Споделена история от Други |
На какво се дължи апатията?
преди: 7 години, 8 месеца, прочетена 1163 пъти
Поставям своите въпроси веднага - На какво се дължи апатията в живота? Симптоми ли са на нещо скрито? Как да се справим с нея? Как да живеем с ентусиазъм? Въпросите ми са отправени към всички хора - към такива, които никога не са се сблъсквали с този проблем, към такива, които в момента се борят с него, и към такива, които вече са го преодолели и са намерили отговора. А сега ще кажа и какво ме кара да задавам тези въпроси. (Който желае, нека продължи да чете. )
От малък съм любознателен. Не искам да се изтъквам... Аз смятам, че човек трябва да е честен най-вече към себе си. Затова сега ще се опитам максимално да бъда откровен в разсъжденията си. Наясно съм, че да бъдеш откровен към себе си е по-трудно, отколкото да бъдеш такъв към другите. Забелязал съм тази склонност у хората да се представят за някой, който не са, защото искат да прикрият някакви комплекси, нещо в себе си, от което се срамуват. Интернет, заради анонимността, която предлага, е идеалното място за такива личности. Аз ще се опитам да бъда максимално коректен и прям, затова ще помоля и желаещите да изкажат мнение да бъдат такива. В спора се ражда истината... Но само тогава, когато в спора се търси истината... Та така... От малък съм любознателен, но никога не съм бил ученолюбив. Помня съвсем смътно как с рев отивах на детска градина. Казваха ми "Това е положението. Няма друг начин! ". След това помня как ходех на училище с нежелание, което растеше с всеки изминал клас. Няма да е пресилено да кажа, че училището беше моят кошмар, защото той влоши отношенията със семейството ми. Бях определен за мързелив, за непостоянен, за несериозен, за недисциплиниран, за слабохарактерен... От цялото ми обкръжение - родители и учители. Едва наскоро открих, че всичките тези години постоянни упреци и нападки, са оставили една следа в мен - чувство за малоценност. Постоянното усещане, че не съм достатъчно добър. Сигурен съм, че не съм единствен в това отношение. Винаги имах проблеми в училище - като малък с дисциплината, а като голям с оценките. Завършването ми беше един от най-хубавите ми моменти в живота. (Имах шанса да завърша едно от най-добрите квартални училища в София до 7-ми клас, и една от най-елитните гимназии след това. ) НО! Обичах да чета. Интересувах/м се от история, от география, от футбол, от литература, от кино. Някак си винаги имах мотивация да прочета още малко странична литература, но когато тази литература ставаше учебна, мотивацията изчезваше веднага. И тук изниква въпросът - Само аз ли не съм в ред или има и други хора, които са се чувствали потиснати от образователната система? Ако има и други, то нормално ли е да приемаме съществуването на една система, която ни смазва? Защото оставам с впечатлението, че на всеки, който си позволи да надигне глава, му се лепва етикет "бунтар", "социопат" и т. н.
Никога не съм харесвал това, но трябва да си призная, че аз бях много чувствително дете. Именно поради тази причина днес се държа доста деликатно с децата, защото в тях виждам себе си. Не бих казал, че имах особено щастливо детство, защото в семейството ми се случиха неща, които трудно преживях. Преживях ги, но те ме направиха по-затворен, по-недоверчив, защото се почувствах предаден от най-близките си. Не съм израснал в бедност, но не бях и задоволен... Когато исках нещо, което другите деца имаха, а аз не(което ставаше нерядко), ми се казваше "Нямаме пари! Това е положението! Няма начин! Спри да искаш! ". И аз спирах да искам. В един момент спрях да искам, каквото и да е. Не виждах смисъл да искам. Започнаха депресивните състояния. Боря се с тях от около 7-8 години... Заради тях посягах към алкохол, и почти към наркотици... Извършвах палежи, макар и незначителни. Самонаранявах се. Чувствах се нещастен и исках да го изразя по някакъв начин. В един момент осъзнах, че това е безсмислено и спрях да чувствам нищо, освен една празнота в мен самият. Сякаш нещо винаги липсва. Нещо вътре в мен. Мислех си, че като отида някъде другаде, това чувство ще изчезне, но то не изчезна.
Като малък бях будно хлапе, но с годините чувствителността, събитията в семейството ми(които изживях изключително болезнено), и нарастващите ми неуспехи в училище, ме смачкаха. Превърнах се в аутсайдер. Всичките хора, които мислех за близки и приятели, ме оставиха и никой не ми подаде ръка. Та затова сам изпълнях от дупката и до ден днешен сам се боря с проблемите си. Няма нито един човек(освен майка ми донякъде), който да съм допуснал до себе си.
