чувство на обич, загриженост, страст и уважение? Къде бе тая жертвоготовност? Къде бе тая пламенна любов, която променя живота ти за винаги!? Мария не бе я срещнала и все се успокояваше, че е още млада и цъфтяща... Всичките й мимолетни връзки бяха все еднакви, наивни и обезкуражаващи... Обезкуражаваха я, че някога ще бъдат по-различни... Хората надценяваха това чувство, то можеше да те оглупи и полуди или пък ощастливи и да те направи най-бкагодарният човек на света? ! Е, Мария тогава милееше за туй прекрасно чувство, ала за къде бързаше? Кого искаше да срещне? В представите си за мъжът на живота й бе един образ, а в действителност щеше да се окаже много по-различен и тя не можеше да отрече, че това ще бъде така... Много наивна беше! Много наивна! Тази нейна черта сякаш най-добре я описваше и олицетворяваше! Що вярваше на приказките на хората? Нали те не бяха прави? Тогава защо им вярваше и се надяваше, това което говореха да се окаже истина? За глупости се тревожеше, но все пак тая мисъл не й даваше мира, защото мечтания живот бе различен, бе много по-различен...
  Тези забъркани мисли така бързо преминаваха през главата й, че тя дори се замая и реши да спре да фантазира, а да се отдаде на хубавите и действителни мигове от живота й. "Търси щастието в малките неща! ", дали бе просто народна мъдрост или лично изпитано, не се знаеше, ала така казваха хората и можеше да бъде вярно, а можеше и да е съвсем грешно, ала откъде можеше да знае истината, Мария?  
  Тя се отърси от глупавите си мисли, които нямаха никакъв смисъл и запали най-сетне пустата цигара. Изведнъж усети умората... Отвратителното чувство, което накара клепачите й да се затворят и ръката й да изпусне фаса на земята. Тя бързо се осъзна и вдигна цигарата, след което изгаси фенерът, който бе поставен над вратата и влезе в къщата.  
  Баща й бе извадил кутията със скъпите си пури, които бе донесъл от Испания. Андрей отново отказа на предложението да си вземе една, но Радев сложи насила пурата устата му и щракна запалката. Шофьорът се закашля и заеквайки от непоносимата кашлица, мърмореше:
-Господине.... , казах ви.... , че имам непоносимост към....
-Млъкни моето момче! -извика с весел тон Радев-Спри да говориш поне за минута! -след което отново сипа в чашата си уиски и го глътна светкавично.  
Мария се изуми, че баща й пиянства тъй безмилостно, щото попринцип щадеше алкохола и изпиваше не повече от една чаша. Какво толкова се бе случило, че бе тъй радостен сега?
  Леа грабна бутилката от ръцете на шефа си и направи знак, с който казваше "Това е за ваше добро! ", след това прибра уискито на място, дето само тя си знаеше.
-Нахалница... -промърмори на себе си, Радев и след това обяви, че е уморен и, че си ляга да спи. Но точно щом тръшна вратата на спалнята си, се чу позвъняването му на телефона и как вдигайки слушалката, човекът започна да се кара на някого, вероятно пак на някой от служителите си.
   На другия ден, Мария отиде на лекции, защото осъзна, че бе пропуснала много. Тя не се вслушваше внимателно в думите на професора, бе се втренчила в стената и отново не мислише за нищо. За нищо, все едно, че главата й бе празна черупка и не можеше да се съсредоточи върху нито едно нещо, което виждаше и чуваше. Не знаеше що през тези дни така се чувстваше замаяна и безполезна. Изведнъж телефонът й звънна и това неприятно "зррр зррр" огласи цялата зала. Лекторът прекъсна речите си и изгледа момичето злобно, след което заплашително, с натрапчив тон, все едно заповядва, рече:
-Госпожице излезте навън да си провеждате разговорите, ако обичате!
Това "ако обичате" беше съвсем излишно, защото не смекчаваше страшният му тон и злобният поглед. Мария се опита да го избегне и набързо излезе. Вдигна и преди да произнесе каквото и да било, Ана, която й се бе обадила каза:
-Приберете се веднага! Случи се нещо ужасно, госпожице! Не исках да ви притеснявам, но вие трябва да знаете...
-Какво има? ! -притеснено каза Мария, но в действителност не се чувстваше по този начин. Слугинята мълчеше и изведнъж захриптя уплашено. -Говори! -викна Мария и зачака 
-Вашият баща... получи инфаркт госпожице... Вдигна много високо кръвно и.... Съжалявам! Простете ми! -Ана заплака, а другото момиче се смръщи, защото помисли, че това е някаква шега и й се скара да не говори повече. -Но госпожице... -породължи слугинчето-Елате моля ви! Аз съм сама в имението! Страх ме е! Не мога да му помогна, а той се влошава!  
-Много ли е зле? -попита студено Мария
