Споделена история от Проза, литература |
Тайната на този живот
преди: 8 години, 7 месеца, прочетена 2372 пъти
Винаги съм искал да постигна нещо в живота. Никога не съм се страхувал да мечтая. Винаги се чудех кое ще е това, което ще ме направи щастлив. И през последните години нещата ми се поизясниха. Но се сблъсках с цяла стена от спънки - всичките свързани с мен. Оказах се прекалено слаб психически, апатичен, мързелив, недостатъчно комуникативен, неуверен и т. н.
Запознах се с един мъж, който имал същите проблеми като моите. Бил роден в София, но ненавиждал (меко казано) живота в този град. Чудел се на всички хора от провинцията, които се избивали едни други, за да дойдат тук. Този човек искал да си има къща някъде навън, близо до природата, където да посреща залеза и да изпраща изгрева, и където да се къпе в светлината на звездното небе. Наместо това живеел в София и всяка нощ виждал през напрашения си прозорец Черните звезди на своя кошмар. Този човек искал да има свой собствен бизнес, занимание, което да му гарантира относителна независимост. Но наместо това житейският му план бил подчинен сякаш на някаква странна свръхсила, която му нашепвала демонични слова ден след ден. Той искал да намери момиче, на което може да разчита, и с което да може да положи основите на стабилно семейство, в каквото самият той не израснал. Наместо това всеки ден намирал много хубави момичета, които не чували демоничния шепот на зловонното ежедневие, и не можели да видят Черните звезди в мъртвото небе над София. Във въздуха на този град се усещала едва доловимата миризма на мърша, на нещо гниещо. Понякога, около 3 часа през нощта, този мъж, задушаващ се от собствените си кошмари, ставал и отварял прозореца. А отвън се стелели облаци от кървав прах. И мъжа вдишвал с цяло гърло тези облаци. А след това се връщал обратно в света на своите кошмари - сънувал себе си като диво животно, което било оковано, опитомено и подготвено за заколение. Сънувал странна врачка, която му казала, че има една седмица, в която да създаде семейство... или да умре завинаги.
Този мъж бил смачкан от тревогите на бездънната си душа. Депресия. Липса на самоувереност. Апатия. Липса на желание за живот. Самота. Дълги години той се борил с тези демони, дълги години той тичал слепешката напред и се стремял към своите цели, но всеки път ги виждал толкова далечни, колкото били и преди. Никога не напредвал. Сякаш тичал на едно място, изпотен, изтощен, замаян.
Един ден този мъж се озовал на една поляна. Накрая на поляната, отвъд взора му, се извисявала голяма каменна кула. Мъжът се приближил и скоро пристъпил входа на кулата. Поел по спираловидните стълби, които водели право нагоре, и се озовал пред една врата от тежко, масивно дърво. Отворил вратата, влязъл вътре и видял свитък, лежащ разтворен на една маса. На свитъка пишело: "Всичко се върти. Всичко се повтаря. Без начало и без край. Цикълът бавно се затваря. Без начало и без край. Вечно той ще продължи. Четящият това - ти знай: Душата ти не може да се издължи. На Върховния Лихвар. Всичко се върти. Всичко се повтаря. " Мъжът напуснал стаята напълно ужасен и продължил панически да тича нагоре, където видял втора врата. А отвъд нея... втори свитък. На него пишело: "Каквото е вчера, това е и днес. Каквото е днес, това ще е и утре. Каквото е утре, това ще е и завинаги. Сине мой, това е тайната на живота. " Мъжът напуснал и тази стая, и стигнал до третия етаж, където пак имало свитък, лежащ разтворен на една маса. Там пишело: "Съществуванието е вечен кръговрат. Човек обречен е един живот да води, но БЕЗБРОЙ пъти. И човек обречен е никога си да не спомня предишните животи. Защо? Защото, ако си ги спомни, той живота си ще ПРОМЕНИ. ". Тогава мъжът излязъл от третия етаж и продължил да тича нагоре. Тичал, тичал, тичал, а зад гърба му го гонели страшни същества. Пред него бягали някакви деца и старци, и когато той се вгледал в едного познал себе си като момче. В детските очи видял той своите мечти, а след това видял и старческите сълзи... Мъжът се събудил от този коварен сън, облян във пот.
Разбрал мъжа тайната на своя живот. Разбрал, че е обречен да повтаря своите грешки, и всеки ден да извършва едно и също. Видял той Черните звезди как се хранят с градската мърша. Ние сме храна на Черните звезди, о, да. Ние сме храна, както за нас храна е прасето. Но тези звезди не се хранят с нашата плът, не, но хранят се с нашите съзнания. Така слънцето дава храна чрез своите лъчи на растенията. Така растенията, приемайки тази храна, сами стават храна на животните. И така животните се изяждат едно друго, защото не познават как да се хранят директно от слънцето. И така - тези звезди - се хранят с нас, хората, върховните животни на тази планета. Нашите страхове, нашият гняв, нашите тревоги - те са вкусен деликатес за Черните звезди. И мъжа ги виждал - всяка нощ, над София, хранейки се с мършата, която се усеща от всеки ъгъл.
Разбрал мъжа, че ние сме като малки хамстери, въртящи колелото си до припадък. Че като хамстери произвеждаме енергия, в стремежа си да хапнем сиренцето, което е пред нас. Винаги пред нас. И никога да го не стигнем. Защото СЪДБАТА ни е да гоним недостижимото, отдавайки съвсем доброволно енергията си и живота си на Черните звезди. И тогава мъжа разбрал, лежейки потен в своето легло, че СЪДБАТА му е да пада, да става, да се бори с депресията, да мечтае и винаги да се надява, че ще излезе, там, извън града. Там, където ще посреща изгрева и ще изпраща залеза. Там, където ще се къпе в светлината на звездното небе. На безкрайната Вселена. Да мечтае... , но никога да не достига до мечтата си. Винаги да бъде на метър от нея, но колкото и да бяга да не може да я улови с ръце.
И от този мъж аз разбрах. Че всички ние роби сме на нашите желания. А тези желания дори не са наши. Те са чужди, но са представени като наши. За да ги гоним, както хамстера гони сиренцето в клетката. Защото каква е съдбата на хамстера, ако не е да гони сиренцето? Нима ще има полза от него? И каква е съдбата на човека-животно, ако не служи за храна на някой по-голям? Каква е съдбата на хората, ако не е да гонят своите илюзии всеки ден? И този мъж ми каза - ако не щеш храна да бъдеш, не бъди като човек! Не желай всяко нещо, което хубаво ухае. Ако не щеш храна да бъдеш, стани друг! Стани друг, повече от този, който си сега, защото ти сега си роб по рождение. Но стани друг, който да не е роб. От собственото си съзнание, уловено в капана на вечния кръговрат, роди някой, който да е СВОБОДЕН. Роден в свобода, а не роден поробен. Защото умът на човек, колкото и коварен да е, е най-силното оръжие срещу Черните звезди. Умът човешки е свързан с цялата Вселена и цялата Вселена е свързана с ума човешки. И твоят ум живее в много светове, а не само в този.
Мъжът ми каза още - така, както аз събудих се от съня с кулата, с децата и със старците, така събудих се и от съня на ежедневния живот - с Черните звезди, мръсния въздух, и забързаният ритъм на София. И след като умра, аз знам, че тази моя смърт ще значи събуждане за нов живот. Защото умът, или съзнанието, не живее в една реалност. То обитава много - и в съня, и наяве. И след края на живота. Умът е като вековно дърво с много клони и всеки клон си има свой живот и своя история. Своя съдба. А къде се намират всички възможни осъществими съдби, ако не във Вселенските дълбини? И тъй, така както Вселената съдържа в себе си всички възможни неща(или петото измерение, както го наричат физиците), и така както умът човешки е свързан с Вселената и Вселената е свързана с ума човешки, изникват въпрос и отговор. Може ли умът човешки да промени своята съдба? Може. Но единствено и само като унищожи белезите на нежелания живот - мислите и навиците, които са го държали окован в робският хомот. Само тогава, когато умът човешки има нови мисли и нови навици, когато умът човешки има нов живот и ново себеосъзнаване, само тогава той може да бъде свободен. Затова умът човешки трябва да презре миналото си на хамстер, въртящ колелото на своите господари, и да погледне към бъдещето си на свободно създание. Където ще посреща изгрева, където ще изпраща залеза, и където ще се къпе ВЕЧНО в светлината на звездното небе.
|