Поставям си цели, постигам ги, отмятам "Готово! ", продължавам напред към следващите. Но в някои определени моменти губя желание да продължа напред, защото не виждам никакъв смисъл. Работя, тренирам, уча, постигам успехи, взимам изпити, излизам с познати, а в същото време си мисля как, ако умра, това ще ми донесе само и единствено облекчение. Опитал съм всичко, което ми е хрумнало, но винаги изпадам в подобно състояние. Оправям се за месец-два и после пак отново.
Не знам как е при другите хора, но за себе си открих, че в мен живеят двама души. Единият и Другият. Единият е онази част от мен, която цял живот е мачкана от всички - от училището, от семейството, от средата, от всичко. Към тази част от мен всички са се отнасяли с неуважение. Неуважение. Това е думата, с която свързвам Единият. Той се страхува да направи, каквото и да е, защото го е страх толкова много от провала. А провалът ще бъде последван от още критики, болка и неуважение. До такава степен Единият е свикнал с тях, че когато ги няма, той сам се критикува, сам се наранява, сам показва неуважение към себе си. Защото обществото му е показало, че единственият начин да се впише в него, е да бъде такъв. Обществото усеща, че в мен(и в хора като мен) има нещо неконтролируемо и опасно, затова предпочита Единият. Тъй като Единият е смачкан, аутсайдер, като бито кученце. Разбрал съм, че хората ги усещат тези неща. Милионите години еволюция са развили изключително силни стадни инстинкти у всеки един от нас и сме се научили да разпознаваме опасностите. Защото стадото е източник на сигурност. Единият е толкова смачкан и уплашен, че е готов да бъде със стадото, независимо в каква роля. Това е Единият. Но има и Другият. Той е абсолютната противоположност на Единият. Другият е онази част от мен, която никога не се е примирявала с нищо. Другият бягаше от час, не харесва семейството си, не харесва средата си, и не се приема като част от тях. Гняв. С това свързвам Другият. Той е толкова гневен от неуважението, че в него се е зародило желание да печели на всяка цена, минаващо дори морални граници. Случвало се е хора, които не харесвам, да умират, и Другият изпитваше задоволство от това. Победител. Истината е, че той ме бута напред, защото на него дължа мечтите и целите, които имам. Обществото не го харесва и не го одобрява. Но и Другият не харесва и не одобрява обществото, и искрено се възхищава на антисоциалните прояви и дейности. За Другият асоциалното поведение е проява на самостоятелност и му носи гордост. Ако Единият е като кученце, то Другият е като побеснял вълк-единак. Единият се страхува от Другият, а Другият го презира.
Разбрах и още неща. Единият е източникът на моята апатия/депресия. На него винаги му е набивано в главата, че страданието е нещо хубаво. Израснах в семейство, където думата 'Труд" беше тачена като божество. "Труд, труд, труд, труд, труд... " ми повтаряха нашите, а аз бях "мързел". За Единият вярата в религията беше много важна, защото там страданието се обожествява. За него депресията и апатията са странно мазохистично удоволствие. Единият е деформиран продукт на сблъсъка между мен и обществото около мен. И тъй като аз не одобрях нито обществото, нито Единият, напрежението от това неодобрение създаде Другият. Какво е трудът? Концентрирано усилие, насочено към постигането на някаква цел. Единият следва целите на групата, а Другият следва своите собствени цели. Истината е, че аз от много време не чувствам позитивна емоционална връзка между себе си и останалите хора. Опитвам се да създам такива, но не ми се получава. Нещо в детството ми ме е превърнало в социопат(а може би съм роден такъв). Всеки контакт между мен и обществото води до триене и напрежение, което подхранва амбициите на Другият. Или да обобщя: Неувереността и страхът от провал на Единият водят до повече гняв и желание за победа у другият.
Нямам приятелка. Нямам хора, пред които да съм се разкрил напълно, защото имам лош опит от това. Никой не ме приема такъв, какъвто съм. Всички тези фактори допълнително създават у мен апатия и водят до депресивни състояния. Защото съм човек и в крайна сметка и аз имам нужда от нормални взаимоотношения. Именно затова в мен възникнаха въпросите - На какво се дължи апатията? Симптоми ли са нещо друго? На някакво скрито психическо заболяване? На емоционална осакатеност? Как да загърбя всичко това? Как да се отърва от Единият в мен, така че да живея с ентусиазъм и максимално да споделя амбицията и желанието за победа на Другият? Трябва да избера страна, защото не искам цял живот да живея разкъсан между двамата!
