Споделена история от Други |
Лятото ми
преди: 13 години, 4 месеца, прочетена 2487 пъти
Беше 12 юли. Слънцето напичаше силно, дните бях достатъчно дълги и горещи за да изпитвам затруднения да заспя. И как можех да заспя, след поход в планината си бях наранил тежко крака, а тъй като на майка ми и баща ми им предстоеше да ходят в Испания, бях поверен на грижите на дядо ми. Естествено, да се върна у дома, бе приятно чувство, особено след дни на глад, жега, студ, жажда, комари и всякакви други незгоди на планината. Но, вече предусещах, че това лято ще бъде съсвем различно. Причината за съмненията, които скоро щяха да се превърнат в страховитата реалност, която щях да изживея, беше че след посещение ми в чужда държава изпаднах в любов, а после в немилост с едно привлекателно момиче. За съжаление, представите ми за нейните чувства към мен се оказаха напълно погрешни и след не дълго време се оказах сам. Следователно след раздялата ни, изпаднах в летаргия, която малко или много ограничи контактите ми с приятелите и познатите. Независимо, че в приятелите си видях спасение от мъката, а и те несъмнено ми помагаха да не мисля за миналите събития, предпочетох да им обърна гръб, и да се „наслаждавам” на сладката болка, доколкото това е възможно. Добре осъзнавах, че момиче, което не те иска, не заслужава усилията си, но не исках толкова бързо да се отказвам от приятните спомени. След като нямах приятели и бях сам в къщи, прекарвах повечето от свободното си време на компютъра. И така минавах дните ми един след друг пред компютъра, докато не дойде денят, в който трябваше да ми се махне гипса на крака. Изпитвах леко неудобство да излизам навън, след две седмици зад затворени врати. Докторът се зарадва, като видя колко добре е зараснала раната и поради лекоата на контузията ми каза, че ако искам мога да не ходя на физиотерапия, но все пак да внимавам с крака. Естествено, че избрах първото. Животът в къщи ми дотегна и постоянните намеци на дядо ми, че нямам приятели и трябва да излеза навън, донякъде успяваха да ме ядосат и да ме изкарат, от безразличието, в което бях потънал. Но, какво можех да направя, къде можех да отида? А, и колкото повече стоях у дома, толкова повече ми харесваше този начин на живот. Денят, преди заминаването на майка ми и баща ми в Испания, брат ми извика двама негови приятели, с които изпих първата си бира, макар че бях на 16 години. Приятелите на брат ми винаги бяха интересни, те говореха за теми различаващи се от баналните интереси на повечето хора. За момент си помислих, че това лято ще е найстина приятно, ако продължава в същият дух. Уви на другия ден разбрах, че заедно с майка ми и баща ми, брат ми също заминава в чужбина за известно време. Приех всичко с престорено безразличие, въпреки че вътрешно се бунтувах срещу решението им. Изпращането беше съсвесем формално и неемоционално. Когато се прибрах в къщи, заваля силен дъжд нещо, което ме зарадва, тъй като дъждът беше хубав контраст на всичките сухи дни. Докато навън валеше силно, аз играех онлайн игри и там се запознах с едно момиче, което ме привлече моментално. Чувствах се така странно тази нощ, бях на компютъра до късно, а навън дъждът шибаше яко. Бях обезпокоен, защото чувах как някакви вериги играеха навън. И до ден днешен не знам какво беше това. Тази вечер бе толкова приятна и хладна, не чувствах умора, а красиво момиче, макар и далеч изразяваше положителното си впечетление от моите снимки. Тя също беше красива и не ни отне много време, да си признаем, че се харесваме. На другия ден слънцето напече от рано и бързо вдигна температурите. Чувствах се толкова неприятно получавайки невероятна жега след вчерашната прохлада. И така дните ми започнаха да се нижат един по един, през ден ходех до магазина за провизии като се стремих да бъда, колкото се може по – малко забелязван, защото не исках някой познат да ме срещне и да ме изкара от в къщи. В този момент аз обичах своя малък затвор и се наслаждавах на даровете, който ми предлагаше. Постоепенно дългите дискусии с момичето, с което се запознах, прераснаха в изразяване на чувствата си един към друг. Никога не бях вярвал, че мога да изпитвам такава силна симпатия към някого, когото познавам от интернет, но бях самотен и крайно отчаян, захващах се за малкото, което стигах. Реших, че мога да я поканя да ми дойде на гости, но когато я попитах тя каза, че ще ходи на Испания за месец. Посрещнах тази новина с негодование, но в тези дни на самота, възможността да си пиша с нея ми се струваше достатъчна.Усъмних се в това, че ми спомена за патуването си, едва когато я поканих да дойде при мен, но тогава сметнах това за лош късмет. Цялата същност на това момиче бе обвита в мистерия и леки съмнения, обичах да я хиперболизирам и да й преписвам качества, които може би не притежава, но тази малка игра с нейната характеристика само ме увличаше по – силно по нейния образ. Всеки път когато виждах името ми, изписано от нея сърцето ми започваше да бие силно и една много приятна топлина, че някой го е грижа за мен се плъзгаше по ръцете ми, които в този момент й отговаряха. Не мога да отговоря, кое повече ме накара да я харесвам, това че бях сам и нямах никакви приятели или желанието ми да се потопя в измамното щастие. Дните минаваха, а започнах да правя планове, когато моето момиче дойде при мен. Сега спомняйки си отчаянието и самота ми са били, доста големи, щом бях начертал на лист, какво щяхме да правим, къде шях да я изведа, как щях да и се представя, как щях