-Ъм... А... -Ана не можа да отговори и Мария затвори, не даде обяснение на никого, че тръгва. Взе първото такси, което видя и потегли към дома си.  
Когато колата я остави пред къщата, тя набързо отиде до вратата и с трепереща врата отвори стисна бравата и отвори. Свари Ана, която плачеше пред трупа на Явор, който бе разположен лежейки на дивана. Дъщеря му се приближи тихо, докато слугинята се молеше да й прости, макар че не бе виновна за нищо.  
-Тате...
-Аз... -прошепна изведнъж Радев-Чувствам се много зле!  
Изведнъж сърцето ми заби като лудо, тръшнах се на земята и не можах да стана. Ана ми помогна да легна, мерихме кръвното... -той започна да заеква хвашайки се за сърцето, започна да се дави и да диша тежко.  
-Ана! -викна уплашена дъщеря му-Извикай линейка! По-бързо глупачке!
Момичето се затича към домашния телефон.
-За какво по дяволите? ! -викна Явор, опитвайки се да стане, но бе твърде сложно това негово действие в този момент.  
-Къде са останалите? Защо само Ана е вкъщи?
-Всеки е по неговата си работа... -той започна да диша още по-трудно и се напъваше, за да го направи... По лицето му започнаха да се стичат капки пот.
Мария реши, че трябва да му направи прекардиален удар, нямаше за къде да чака екипът от болницата да се претече. Ала това влоши състоянието му още повече... Ана дойде и по нейни заръки, свали обувките му и разкопча ризата.
Радев изведнъж се успокои и затвори клепачите си. Издиша дълбоко и се отпусна. Остана неподживен в легнало положение. И двете уплашени изпищяха и се отдалечиха от него. След малко, Мария набра смелост и се приближи до тялото му, постави ръка на челото му, беше ледено. Не дишаше... Сърцето му бе спряло...  
-Мъртъв е! -изкрещя Ана и се скри в другата стая, хлипайки, защото не можеше да понесе да изгледа такава сцена без да се разчувства. Мария също се разплака, но нямаше вече за кога. След 15 минути, се осъзнаха щом чуха, че линейката пристигна. Слугинята пусна екипа, но разказа какво се бе случило и, че въпросния вероятно вече не е сред живите. Потвърдиха го.  
-Моите съболезнования... -рече един от докторите и се прекръсти-Мир на душата му!  
Дъщеря му стоеше мълчаливо, докато линейката отнесе трупа на баща й в моргата, където щяха да му направят аотипсия, за да може след това да го погребат спокойно и както подобава да го изпратят. Смъртта на близък човек попринцип се понасяше много тежко и депресивно, но Мария прие ситуацията сравнително много добре. Тя бе преживяла подобно нещо, след като почина майка й, тогава пак не се бе толкова стресирала. Поплака няколко нощи, след което го прие. Този път се повтори същата ситуация. Но наистина толкова нелепна и внезапна бе тази смърт на господин Радев, та той предишния ден бе толкова весел, отпиваше спокойно от чашата с уиски и пееше на воля с фалшиявият си, дрезгав глас.  
 Вестниците веднага разпространиха новината, че собственикът на една от най-популярните фирми за тютюн, бе починал от инфаркт. Погребението се проведе с най-близките на покойника, попа го опя и като заровиха ковчегът, го покриха с цветя отгоре.  
 Още една причина, която подсказваше на Мария, че не може да остане в тази къща. Тя още по-внезапно взе решението да замине. Продаде къщата, не пожела да наследява службата на баща си в фабриката, продаде и нея. Спечели доста пари, отгоре на всичкото наследи милиони от Радев, но една четвърт от парите раздаде за благотворителност, знаеше що правеше това, не й бяха нужни толкова финанси. Напусна и университета, след което си приготви багажа, за да тръгва да пътува. Преди много обичаше България, но сега й се стори отвратителна страна, купи си билети за Франция. Уволни градинарят, готвачката и остави само шофьорът и Ана с удвоено заплащане и поради тази причина те нямаха нищо против да последват господарката си, където й да било. Така тя напусна родният си дом и започна животът на едно момиче, вече пораснало и станало жена! Истинска, красива, млада дама.  
----------------------------------------------
-Pourquoi arrete?  Etait-ce tout? *1-попита Жан на френски 
-Не, разбира се! -Мария се засмя и змийският й поглед го изгледа изпитателно-Историята ми не е започнала.
-Продължавай тогава!
Тя запали цигарата и изпуши. Личеше си колко бе изморена, изморена от живота, който я бе сполетят в последствие от всичките глупости, които бе извършила до сега. Имаше дълбоки тъмни сенки под очите. Нямаше здрав сън. Косата й бе разчорлена, устните й изпити и придобили син цвят. В празният й поглед се криеше мъката й, която бе задълбана дълбоко в съзнанието й... Очите й не бяха вече такива както преди-нямаше този юнушески поглед, лъчезарната усмивка, но все още бе така чаровна, макар и от всякъде изпита.  