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 7 години, 7 месеца hash: 8827054385 |
|
1. Апатията настъпва вследствие на непоносимостта към заобикалящото те. Ти си любознателен, но непоследователен, което ти пречи да изградиш свой собствен свят. Свой свят има пияницата, комарджията, поета, художника. Тоест, когато нищо от наличното не те привлича по траен начин, настъпва апатия, разочарование от живота. Вероятно ти се е случвало да се ровиш в интернет в продължение на няколко часа, прескачайки от тема на тема. Четеш виц във Фейсбука, а после в Уикипедия четеш тема посветена на ядрените оръжия, после пък слушаш чалга, рап, поп музика. Всичко ти е интересно, но нищо не може да задържи вниманието ти, така че да те създаде като личност.
Бил си и в много компании, но в никоя не си се вписал, нали?
Опитай да внасяш красота в мръсното. Прави го ежедневно и по всяко едно време. Това упражнение има за цел да възбуди живец в тебе. Да се успокои духът ти. Купи си фотоапарат, излез и снимай градски пейзажи, хора, сгради. Вечер се уедини, направи си един чай от мента, качи снимките на компютъра и търси светлото в мрачното. Прави го ежедневно! Какво е красивото в един рушащ се панелен блок? Ако има нещо мрачно в него, следва да има и нещо светло инак мрачното не би се появило. Създай си навик да утвърждаваш светлината. Не бързай да си мислиш, че пиша отвлечени неща. Методът е изпитан и ще ти помогне точно на теб. Положи старание, упоритост и труд. Същността ти е нежна, интелигентен си и можеш да постигнеш учудващи резултати. Давам ти една братска прегръдка, насърчавайки те да се промениш към добро. Светът се нуждае от хора като теб.
|
| преди: 7 години, 7 месеца hash: 953aff7feb |
|
2. Много млади хора имаме същия проблем - и момчета и момичета. Много сме, които сме израстнали в сходна на твоята семейна среда... абе разбирам те напълно, не си сам, ако това поне малко те успокоява де.
Жена съм, ако има някакво значение.
|
| преди: 7 години, 7 месеца hash: 08b8596b93 |
|
3. Животът е дуален и като такъв не е за комплексни хора. Дуален значи че нещата са разделени. Мъж и жена примерно. Не може и двете! Ти сам виждаш различни части на собственият си характер. Те не са само две, а много, но въпреки това кофликът със средата създава такова по-нарапчиво усещане за разделение. По-голяма част от хората както си забелязал нямат силна личност, те са имитатори. Избират нещо да имитират, и могат цял живот да откарат без дори да се усъмнят че съществува нещо повече. Какво е решението за другите? Като искаш да сме честни - няма такова. Ако не вземеш бинарно решение в полза на нещо, няма как да живееш. В крайна сметка нещо трябва да надделее и да се примириш със загубата на другото. Естествено не е нито лесно, нито приятно, нито ще "реши" проблема, просто ще ти позволи да живееш и следваш някакъв път. Пътят трябва да е един, и трябва до голяма степен да се откажеш от всички останали. Трябва да го избереш рационално спрямо ситуацията в която се намираш и какво той ще ти осигури в средата която се намираш. Примерно аз много се интересувам от биология и екология. Даже следвах за малко и доста ми вървеше. Но средата, особено в България, това е нещо без особено бъдеще. Колкото и да ми е трудно, свикнах с мисълта че човечеството е вирус унищожаващ почти всичко което се докосне, включително собствената си храна и среда за живеене. И се насочих към ИТ, защото това прави парите в момента, това се търси. Това да си комплексна личност има и предимства - мога да хвана която искам сфера и да стигна много високо ниво. Но в крайна сметка трябва да има фокус, защото имаме ограничено време и ресурси. Образователната система я остави, тя е за съдаване на работна ръка. Ако се стремиш реално към дълбоко знание и разбиране, в днешно време има бол ресурси. Но пак е до фокус да ги намериш, учиш, приложиш, израстеш в някоя конкретна сфера. Толкоз в един живот, трябва да се научиш да се призимяваш и живееш със собствената си ограниченост. Неспособността да се изправиш пред препятствията на живота води до апатията. Няма що да се лъжем, животът е препятствие по път който не ни е дадено да знаем. Много хора са апатични защото са блокирали на собствените си препятсвия. Независимо от това какви са те, в крайна сметка трябва да се върви напред. Точно защото живота не е нищо друго от препятсвие, и стоейки на едно място, в него няма нищо, това е най-сигурният начин за провал...
|
|