да направя атмосферата на чуждото по – поносима за нея. Днес с лека болка се смея на това ми странно поведение, но то е напълно обяснимо като се вземе под внимание факта, че се дистанцирах от всички, а в нея откривах пролука и светлина, в която обичах да бягам. Да, тя беше моята цел, към която се стремих, а чувството да живееш за нещо е толкова приятно. Между временно се запознах с едно момче, с което станахме много добри приятели. Разбира се и това запознанство стана по интернет. Спомням си следобедите, които прекарвахме в разговори по Скайп и играене на любимата ми игра. Колкото по – добри приятели ставахме, толкова по – вече се ядосвах, че не го познавах на живо. Натъжавах се когато казваше, че трябва да излиза, защото знаех, че някъде далеч той имаше приятели и истински живот, а аз бях само част от него. Не знам, дали се натъжавах, защото не можех да си говоря с него или завиждах, че има това, което за нямам и може би никога вече няма да имам. Аз, бях малка част от жива му, бях незначителен елемнт, а той заемаше, поне за сега една от главните роли в моето ежедневие. Спокойно можех да го нарека най – добрия ми приятел за момента, тъй като с него говорех свободно, а и апатията, в която бях изпаднал, ме караше да го чувствам по – силно като приятел. Но, постепенно започнах да се отвръщавам от живота, чувства на омраза и раздразнение, чужди до тогава за мен, взеха превез и ме тласкаха към необмислени деяния, който се състояха в агресивно поведение, спрямо хората, около мен, в този случай дядо ми. Сега разбирам, че искаше да ми помогне като ми казваше истината за живота ми и тогава го осъзнавах, но го възприемах като прекалено груб метод. Най – хубавото на рутината, в която живеех, бе сигурността. Всяко действие бе по график, нямаше изненади, нямаше ограничения, само безгранична свобода в пределите на дома ми. Но, макар и тези положителни черти на живота в къщи се чувствах зле, а и тялото ми се бунтуваше срещу затварянето ми в къщи. Ако, се случваше да видя някой познат, който ме разпитваше за отсъствието ми, измислях бърза лъжа, която целеше да го убеди в моята заетост и незъвможността ми да се видим. По това време изпитвах отвръщение и страх от социалните контакти. Живеех свободен в моя свят, където духът ми се извисяваше, но усещах, че живеенето ми там разочароваше дядо ми и го натъжаваше, а от това се чувствах ужасно. Нямам обяснение за странните неща, които правех, когато бях сам – разхождах се гол, пеене, понякога си говорех сам, неадекватно поведение, безсилие и раздразненост. Постепенно, започнах да подозирам, че всичките тези симптоми съпровождат лудостта ми и тази мисъл ме уплаши. Започнах да се държа нормално, без каквито и да е действия, които биха се сторили странни на страничен наблюдател. Живях така сякаш бях наблюдаван от камери. А, това чувство, което си внушавах, че бях наблюдаван, донякъде разви параноя, която и до ден днешен имах. Винаги съм казвал, че малко параноя не е излишна и се радвам, че имам такова състояние, което може да ме предпази. Естествено, не говоря за нещо сериозно, а само за заключване на вратата зад мен. Един ден се чувствах толкова свободен и тъжен, че запях песента, която се свиреше от уредбата. И така всеки ден пях по – малко и се радвах, че не задържам всичките си мъки в себе си, че изразявам това, което ме разяжда отвътре, макар и по такъв скромен начин. Самотата те кара да вярваш в невъзможни неща и точно това направи с мен, като ме накара, че аз като човек, мога да бъда щастлив без други човешки същества, около мен. Постепенно, започнах да говоря по – често с дядо ми, а той постоянно ми натякваше, че е зле да стоя по цял ден затворен и да нямам приятели. Тези думи, толкова точно уцелваха нещата, че ме караха леко да се усмихвам, знаейки, че един глупав старец разполага с такъв добър нюх да разбира проблемите на другите, а дори не осъзнава. Но, може би и аз направих много лесно да разбере какво ме мъчи, все пак не се срещах с хора. Дядо ми беше също самотен, но самотата при него направи, точно обратното, накара го да се среща по – често с хора и за кратко време изгради много нови приятелства. Донякъде със завист наблюдавах социалните успехи на дядо ми, защото самотата и тогава не ми бе чужда. Последните седмици на лятото, преминаха в убеждаване на момичето, с което се запознах да дойде при мен, докато съм сам. Но, нейното несългасие беше оправдано, тъй като не знаеше кой може да я посрешне. И така зачаках завръщането на семейството ми, а дните ми минавах сякаш минаваха под хронометър, който показваше колко още мога да издържа. Във времето на самота винаги се връщах назад, а всеки спомен се превръщаше в нещо толкова скъпо и незаменимо. Винаги съм знаел, че имам силна връзка с миналото и все забравям да живея днес, а се връщам назад. Унищожителните за мен състояния, в които изпадах ме тласкаха към границата на нормалното поведение. Нехаех за живота си и въпреки, че знаех, че никога няма да си посегна, изпитвах интерес, като си представях различни сценарий, които щяха да ме измъкнат от мъките ми. Това лято за пръв път се научих да се моля и въпреки, че ня вярвам и тогава не вярвах в Бог, се молех за по – добър живот. Една мисъл, родила се спонтанно докато спях „тъмните дни ще отминат” се превърна във водещата сила през тези дни. Не знаех, дали аз съм автора на тази мисъл или подсъзнателно съм се повлиял от някъде, но обичах да изричам тази фраза на глас и се чувствах сигурен в топлотата, с която ме обгръщаше…
|