  Бе едва на 31 години, а бе толкова различна от колкото когато бе на 26. Струваха й се толкова близки тези години и същевременно толкова далечни... Спомняше си ги с носталгия и с неприязъм.  
-Проблемът е, че докато разказвам все едно го изживявам... Не искам да се връщам отново в онези мигове...  
-Толкова ли са били ужасни?
-И да, и не... Но искам да ти разкажа всичко! Всичко...
Жан я погледна подигравателно и едвам сдържа смеха си, но жената го изгледа страшно и той не посмя. Тя му направи знак, с който го питаше защо й се смее, но той не отговори...
-Добре, Шаброл, смей се...
-Не ме наричай по фамилия. Казах ти вече.
-Че защо?
-Срамувам се от нея.
Мария не го попита защо, след нейният разказ вероятно и той трябваше да й каже неговата история, но тя сякаш не щеше да я чува. Така беше по-доре, ала искаше да знае нейната, да си излее накрая цялата тежест, която се е насъбрала така и я измъчваше бавно и постепенно.  
-Ще продължа, но ще сляза долу в ресторанта за момент.
-Какво ще правиш там?
-Ще изпия едно уиски.
Жан я хвана за ръката и извика:
-Никъде няма да ходиш! Ти добре знаеш, че трябва са спреш да си успокояваш нервите с алкохол!
-С морфин е по-добре нали?  
-Толкова мъчно го отказа, какво ти става? !
-¿Va a decirme qué hacer? ! Eres tan tonto! Te odio! *2-изкрещя Мария вече побесняла, но реши, че никъде няма да ходи. Тръшна се на стола и сложи ръка на челото си, за да не види Жан, че се е насълзила.  
-Не говоря испански, скъпа, а ти трябва да идеш в лудница... -пошегува се най-спокойно Шаброл, гледайки я съжалително
На Мария й дойде да заговори и на родния си език, българския, защото отдавна не го бе използвала, но си замълча. Опита се да се успокои, без да прави драми и стискайки очите си, протегна ръката си, за да извади цигара от кутията, но Жан я издърпа от нея. Жената щеше да му каже, че прекалява, ала си помисли, че е за неойно добро и ще е най-добре да го послуша.  
-Извинявай! -каза тя, но й беше много трудно да произнесе тази дума, защото не обичаше да се извинява на някого.  
Мъжът не каза нищо повече, прибра пакета цигари, за да не пуши повече, макар да бе сигурен, че щом си тръгне тя ще дотича до близкия магазин, за да си купи и тютюн и алкохол. Но не можеше да направи нищо по този въпрос.  
-Ще се опитам да ги откажа... -излъга тя-Жан... -обърна се към него-Прости ми, че избухвам тъй, но не го правя нарочно.  
-Инжектираш ли си морфин? -попита я той внезапно и студено, защото се осъмни, че заради това е толкова нервна, защото не си е взела нужната доза.
-Не... -промълви жената, но щом видя, че по изражението му се разбира, че не й вярва, доваби-Наистина не го употребявам! Повярвай ми!  
-Добре... И без това не е моя работа...
-Но аз не те лъжа! ...
-Знам!  
Мария стана и отвори позореца, защото в стаята миришеше ужасно на цигари, а пък и й трябваше чист въздух. Тя се надвеси и видя колко бе хубаво времето навън, как хората весело се разхождаха по улиците и се смееха шумно. Тя се замисли за момент, след което се обърна и рече, вече чувствайки се много по-добре отколкото от преди малко:
-Продължавам историята си... Тя е дълга, тъй че...
-Не се обяснявай...
-Тъй де... Щом заминахме за Франция....
________________________________________

*1-Защо спря? Това ли беше всичко?  
*2-Ще ми казваш какво да правя? ! Толкова си глупав! Мразя те!  
(Тук е преводът на изреченията, които са написани на друг език)

Надявам се да ви харесва! Очаквайте продължение, а ако не сте прочели предната част- 
http://spodeli. net/18/story-91055. html 

Благодаря ви, ако сте отделили от времето си, за да прочетете!
Поздрави! :)

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 5 години, 27 дни
hash: b831f78730
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

1.   Много ми харесва! Имаш професионален стил на писане, историята е написана увлекателно и предвещава интересно продължение. Частите са малко дългички, но няма значение :)

 
  ...
преди: 5 години, 27 дни
hash: 03cceca7c4
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

2.   Интересна е пускай другата част :)

 
  ...
преди: 5 години, 22 дни
hash: b831f78730
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

3.   Хайде де, кога ще пускаш следваща част??

 
  ... горе^

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker