Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

6.   Много благодаря за коментарите. Да си призная, очаквах по-различна реакция, но тази приятно ме изненада.

До 1: Занимавам се предимно с писане (но не печеля от това). Мисля, че разказът се прие добре, затова ще постна втората версия.

До 4: Романът не е издаден, издателствата не се интересуват от него (а и от мен, защото не мога да го финансирам). Казва се "Воинът властител" и е част от сага. Целият е публикуван в нета. Наташа и Едуард всъщност са герои от този роман, но разказът е по-скоро паралелна вселена. Романът е "приказка за омразата" и проследява животът на едно момиче, обсебено от отмъщението. Всички главни герои са антагонисти, като се замисля...

Ето и втората версия (предупредих, че е различна):

Сърце с часовников механизъм
(Версия 2)

Сеул, Южна Корея. Съдебна зала No2.

– Всички да станат!
В залата влезе съдията. Ленив, недоспал и сърдит, той се поклащаше с черната си тога към своето място. Преди да седне, огледа залата със свъсения си поглед, после се настани на кожения стол. Присъстващите последваха примера му. Той сложи очилата си и вдигна папката, която бе донесъл със себе си, за да си припомни номера на делото. „Тройно убийство”. Присъдата му бе ясна. Погледна през залата към защитата отляво. Там седеше млада, красива жена, вероятно около 30 годишна. Имаше топли, кафяви очи – интелигентни и замислени. Стойката ѝ бе спокойна, почти равнодушна. Беше скръстила ръцете си на коленете и кимаше. Съдията чак сега забеляза, че адвокатът ѝ нещо обясняваше и затова тропна с чукчето си, за да го накара да млъкне. Но по-скоро да накара нея да се обърне. Така и стана. „Боже мой! ” Беше повече от прекрасна. Беше приказно красива. Самата невинност. Как бе възможно подобна жена да извърши хладнокръвно убийство, при това на своите близки?
– Обвинението! – тропна с чукчето си съдията, след което прокурорът стана и изчете своята реч. Искаше най-строгата присъда – доживотен затвор.
– Възразявам! – скокна адвокатът на защитата. – Клиентката ми е била лабилна, когато е било извършено престъплението. Имам доказателства, че тя се е намирала под влиянието на силни наркотични вещества и не е разсъждавала трезво – той посочи експертизите на вещите лица и показанията на свидетелите. Прокурорът знаеше, че няма да излезе с него на глава и предложи на съдията да изслушат последния свидетел.
– Призовавам Чо Сон Ми на скамейката. Нека тя да разкаже какво се е случило в нощта на 27 ноември. Със свои думи. На мен и на съда ни дойде до гуша от „преразказите” на нейния адвокат.
В залата стана шумно. Публиката обсъждаше нещо и съдията ги усмири. Когато Сон Ми стана от мястото си и се придвижи към средата на залата, където бе скамейката за показания, няколко жени на пейките зад загражденията я заплюха. Тя седна покорно, изрече клетвата и се наведе до микрофона, без да вдига очи. Съдията сега я виждаше ясно. Въздъхна. Не всеки ден в съда му идваха подобни харизматични и обаятелни подсъдими. Подкани я да започне. Сон Ми присви очи, като че се опитваше да подбере думите.
Тя започна своя разказ, но от устата ѝ не излезе и дума. Всичко беше в главата ѝ – мястото, където първоначално бе извършено престъплението. Мястото, където всичко щеше да се реши.
– Помня… училището. Баща ми ни напусна, когато бях едва петгодишна. От тогава майка ми се грижи за мен. Всеки ден става, приготвя ми закуска, глади ми дрехите и ме изпраща на училище. Не се е оплакала нито веднъж за цели 20 години. Искаше само едно от мен – да стана отличничка. Аз дадох всичко от себе си да я направя най-щастливата майка на света. На завършването получих диплома за най-добър успех. Бъдещето бе пред мен. Можех да имам която си работа пожелая. Поне така ме уверяваха учителите. Хвалеха ме, потупваха ме по рамото, но ме поглеждаха съчувствено, като че знаеха нещо, което не искаха да ми кажат. Нещо, което трябваше да разбера сама.
