Споделена история от Наркотици и алкохол |
Алкохол
преди: 10 години, 7 месеца, прочетена 2315 пъти
10 минути. Това казва алкохолът, това шепне той от бутилката ‘’давам ти 10 минути щастие ‘’. И ти му вярваш, поддаваш се и ето, ето че си там, знаеш, че си там, а всъщност нищо не знаеш. Той изпълва вените ти и достига до сърцето. И ето, че скоро ти вече нищо не чувстваш и не усещаш. И скоро стига до мозъка ти, изпълва го и го превзема. Вече не реагираш и не мислиш, не виждаш. Можеш само да си там. И ето, че си вече под контрола му, непосилен да го спреш.
Това харесвам в алкохол, тези 10 минути, но при мен те се превръщат в 30. И понякога това е прекалено много време, а аз не мога да го спра. Не мога да се спра. Но от това имам нужда, да забравя, да не мисля, после пак ще се прибера, пак ще бъда добре, пак ще бъда тъжна. А аз не обичам да е така. Но имам ли избор? И сега пак съм тъжна. Не мога да се заблудя, не и себе си. Знам, знам, че не съм цяла и че нещо ми липсва. Аз съм недопълнена , ненужна, не съм цяла, не съм аз. И това не знам как ще се промени. Но имам нужда да се промени и ще чакам, обещавам. Но часовете се превръщат дни, дните в седмиците, а седмиците в месеци, а аз все още чакам. Колко ще чака? Много ли? Трябва ли въобще да очаквам нещо … или не си заслужава да чакам. Има ли какво да чакам?
Не знам. Но знам, че в онези 10 минути, не ми пука дали знам или не. Тогава не чакам. Затова го обичам.
Но съжалявам, наистина, съжалявам, че прекалявам и очаквам, че тези 10 минути ще бъдат толкова забавни и за другите.
Съжалявам, но това са моите 10 минути, които така жадно чакам. И …и.. и продължавам да чакам ….
|