В университета получих няколко награди за постижения. Майка ми щеше да се пръсне от гордост. Непрестанно се хвалеше и това ме дразнеше, но търпях. Исках по-скоро да си намеря работа и да се махна от вкъщи. Нейното присъствие ми бе дотегнало. Не исках и на 30 още да живея с обсебващата си майка. След часовете ме чакаше на вратата или пред сградата на университета. Лъжех приятелките си, че е откачена лелка, приятелка на „перфектното ми семейство”. В подобен елитен университет не можеш да нямаш баща или майка ти да продава супа и лютиви кексчета на улицата. О, не. Моите родители бяха професори в САЩ, вечно заети, много известни. Със стипендия, като моята, можех да кажа и че съм изгубена принцеса. Какво ми костваше?
Университетът приключи скоро и дойде време да си намеря работа. Мислех, че още с първото интервю ще ударя десетката, но се лъжех. На десетия път мислех, че ме е застигнал лош късмет, на двадесетия скъсах талисманите си от гадателя, а след това всичко се превърна във въртележка на ужасите. Подаваш автобиография, чакаш. Отиваш в уречения час, чакаш. Записваш се, чакаш. Минаваш интервю, чакаш. Отхвърлят те, чакаш. И така ден след ден. Изминаха 18 месеца преди да рухна. Помня, че с една приятелка от училище се видяхме случайно. Тя бе двойкаджийка. Казвахме ѝ „отнесената”. А сега носеше маркови дрехи и бе станала жена на бизнесмен. Живееше в голяма къща в Кангнам, носеше тежък диамант на лявата си ръка и с него готвеше за семейството на мъжа си. С дрехи като нейните можех да ида на скъп прием, а тя миеше чинии. Начудих се на късмета ѝ. Споделих ѝ проблема си. Тя само се подсмихна, точно както моите учители, и ме посъветва на следващото интервю да не зубря отговорите си, а да огледам другите кандидатки. Така и направих.
След толкова години, в които не бях откъсвала очи от учебниците, най-сетне видях. Всички жени носеха маркови дрехи, чанти, аксесоари. Нямаха моите оценки, сричаха на японски и английски, а ги наемаха въпреки това. Ща не ща, изнудих майка си да ми даде спестяванията за ремонт на апартамента, за да си купя чанта. Най-евтината, която можеше да се намери в един марков магазин. Няма да забравя първия ми досег с него. Ароматът, спретнатият персонал, кожата. Все едно влизаш в друг свят, забранен, греховен, главозамайващ. Цените наистина могат да те повалят на пода. Имах чувството, че се влюбвам за пръв път – Сон Ми вдигна очи и погледна право към съдията, който бе подпрял брадичката си и чакаше тя да продума. – Мислех, че ще изпитам вина заради всичките тези пари, но аз бях щастлива.
На следващото интервю бях повече от сигурна. Но… пак се провалих. Ядосана, отидох в дома на приятелката си и тя ме покани да остана за кафе. Бях бясна, но все пак приех. Вътрешно изгарях от любопитство да видя как живеят двойкаджиите. Прехапах устни, щом видях личната ѝ прислуга. Как бе възможно да готви за семейството на мъжа си, след като имаха толкова други хора за това? Не я попитах. Все гледах към перлената ѝ огърлица, фината ѝ риза и тежките смарагдени обици. Разказах ѝ какво се бе случило и този път тя не се сдържа. Разсмя се силно и ми каза следното:
– Не са само дрехите. Целият ти външен вид е жалък. Казах ти да гледаш жените, не техните чанти. Видя ли колко са… привлекателни? Разгледа ли лицата им? Красиви скули, големи очи, бюст… Ти имаш ли тези неща? О, не ме гледай така осъдително! Та една процедура струва по-евтино от чантата ти. Една инжекция тук и тук и няма начин да не те вземат на работа. А и кой знае… Може и мъж да си намериш.
Разбира се, присмях ѝ се за тези думи и си тръгнах развеселена. Но късно вечерта започна да ме гложди тази мисъл. Ами ако наистина видът ми не бе подходящ? Не беше образованието ми онова, което ме спираше да се отърва от майка ми. Ето! Щях да бъда нейна цял живот! Тя го е знаела. Знаела го е през цялото време и затова ми бе повтаряла да уча и да не обръщам внимание на живота, а аз, тъпачката, ѝ повярвах! С тези отровни мисли не можах да мигна цяла нощ. На следния ден отидох в магазина за маркови стоки и върнах чантата. Вместо да дам парите на майка си, аз отидох в първата клиника. Казах си, само веднъж. Стиснах зъби и получих работата. Ала после исках повишение и пак се върнах. Третият път беше заради мъж.
Ин Се Ги и аз работехме в две сгради. Посещавахме едно и също кафе и така се запознахме. Беше още зима и той не ме беше виждал без палто, така че… освен лицето си, пооправих и други места. След като започнахме да излизаме, просто не можех да се спра. Почти не се хранех, за да успея с вноските по операциите. Но бях щастлива. Имах всичко – работата, мъжът и външният вид. И други мъже ме заглеждаха по клубовете. Това ми харесваше. Правех се на недостъпна само за да ме желаят още повече. И един ден се случи нещо неочаквано. Се Ги ми предложи брак. Приех без колебание. За минута бях най-щастливото момиче на света и, докато го прегръщах, вече си мислех за момчетата от клуба, за приятелките си и за новата колекция на „Долче и Габана”.
Сватбата също мина по план. Меденият месец беше като миг и… се върнахме в реалността. Се Ги живееше с баща си, който бе претърпял катастрофа и имаше нужда от постоянни грижи. Мъжът ми беше много милозлив и не искаше да прати баща си в старчески дом. Всеки ден от болницата идваше сестра, която да прегледа стария, да му постави инжекция и даде напътствия, иначе за него се грижеше стара госпожа, приятелка на семейството и вдовица – Се А Ран.
В началото с нея се разбирахме. Тя почти не ми говореше. Но една нощ старият получи криза и почти не умря. А Ран трябваше да е до него денонощно, а Се Ги бе постоянно на работа, така че за домакинството се заех аз. Беше ми трудно да поддържам нивото си на служител и да се грижа за дома. Беше трудно, но успявах. А Ран постоянно ме упрекваше, че не правя достатъчно, но тя не знаеше за моя режим. Многото операции бяха оставили своите невидими белези в мен. Костите ми бяха срязани, органите ми… всичко в мен беше пълна каша. Взимах хапчетата си тайно от Се Ги. Но не беше само това. За да изглеждам по начина, по който изглеждам, трябва да се постарая.
Знаете ли, господин съдия, колко време отделя една корейка за външния си вид? Ставам в пет сутринта, за да измия лицето си с африкански сапун, да го намажа с хума, да си сложа маска на лицето, да го натрия с пудра. Това е само почистването. После сядам на тоалетката и се мажа с 12 различни лосиона – за отваряне на порите, за дълбоко почистване, за стягане на кожата, за избелване, за затваряне на порите, за еластичност и така нататък. Процедурата е бавна и изисква специални масажни движения, за да попие всеки крем в лицето ми. Важно е, иначе съм си губила времето. И парите. Само едно шишенце може да изхрани някое село в покрайнините. Отвратен сте? Това е цената на красотата – Сон Ми се засмя за пръв път и съдията се почувства объркан. – След почистването следваше гримиране – полагане на основа с фондьотен, руж, сенки, спирала… Се Ги губи контрол, когато ме гледа с каква флегматичност правя всичко това, затова предпочиташе да проспива тези часове. И въпреки, че знаеше какво ми костваше, очакваше на закуска шест блюда. За него, А Ран и баща му готвех по три вида ориз – твърд, обикновен и на каша. Ако Се Ги и А Ран наистина бяха толкова загрижени за стареца, щяха да се съгласят да ядат и те каша, а не да ме затрупват със задачи…
Едва издържах до края на месеца, когато в работата настъпиха съкращения. Постът ми висеше на косъм и, за да впечатля шефовете си, почти не спях. След вечерята, мръсните чинии и прането, стоях по цяла нощ и развивах проекти. Понякога дори не лягах, а отивах до тоалетката и започвах с процедурата, за да имам време за закуската. Веднъж Се Ги ми каза да престана да го правя. Обичал ме такава… – тя се засмя отново, но тъжно. – Та той никога не ме бе виждал друга!
От недостига на сън започнах да взимам повече хапчета. И други също. Пиех ободрителни напитки, за да не заспя. Не знаех дали живея в сън или сънувам права. Веднъж затворих очи на 2 септември и ги отворих на 14 октомври. Бях загубила повече от месец от живота си, а дори не помнех как се беше случило.
– Напусни работа – рече Се Ги на вечеря. Мисля, че затова се събудих на тази дата. Запомних тези думи и те ме изкараха от транса, в който бях живяла.
– Дай ми пари за чанта. Новата колекция излезе – отвърнах. Се Ги се задави.
– Та ти имаш двайсет в килера и още толкова в гардероба! За какво ти е още една?
Този път аз го изгледах. Станах от масата и ги оставих с А Ран сами да си мият чиниите. И без друго напоследък постоянно говореха зад гърба ми. Притеснявали се били. Да бяха купили поне миялна! Стоях в банята и се опитвах да намеря решение, но скулите не ми даваха мира. Нуждаех се от инжекция. Исках да изглеждам мила и сладка, но Се Ги пак щеше да пита защо съм подпухнала. Лъжех го, че се удрям във вратите заради токчетата си, а той предложи безумната идея да ходя на равни обувки. Та аз и вкъщи не ходя така!
– Единствените равни обувки, с които ще ме видиш, са онези, с които ще ме погребат! – макар че дори когато му го казах, си фантазирах за токчетата с черни перли. Вече сериозно мислех, че Се Ги е голям идиот. Та какво разбираше той от класа? Носеше измачкани сиви костюми. Мразеше да ги глади и ги сушеше на същата закачалка, на която ги окачваше в гардероба. Вратовръзките му бяха само две, всички чорапи – черни, всички боксерки – бели. Не го интересуваше как изглежда и защо? Той беше мъж, висок при това. Високите мъже ги взимаха и без диплома, а аз…
В главата ми беше само онази операция. Имах парите, но трябваше да се измъкна за няколко часа, а А Ран отказа да ми помогне с къщната работа. Все се оплакваше колко трудно ѝ било, но никога пред Се Ги. Пред него винаги бе жизнена и весела, а на мен постоянно се оплакваше. Подразних се от нейното лицемерие и я излъгах, че излизам за продукти, докато всъщност отидох до болницата. Забавих се малко повече от предвиденото и когато се върнах подпухнала, Се Ги и А Ран ме чакаха у дома заедно с двама полицаи. Обявили ме за изчезнала и започнали да ме издирват. Разбира се, проверили разговорите ми и разбрали, че съм в клиниката.
– Баща ми щеше да умре, а ти си умирала от суетност в онази болница! – разкрещя ми се Се Ги, след като полицията си тръгна. А Ран стоеше до него и безгласно подкрепяше всяка негова дума. – Чудовище! Ти си чудовище!
– Не – отвърнах. – Аз съм прекрасна.
Сон Ми изрече единствено последните две реплики – тези на Се Ги и своя отговор, след което млъкна и съдията я изгледа въпросително. Попита я дали тогава тя ги бе убила, но Сон Ми пак мълчеше, като че разказваше нова история в ума си. Намеси се адвокатът ѝ. Той настояваше, че тя е била още под влиянието на успокоителните, които е взимала, и упойката, която ѝ бяха дали същия ден. Сон Ми обаче сви рамене.
– Аз просто им показах как изглеждат в действителност. Не исках да умират, а просто да ги… поправя.
Прокурорът не издържа. Хвана папката със снимковия материал, но треперещите му ръце я изпуснаха и снимките се разпиляха по пода. На тях трите трупа бяха обезобразени с кухненски нож. Се Ги и А Ран бяха починали от раните си. Бащата също не се беше разминал. Сон Ми не трепна, когато ги видя. В залата се възцари хаос и приставът побърза да я изведе от залата.
Настанаха мъчителни дни на обществено обсъждане. Безброй интервюта бяха проведени, безброй разговори с експерти и хирурзи. „Всяка втора жена” – сочеха статистиките, „мъжете също” твърдяха други. Тъжни цифри, грозни изводи. Протести, подписки, а накрая Сон Ми беше освободена. В деня, в който я пуснаха на свобода, тя изглеждаше по същия начин, както когато съдията я бе видял за пръв път. Спокойна, уравновесена и мистериозна. Прекрасна. Репортерите се скупчиха около нея още на вратата и попречиха на другите да напуснат залата.
– Как се чувствате? Разкайвате ли се? – крещяха един през друг и гласовете им глъхнеха. Една по-настоятелна жена изскочи между тях. – Какво ще направите, след като излезете от съда?
Сон Ми я погледна и радостно се усмихна.
– Ще си оправя носа.
Фотоапаратите засвяткаха и тя изчезна в изпепеляващия им блясък.

7.   И двата варианта са запленяващи. Имате дарба и си личи. Благородно ви завиждам. Не знам какво още искат издателствата, за да отпечатат такива разкази. Дано успеете!
АКАТИМ